Сенките

41

- НЕ, ТУК. СЛОЖЕТЕ ГО ДО ОГЪНЯ...

Кор се освободи от ръцете, които го стискаха над лактите.

- Не съм инвалид.

Докато прекосяваше с куцукане стаята в къщурката, която беше купил за Лейла, не спомена, че му е студено до мозъка на костите, и наистина се зарадва на топлината на пламъците, които танцуваха около цепениците в огнището.

- Кракът ти е счупен - напомни му Зайфър.

Докато се настаняваше на дивана, Кор усети, че му се повдига от болка, ала той потисна тази реакция, преглъщайки надигналата се в гърлото му жлъчка.

- Ще се оправя.

- Тук има храна.

Не знаеше кой го каза. Не го беше грижа.

- Къде е алкохолът?

- Ето.

Бутилка, пълна с бог знае какво, изникна пред него; той я отвори и я доближи до устата си. Оказа се водка, която изгори гърлото му и запали втори пожар в стомаха му.

Пътуването до вкъщи беше мъчително дълго - нямаха на разположение автомобили, затова се беше дематериализирал на всеки километър. Единственото, което искаше сега, бе да го оставят сам, а като се имаше предвид, че те до един бяха тук и се тревожеха за него, му се струваше, че ще се нуждае от повече енергия, отколкото имаше в момента, за да ги накара да го оставят на мира.

- Едва не те убиха - подхвърли Балтазар от вратата.

Кор отново отпи от водката.

- Както и теб...

- Навън има някой - обади се Зайфър, застанал до еркерния прозорец. - Кола.

В миг всички извадиха пистолетите си и се прицелиха през стъклото... всички освен него. Под тънкото яке ръката му висеше безжизнена, ставата й най-вероятно беше разместена.

А нямаше намерение да остави водката, която стискаше в другата ръка.

- Кой е? - попита, предполагайки, че вероятно е догенът, когото искаше да наеме.

- Жена - ахна някой. - И не е прислужница.

В миг Кор се обърна рязко, оголил зъби. Не се нуждаеше от визуално потвърждение. Имаше само една жена, която знаеше за това място и която би дошла с кола.

- Оставете ни - нареди той. - Веднага.

Когато шайката копелета не помръднаха, запленени от онова, което ставаше отвън, Кор изръмжа като лъв.

- Оставете ни!

Зайфър се прокашля.

- Хубавка е, Кор...

- И ще бъде последното, което ще видиш в живота си, ако не се разкараш от тук!

Един по един войниците му се дематериализираха с неохота, така че когато неговата жена почука на вратата, Кор беше сам.

Той отпи голяма глътка от бутилката, за да се подкрепи, след което се изправи с усилие, отиде до вратата и я отвори широко.

- Ранен си! - възкликна Лейла в мига, в който го видя.

Шокът, изписал се върху лицето й, бе такъв, че Кор сведе поглед към себе си и окървавените си дрехи.

- Да, така изглежда. - Странно, сега, когато тя стоеше пред него, вече не изпитваше никаква болка. - Защо не влезеш да се стоплиш на огъня?

Сякаш всичко беше наред. Сякаш не го беше отсвирила, когато се предполагаше да се срещнат в полунощ, за да му каже какво е решила. Той обаче вече знаеше отговора й. Отсъствието й по-рано бе достатъчно красноречиво - очевидно беше дошла на себе си.

Лейла пристъпи вътре, а погледът й се плъзна по тялото му.

- Кор, какво стана?

- Нищо. - Той затвори вратата зад нея. - Нали каза, че няма да можеш да се измъкнеш.

- Видях какво е станало в центъра. И просто трябваше да...

- Какво? Да видиш дали не съм умрял, освобождавайки те от задълженията ти? - Когато не получи отговор, той се изсмя и се върна на дивана. - Извини ме, но трябва да седна.

Прекрасно си даваше сметка, че тя го проследи с поглед. А острият й слух несъмнено долови стона, който той се опита да потисне.

- Трябва да отидеш на лекар.

Кор се изсмя и отпи от бутилката с водка.

- Смяташ, че това заслужава внимание? В Братството на черния кинжал трябва да имат различна представа за сериозните рани от нас. През вековете са ме сполетявали много по-страшни неща. Това е нищо. Нищо, което няма да се оправи, преди да се е спуснала нощта.

- Кога за последен път си се хранил?

Кор застина на мястото си.

- Предлагаш ли ми?

Докато очите на Лейла се стрелкаха навсякъде, само не и към него, той отново се засмя тихо.

- Ще го приема като „не“. Освен това ти веднъж вече помогна на врага, а всички знаем колко добре свърши това.

- Защо ме предизвикваш?

Кор отпи поредната голяма глътка водка.

- Защото така ми харесва. Аз съм копеле, забрави ли? Копеле, което те принуждава нощ след нощ да идваш при него, докато носиш в утробата си малкото на друг мъж.

- Боли те.

- Не и откакто ти си тук.

Това я накара да се умълчи за малко. А после, за негово изумление, тя пристъпи напред... вдигайки десния си ръкав.

- Какво правиш?

- Ще ти дам да пиеш. - Тя спря пред него достатъчно близо, за да я сграбчи. Достатъчно близо, за да е в състояние, стига да искаше, да я издърпа в скута си. Да вземе гърдите й в ръцете си, в устата си. - По-зле си, отколкото си мислиш.

- О, да - отвърна той дрезгаво. - Права си. Ала не за нараняванията ми.

Тя му протегна китката си.

- Блъснала те е кола на Братството, нали?

- И ти смяташ, че заради това си ми длъжница? Странна промяна в лоялността ти.

- Значи, не го отричаш.

- Не мога да разбера какво целиш с това. Досега ти беше трудно да приемеш измяната си. Какво се промени?

- Тази вечер не си ги нападнал, нали? Имал си възможност по време на битката да се нахвърлиш върху членове на Братството, ала вместо да наредиш на войниците си да атакуват Мани и Рейдж, които бяха там, ти си си тръгнал от бойното поле, без да нараниш никого от тях.

Аха, помисли си Кор, досетил се бе, че онова огромно нещо принадлежи на братята. Беше доловил миризмата, когато един от тях се дематериализира, а и никоя друга група вампири не би могла да си позволи нещо толкова луксозно.

От гърдите му се изтръгна суров смях.

- Не си ли чувала за инстинкта за самосъхранение? Ако съм бил ранен толкова тежко, колкото смяташ, значи, съм си тръгнал, за да се спася.

- Глупости. Известна ми е репутацията ти. Тази нощ ти се е предоставила неочаквана възможност, а ти не си се възползвал от нея. Всъщност от близо година имаш възможност да нападнеш имението ни, а не си го направил.

- Трябва ли да ти напомням какво е споразумението ни? - попита той отегчено. - Ти идваш, за да радваш очите ми, а аз не ги избивам до крак.

- Обещание, дадено на една жена, никога не би те спряло. Ти си синът на Блъдлетър.

„Ала обещание, дадено на теб, би го сторило“, помисли си той.

Гласът на Лейла стана по-уверен:

- Няма да ги нападнеш, нали? Нито тази вечер, нито утре. Нито след една година. И не защото аз идвам тук, за да се срещам с теб... Ако беше така, тази вечер би убил един или повече от тях в онази уличка... Обаче то би нарушило споразумението ни.

Очите й, докато го гледаше, бяха толкова проницателни, че Кор сякаш се смали... и то не защото седеше и тя се извисяваше над него.

- По някаква причина те вече не са мишена за теб - заяви тя. - Нали?

* * *

Застанала над Кор, Лейла изрече на глас онова, което бе осъзнала, докато пътуваше насам. Струваше й се, че се бе изкачвала по стръмен склон, а после изведнъж бе достигнала поляна и сега пред нея се разкриваше просторна гледка, от която тя бе част, макар до този миг да не си бе давала сметка.

- Отговори ми - настоя тя.

Веждите му подскочиха.

- Каза, че съм мъж без чест, че обещанието, дадено на една жена, не би ме спряло. Защо искаш от мен отговор, на който не може да се има доверие?

- Какво се промени? Знам, че то няма нищо общо е мен, но нещо се е променило.

- След като толкова те бива да отговаряш вместо мен, предпочитам да си седя тук и да те оставя да водиш този разговор сама.

Вдигнато към нея, лицето му бе съвършено спокойно, като маска, и Лейла разбра, че няма да получи нищо повече от него. А и вероятно беше прав - не можеше да вярва на думите му.

Щеше обаче да се довери на действията му.

- Пий от мен - каза и му протегна китката си. - И се излекувай.

- Ти си необикновена жена. Ами малкото ти?

- Жените в моето състояние могат да нахранят един мъж, без да се излагат на опасност, стига той да не вземе твърде много.

Беше хранила Куин и Блей допреди месец, когато те я бяха сменили със Селена, тласкани от прекомерна загриженост. А и самата тя бе пила едва преди дванайсет часа, така че сега бе толкова силна, колкото изобщо беше възможно.

За разлика от него.

- Не си се хранил както трябва, откакто пи от мен, нали?

Кор извърна очи към огъня.

- Естествено, че съм.

- Лъжеш.

- Ако обичаш, качи се в колата си и върви при Братството.

- Няма.

Той отново я погледна, присвил очи.

- Подлагаш търпението ми на изпитание.

- Защото съм права за всичко това...

Просто така той се изправи на крака и въпреки че куцаше, се притисна в нея, принуждавайки я да направи крачка назад. И още една. И още една. Докато не се блъсна в стената. Прикована там от тялото му.

- Съветвам те да преосмислиш заключението си, Избранице.

Лейла усети, че й е трудно да диша, но не защото той я задушаваше физически.

- Знам и още нещо.

- И какво е то?

Мислите й се върнаха към чутото от Блей и Куин предишната нощ за това, как Рейдж, Ви и близнаците бяха отишли в къщата, където шайката копелета бяха живели преди.

- Знам, че си имал още една възможност да ги убиеш. Знам, че те са отишли там, където живееше доскоро, а ти не си оставил нищо, което би могло да ги рани. Могъл си да им поставиш засада или да заложиш някакъв капан, ала не си го сторил.

При тези думи той се отдръпна от нея.

Мъчително бе да го гледа как куцука наоколо, да види окървавените му и разкъсани дрехи, изтощението му.

- Значи, едва ли би могло да се каже - заяви Лейла мрачно, -че храня врага.

Най-сетне той спря пред камината. Сложи ръка на хълбока си и се загледа в пламъците; изглеждаше победен.

- Просто си върви.

- Защо би искал да скриеш нещо, което за мен е добра новина? - Мисълта, че вече нямаше да се опитва да убие братята и Рот, би й донесла огромно облекчение. - Защо?

- Би ли идвала при мен, ако не беше нашето споразумение?

Лейла почувства как я облива странна топлина и смътно си даде сметка, че отново се приближават до една опасна граница. Всичките им нощи досега бяха танц, направляван от ролите на манипулатор и жертва. И тя бе черпила странно усещане за сигурност от своето положение. То означаваше, че може да се скрие зад дълга си към Братството. Да се преструва, че е принудена да го прави.

Истината... бе далеч по-сложна.

Образът му от предишната нощ, застанал пред огнището, където бе и сега, изникна в съзнанието й и изведнъж й се прииска да си свали пуловера - ако допреди малко й беше топло, сега направо гореше.

Кор погледна през рамо. На танцуващата светлина на пламъците обезобразеното му лице още повече изпъкваше. И макар че на някого навярно би се сторил грозен, в нейните очи той не беше такъв.

Опита да си го представи без дрехи.

- Е - предизвика я той, - би ли идвала тук? И не се страхувай, че ще нараниш чувствата ми. Дори онази, която ме роди, не ме искаше. Свикнал съм с женското презрение.

В последвалото мълчание той махна с ръка.

- Ето че получих отговора ти, така че...

- Бих идвала - заяви тя решително. - Бих идвала, за да те видя.

Усети, че слага ръце върху издутия си корем, искаше й се да може да спести на неродените си деца тази действителност.

Очите му се разшириха от изумление. А после се присвиха.

- Защо?

Гласът му беше пронизващ, сякаш й заповядаше да каже истината.

- Не знам защо. - Лейла сви рамене. - Ала причината не променя истината, нали така?

Отново се възцари мълчание.

Когато Кор най-сетне проговори, стори го толкова тихо, че Лейла не бе сигурна какво каза. Ала й прозвуча като: „Не се опитвах да бъда преобразен“.

Не си направи труда да го помоли да повтори. Несъмнено, ако беше възнамерявал тя да чуе думите му, щеше да ги изрече по-силно.

- Вземи кръвта ми!

Издавайки тази заповед, тя знаеше, че няма връщане назад. Престъпеше ли границата, отвъд която нямаше преструвки и всичко зависеше от нейния избор, съдбата им щеше да се промени. Ала поне нямаше да стане заради някакво случайно, незначително решение, като например дали да завие наляво, или надясно.

Даваше си сметка какво прави. Толкова ясно, че цветовете в тази уютна стаичка в живописната къщурка изведнъж станаха много по-ярки, въздухът наоколо се насити с ухания толкова силни, че носът й не можеше да се справи с тях. Слухът й също се бе изострил до болка, всяко припукване на огъня, всяко поемане на дъх, нейно или негово, отекваха като ехото в огромен каньон.

Когато този път той се доближи, не го направи нито бързо, нито с агресия. Приковани в нейните, очите му бяха предпазливи, сякаш хищникът изведнъж бе започнал да се бои от жертвата си.

Застана до нея и й предложи ръката си, а когато Лейла просто я погледна, обясни:

- Веднъж видях да го правят по този начин. Благороден мъж към достойна жена.

- Да - дрезгаво отвърна тя. - Наистина се прави по този начин.

Улови го под ръка и го остави да я отведе до дивана и да я настани върху износените възглавници. А после той се обърна и излезе от стаята.

- Къде отиваш? - извика Лейла след него.