Сенките

32

РАЗПОЛОЖИЛА СЕ НА ЗАДНАТА СЕДАЛКА НА ГИГАНТСКИЯ мерцедес, онзи, който Фриц караше обикновено, както и сега, Селена се усмихваше толкова широко, че бузите й бяха изтръпнали, а челюстта я болеше.

Пред тях небостъргачите на Колдуел грееха като митични стражи в някакво фантастично царство и тя се приведе към прозореца, опитвайки се да различи онзи, към който отиваха, най-високия от великаните, техния апогей.

- Нямам търпение да видя каква е гледката от там. - Тя се обърна към Трез. - Толкова се вълнувам.

Когато той продължи да се взира в нея, без да отговори, тя се усмихна още по-широко. Не беше откъснал очи от нея от мига, в който беше слязла по стълбите; очите му непрекъснато я обхождаха цялата - устните й, гърдите, бедрата и прасците, обратно към косата, лицето, шията й. Възбудата му напираше в черния панталон. И въпреки че той се опитваше да я скрие със сакото си или с ръката, преметната уж небрежно върху бедрата му, Селена я усещаше така ясно, сякаш беше чисто гол. Приведе се към него.

- Ще ме целунеш ли?

- Нямам си доверие.

- Звучи заплашително. - Протегна се и гризна долната част на ухото му. - Опасно...

Стонът, изтръгнал се от гърдите му, бе най-еротичният звук, който някога бе чувала.

- Какво ще кажеш да се погрижим за това? - Сложи ръка върху възбудата му и той подскочи, изругавайки. - Това „да“ ли беше?

Докато той се облягаше назад, отърквайки хълбоци в ръката й, Селена погледна към предната част на колата, която благодарение на размерите на автомобила сякаш се намираше в друг окръг. Фриц беше приковал поглед в пътя пред тях, старото му набръчкано лице изглеждаше напълно погълнато от него. Навярно биха могли...

Без да откъсва тъмните си очи от нея, Трез заопипва вратата откъм своята страна. Миг по-късно нещо избръмча и плътна преграда ги откъсна от техния мил шофьор.

- Нямаме много време - каза Селена, отмествайки ръката му настрани.

- Не ни и трябва.

Трез бръкна в джобчето на гърдите си, извади сгъната бяла кърпичка и я тръсна, освобождавайки я от колосаната й твърдост.

Докато Селена освобождаваше ерекцията му.

Възнамеряваше да се наведе, за да го поеме в уста, ала той улови лицето й между голата си длан и онази, която сега бе обвита в тънката кърпичка, и я целуна. Езикът му проникна дълбоко, откривайки нейния.

Беше корав и горещ, кадифен и дебел и тя плъзна ръка надолу по ерекцията му. Колкото по-бързо се движеше дланта й, толкова по-необуздана ставаше целувката, докато тазът му не започна да подскача под ръката й, гърдите му се повдигаха и спускаха рязко, а тя дишаше толкова тежко, колкото и той.

Когато свърши, Трез изкрещя името й и се затисна с кърпичката, а Селена бе толкова възбудена, така зашеметена от усещането на устата му върху своята и тласъците му до дланта си, че усети как нещо набъбва и между нейните бедра, отговор на онова, което правеше... толкова недостатъчно в сравнение с това, което и двамата искаха наистина.

Собственото й освобождаване бе изненада, но тя го приветства, поглъщайки пронизващите тръпки на насладата, усилвайки ги, като стисна бедра, поклащайки се напред-назад. Без нито за миг да забавя ритъма на ръката си, плъзгайки я по коравата му дължина.

Когато най-сетне свършиха, Трез се отпусна тежко в седалката; клепачите му се бяха спуснали ниско, устните му бяха полуотворени, главата му бе клюмнала настрани, сякаш нямаше сили да я изправи.

- На това ли му казват секс набързо? - прошепна Селена и го целуна, притиснала гърди в неговите.

Преди да е успял да й отговори, тя плъзна език по долната му устна, а после я засмука между своите. След това се отпусна назад.

- Е? Това ли беше?

- Внимавай, скъпа, като нищо съм те изпукал така, че от тази рокля да не остане нищичко.

- Това толкова лошо ли би било?

- Ако който и да било друг мъж те види гола - да. - Трез се усмихна и прокара един от вампирските си зъби по долната й устна. - Аз си пазя своето.

- Все още си корав, нали?

С ръка на тила й, Трез я притегли плътно към себе си и я целуна така, че й се зави свят. Първия път нещата бяха под неин контрол, ала сега ролите бяха разменени, той взе надмощие над тялото й, пъхна ръка между коленете й и я плъзна нагоре, нагоре... Селена свърши в мига, в който пръстите му потънаха дълбоко в нея, цялото й тяло беше разтърсвано от вълна след вълна на удоволствие.

- Браво на моята кралица - долетя гласът му сякаш от много далеч. - Свърши за мен...

Нямаше представа колко пъти още я доведе до възпламеняващ край с умелото си докосване, ала най-сетне тя си даде сметка, че колата направи голям завой, който я накара да се плъзне върху седалката, отдалечавайки се от него. Погледна със замъглени очи през затъмнения прозорец и видя, че слизат от магистралата, за да навлязат в лабиринта от асфалтови артерии, които подхранваха безкрайните небостъргачи.

- Развалих ти червилото - каза Трез със задоволство, докато оправяше костюма си. - Носиш ли у теб?

Сега бе неин ред да го погледне объркано.

- Да видим какво има тук. - Тя взе да рови в черната чантичка, която Мариса й беше дала. - Аха, погрижили са се и за това.

Сякаш прекрасно знаеха в какво затруднение би могла да се озове, жените от къщата бяха пъхнали в чантата й мъничко пакетче носни кърпички, молива за устни, който й бяха показали как да използва, и страхотното червило, което й бяха сложили.

- Тук има и огледало. - Трез протегна дългата си ръка и издърпа нещо от тавана. - При това е осветление.

Селена надникна в него и се разсмя.

- Да, май си го изтрил цялото.

Изчисти размазаното с една кърпичка, след което очерта устните си е молива, докато колата се носеше по път, който бе горе-долу, но не съвсем, равен.

- Да му се не види - каза, посягайки да извади нова кърпичка, когато една розова линия се проточи към носа й. - Нека опитам отново...

Трез улови ръката й и я свали надолу. Селена го погледна и видя, че очите му, разтърсващите дълбоки, черни очи, сякаш се опитваха да запомнят всичко у нея.

- Нямаш нужда от червило - каза той. - Повече ми харесваш без него.

Тя се усмихна срамежливо.

- Така ли?

- Да. - Погледът му се плъзна надолу по тялото й и отново се вдигна нагоре. - Това е прекрасно. Изглеждай] невероятно. Тази вечер ти си най-красивата жена в града и когато отидем в ресторанта, келнерите ще започнат да изпускат подносите си. Ала искаш ли да знаеш как те харесвам най-най-много?

Той замълча и Селена преглътна с усилие.

- Как? - прошепна тя.

- Най-много те харесвам такава, каквато си се родила. Мен ако питат, съвършенството не може да бъде подобрено нито от човек, нито от Бог. - Приведе се към нея и я целуна лекичко. -Просто си помислих, че би искала да знаеш какво става в главата на твоя мъж, докато те съзерцава.

По устните на Селена се разля усмивка, особено когато си даде сметка, че „Обичам те“ може да бъде изречено и без тези две думички.

- Видя ли? - промълви тя. - Нали ти казах, че това ще бъде най-прекрасната нощ в живота ми.

* * *

Настанил се до Мани в линейката, Рейдж нагъваше царевичен чипс и спореше с доктора.

- Не, изобщо не си падам по сметановия сос. Никакъв допълнителен аромат за мен.

- Не знаеш какво губиш. - Мани сигнализира, че се кани да отбие от магистралата. - Не мога да повярвам, че точно ти си толкова ограничен, когато става дума за една от най-важните храни.

- Именно това се опитвам да ти кажа. Защо да подобряваме един дар от Бога?

Рейдж наклони пакета с чипс и му се прииска да изругае. Големите парчета бяха на свършване, много скоро щяха да останат само натрошени късчета и оранжев прах. Не че нямаше да изяде абсолютно всичко, а накрая да изтърси пликчето в зейналата си паст. Ала това беше не толкова забавната част от изживяването, в която трябваше да поразмърда пръсти.

Без да престава да дъвче, той отново прикова поглед в задницата на колата на Фриц, която изглеждаше така, сякаш принадлежеше на някой диктатор от Третия свят. Мерцедесът беше толкова голям, толкова черен и с толкова потъмнени стъкла, че привличаше вниманието откъдето и да минеше. На Рейдж му беше забавно да си представя какво ли биха си казали хората, ако знаеха, че в него има вампири.

И че зад волана седи иконом на няколко века, който караше така, че можеше да засрами и някой състезател.

- Защо не завием надясно ей там? - попита Рейдж, когато наближиха едно кръстовище.

- Онази улица е еднопосочна.

- Както казах - защо не завием?

Мани го погледна.

- Не и ако не искаме да ни арестуват.

- Нали сме в линейка.

- Ние да, но не и те.

А, да. Жалко.

- Честно ти казвам, ще ми се да можехме просто да надуем сирената.

Ала в мига, в който го каза, ребрата му сякаш притиснаха дробовете и се наложи да свали прозореца с един-два пръста, за да поеме малко въздух.

- Не ми казвай, че току-що омаза вратата със сирене.

Рейдж избърса яркооранжевото петно с опакото на ръката си.

- Нищо такова.

Бяха се лепнали за задницата на Фриц като пощенска марка: свърнаха наляво и подкараха покрай реката, право напред, на път към сърцето на финансовия квартал. Никакви мръсни задни улички. Никакви контейнери за боклуци. Нито дори киша през влажните месеци. И никакви гадни миризми от гниещите отпадъци на евтини ресторанти. Това беше лъскавата част на града, където хората носеха костюми и хвърчаха напред-назад към местата, където вършеха своята Спешна, Важна Работа.

Небостъргачът, където се намираше ресторантът, който си бяха набелязали, бе завършен едва преди няколко години - най-високата сграда в Колдуел, както гордо бяха обявили предприемачите. Пълен до пръсване с офиси на големи компании, на Рейдж той приличаше на шкаф за документи, само че претъпкан е хора, всеки от тях - заключен в малкото си чекмедже.

Ама че скука.

- Добре ли си?

Рейдж го погледна.

- Ъ?

- Какво не е наред?

- Нищо.

- Тогава защо спря да ядеш. Пликът не е празен.

Рейдж погледна надолу. Наистина, остатъците от чипса си бяха на мястото, а той нямаше никакво желание да ги довърши.

- Да не внимаваш за теглото си?

- Аха. Това е.

Той смачка плика, оставяйки петна навсякъде, като синини от стискане, само че оранжеви. Оранжева беше и цялата му ръка.

- Мамка му. Нямам е какво да се избърша.

- Ти майтапиш ли се? - Мани му подхвърли пакет е марля. -Бихме могли да избършем половината град е това, което имаме тук вътре.

Рейдж се изчисти, след което изхвърли всички отпадъци в кошчето за боклук, заковано на пода между седалките.

Когато наближиха стъклената постройка, Мани намали и спря на отсрещната страна на улицата, докато Фриц спираше пред лъскавия вход.

Миг по-късно Трез слезе от мерцедеса и го заобиколи, при което вятърът улови сакото му, преди той да бе успял да го закопчае, и го повдигна, разкривайки двата четиресеткалиброви пистолета в кобурите под мишниците му.

С галантен жест, той отвори вратата на своята жена и Селена слезе, а невероятната й коса се полюшваше зад нея като тъмно знаме, развяващо се на вятъра.

- Красива двойка - тихо подхвърли Мани.

- Изобщо не изглежда болна.

- Аха.

Трез я улови под ръка и я поведе по сивите гранитни стъпала. Човешката двойка, която тъкмо излизаше от въртящата се врата, се закова на място и ги зяпна.

- Мани.

- Да?

- Трябва да направиш нещо, мой човек. Просто трябва да измислиш как да оправиш този техен проблем.

Мани натисна газта и двигателят на гигантската машина изрева, понасяйки ги напред, за да завият и да минат отзад.

- Чу ли ме? - попита Рейдж.

- Да, чух те. - Мани си пое голяма глътка въздух. - Знаеш ли кое е най-трудното, което научаваш в медицината?

- Биохимия?

- Не.

- Човешка анатомия? Защото е гадно.

Мигачът изцъка, когато Мани оповести на света (или поне на тази улица), че възнамеряват да направят още един ляв завой зад небостъргача.

- Това, че има ситуации, в които не можеш да направиш нищо.

Рейдж разтърка очи. От подсъзнанието му се надигаше

нещо... нещо, което не искаше да види отново.

- Рейдж?

- Да?

- Издаде доста странен звук.

Когато стигна до служебния паркинг, Мани направи завой, така че да се долепи до сградата, след което угаси двигателя и се обърна в седалката си.

- Сигурен ли си, че си добре?

- О, да. Аха.

- Не изглеждаш добре. А виж какво нося - лекарска престилка. Знаеш какво означава това.

- Че ти харесва да прекарваш цялата нощ по пижама?

- Че съм лекар и знам за какво говоря.

- Не ставай параноик, мой човек.

Възцари се тишина, а после Мани каза:

- Бих направил всичко, тя да остане при него. Всичко.

Сега бе ред на Рейдж да се обърне в седалката.

- Точно това исках да чуя, докторе.

- Ала недей да разчиташ на чудо, Холивуд. Това е опасно.

- Случи се с мен и Мери. Нуждаехме се от чудо и го получихме.

Мани се взираше през прозореца и като че ли не виждаше нищо от тъмната уличка пред тях.

- Аз не съм Бог. Доктор Джейн също.

Рейдж се намести в седалката си.

- Нужна е надежда. Те просто трябва да имат надежда.