Заговорът

10

Точно в 7 часа и 45 минути Кристофър влезе в кафенето, което се намираше на стотина метра от френското училище „Рьоне Касен“ в Осло. Бе оставил Симон в клас и се бе разбрал с него, че родителите на Сара ще го вземат вечерта и ще се грижат за него до сряда. Малко преди да тръгнат към училище, Кристофър завари Симон с раница на гръб и лист хартия в ръка, на който пишеше: „Искам да се махна оттук“.

Момчето отказа всякаква форма на общуване въпреки многократните изпълнени с безпокойство усилия на Кристофър. Той реши да отстъпи пред желанието на осиновения си син, като се надяваше, че ако се разделят за няколко дни, Симон ще осъзнае колко са му необходими и Сара, и Кристофър.

На влизане в училище Симон отказа да го целуне. С натежало от мъка сърце Кристофър го съпроводи с поглед. Не знаеше как да облекчи страданията на детето.

Тъжните му мисли бяха прекъснати от един мъж в другия край на кафенето, който му махна с ръка. Сигурно бе около петдесетгодишен. Лицето му бе мургаво. Върхът на носа му сякаш всеки момент щеше да докосне горната му устна. Правите му сиви коси бяха сресани на път. Носеше очила с големи квадратни рамки, които не се връзваха с овехтялото му кафяво сако.

Кристофър си проби път между клиентите, аромата на кафе лате, на виенско кафе с цяла планина сметана „Шантий“ и току-що извадени от фурната сладки.

— Благодаря ви, че дойдохте — изрече мъжът на правилен френски език.

Кристофър го изгледа остро. Дали не сгреши, като прие тази среща?

След като получи странното послание по телефона, му се искаше да предупреди Сара, че някакъв журналист настоява да ѝ зададе няколко въпроса, но после си каза, че сега не е моментът да я отвлича от работата ѝ. Но после любопитството му много бързо взе връх над предпазливостта. Не любопитството, което очарова човека за миг, а любопитството, което се загнездва в мислите и изнамира хиляди извинения да отстъпи пред изкушението. И така Кристофър пристигна на срещата, като си повтаряше наум, че целта му е да предупреди Сара за евентуална репортерска атака над нея.

Седна срещу загадъчния си събеседник свободно и небрежно, поне се надяваше, че изглежда така. На всяка цена искаше да прикрие трескавото си безпокойство.

— При нормални обстоятелства на драго сърце бих ви подал ръка — заяви той. — Но разбирате, нали, че вашата настойчивост до известна степен е дразнеща и подозрителна. Следователно…

— Разбирам и оценявам смелостта ви да дойдете на срещата.

Кристофър се усмихна наум, защото разпозна един от триковете на разследващия журналист: ласкае нерешителния свидетел, за да подмени чувството му за вина с гордост. Да му внуши, че е герой, докато всъщност го смята за предател.

— Слушам ви — каза Кристофър.

Томас Холм го изгледа иззад големите стъкла на очилата си едва ли не с възхищение.

— Чел съм военните ви репортажи, имам предвид тези за Косово, и трябва да ви кажа, че никога не бих имал смелост да отида там и да разпитвам хората.

„Още едно ласкателство“ — помисли си Кристофър, но само кимна учтиво.

— Чел съм също така статиите ви как историята и науката могат да има подвеждаща роля, по-точно за астрологията. Стигнах до средата на новата ви монография „Подробностите, които променят всичко“, където обяснявате, че върхът на християнската религия, като фреските по тавана на Сикстинската капела, всъщност е химн на сексуалността, по-точно на хомосексуализма.

— А сега пиша друга книга със заглавие „Защо Томас Холм разследва Сара Геринген!“ — уморено го прекъсна Кристофър.

Дясното рамо на журналиста нервно трепна, сякаш там го бе ухапало някакво насекомо. Той нагласи очилата си и се втренчи в чашата си с кафе.

— Да, да, прав сте. Но да караме по същество. Само че преди това ми позволете да ви задам един последен въпрос.

Кристофър въздъхна и се намести по-удобно в лъскавото кожено кресло.

— Защо не публикувахте нищо по случая „Пациент 488“? Като талантлив репортер и главен участник в събитията би трябвало да напишете изключителен материал!

Не за първи път задаваха на Кристофър този въпрос. Той обикновено отговаряше, че е доста пристрастен по случая, за да бъде обективен. А освен това никак не бе сигурен, че е готов отново да се изправи лице в лице с мъчителните си спомени. Пък и всички, които знаеха тайните на тяхното разследване, бяха мъртви. Той и Сара бяха единствените, които бяха в течение на тайната на пациент 488. Бяха се заклели никога да не разкриват истината.

— Защо съм тук? — попита Кристофър, тъй като нямаше повече време за губене.

— Добре, добре… Най-напред искам да знаете, че не тая лоши чувства към партньорката ви. Искам само да изясня част от бляскавата ѝ кариера. След случая „Пациент 488“ името на Сара Геринген не слизаше от първите страници на норвежките вестници. Хората започнаха да се интересуват от живота на тази жена, която стана национална героиня. Пресата интервюира нейни доброжелателни колеги и те я описаха като жена, която е страховито ефикасна в работата си. А повечето ми събратя преписаха изпълнената ѝ с хвалебствия биография, предоставена от пресслужбата на полицията в Осло.

— Да, разбирам. И? — вметна Кристофър. Не искаше да участва в анализа на тази посредствена журналистическа работа.

— Минах на свободна практика, защото шефът на редакцията не искаше да финансира разследване на жена, която всички превъзнасят като героиня. И която освен това е невъзможно да бъде интервюирана.

— Значи това искате — да ви помогна да интервюирате Сара? — подхвърли отчаяно Кристофър.

— Не! — отвърна Томас, размахвайки ръка над чашата си с кафе. — Знам, че в момента тя е заета с друго.

— Тогава значи искате да ви разкажа всичко за нея под претекст, че сме колеги по перо?

— И това не. Всъщност искам да ви уведомя за един, да го наречем, доста смущаващ елемент от разследването, което се опитвам да направя за госпожа Сара Геринген от една година насам.

Кристофър щеше отново да го помоли да говори по същество, но Томас го изпревари и вдигна помирително ръка.

— Сега, сега… Само исках да разберете повода, който отприщи моите действия. Когато прочетох статиите за госпожа Геринген, видях единствено жена, предана на работата си и физически блестящо подготвена за нея. Принципна жена, работохоличка, студена, но справедлива. Била е с военните в Афганистан до 2012 година и след двумесечна „психологическа рехабилитация“, от февруари до април 2013 година в планинския център „Хемседал“, се прехвърля в полицията, където се отличава още с първите си разследвания. Накратко, няма нито едно петънце, нито един провал, нито едно съмнение.

Томас се бе вторачил в масата, сякаш се канеше да закове там следващите си думи:

— Невъзможно е човек да се сблъска с опасностите, с които се е срещнала тази жена. Невъзможно е да поеме рисковете, които тя е поела, без намек от колебание! Убеден съм в това… Искам да кажа, че човек може да бъде смел и със силна воля, но от онова, което научаваме, като анализираме случая „Пациент 488“, тя е действала направо като самоубиец… И никой не я е видял в действие или поне не се е осмелил да го каже!

Томас смутено зачака ефекта от думите си върху Кристофър. Кристофър не можеше да го обвини, че греши. Защото това, което Сара стори за него и Симон, си бе чиста проба себеотрицание.

— Накъде биете?

— Искам да разбера в какво състояние е пристигнала за „психологическата рехабилитация“ в планинския център „Хемседал“, където изпращаха завърналите се от Афганистан. От Норвежкия център за проучване на насилието и посттравматичния стрес в Осло потвърдиха престоя на Сара в „Хемседал“. Отидох на място. Центърът е извън туристическата зона и представлява спа хотел с възможности за спорт и релаксация, кръгли маси и така нататък. Спестявам ви подробностите. Срещнах се с директора, който потвърди, че Сара Геринген е била сред пациентите, които бързо са възвърнали равновесието си и у които не е останала и следа от посттравматичен стрес.

Кристофър погледна часовника на стената на кафенето. След по-малко от двайсет минути трябваше да се представи на новия си главен редактор, а все повече и повече го обземаше усещането, че си губи времето. Бе принуден да прояви търпение, защото към притеснението, че ще закъснее още в първия ден за новата си работа, се примесваше безпокойството за душевното състояние на Симон и сянката върху миналото на Сара, която се разбулваше със закъснение.

— Давам ви шейсет секунди, за да ми съобщите защо си струва да съм тук и да ви изслушам. Ясен ли съм?

Кристофър насочи показалеца си към Томас и се наведе напред. Забеляза, че няколко от седналите наблизо клиенти дискретно ги наблюдаваха.

С пълното съзнание, че се е поддал на гнева си, оправи сакото си. Не се гордееше, че загуби самообладание и се питаше как Сара успява да е спокойна във всякаква ситуация. Поне в работата си.

— Очевидно смятате, че няма проблем — започна Томас със спокоен глас. — Бях на път да се откажа от разследването си. Само че, като се завърнах у дома, констатирах, че датите, които ми бе посочил директорът на центъра, не съвпадат с предоставените от полицията. Имаше разлика от няколко дни. Когато му се обадих и го попитах за това разминаване, той се посмути и ми каза, че вероятно полицията е по-наясно. Имал си достатъчно неща на главата. Помолих го да провери в архива, а той предложи да му обадя отново, за да потвърди информацията. Не го направи. Когато най-сетне успях да го открия, поведението му бе коренно променено. Посъветва ме да престана да ровя в живота на хората и ме заплаши, че ще ме докладва за тормоз.

— Трийсет секунди, господин Холм…

Журналистът ни най-малко не се разбърза, а само поклати глава и впери погледа си в очите на Кристофър. После продължи:

— След този епизод престанах да вървя по утъпканите пътеки. Проследих пет от служителките, които работят с пациенти в центъра „Хемседал“. Следих ги цели две седмици. От работното им място до вкъщи. После избрах тази, която имаше най-много финансови проблеми, и я подкупих.

Кристофър му хвърли подозрителен поглед.

— Да, знам — отсече Томас и размаха ръка. — За пет хиляди крони я накарах да ми каже как е минал престоят на Сара Геринген в центъра. Тя не пожела да каже нищо. Качих сумата на десет хиляди крони. Тогава тя се смути повече, отколкото очаквах, и ме уведоми, че Сара Геринген никога не е била в центъра.

Кристофър вдигна очи от хронометъра на часовника си, разтърсен от проблясък на съмнение.

— Може да не е била в нейното отделение и да не я е видяла. Това не доказва нищо.

Томас Холм приглади косите си, въпреки че не бяха помръднали и милиметър. Видът му показваше, че се колебае дали да разкрие остатъка от информацията си.

— И аз си казах същото, но моята свидетелка заяви, че са поискали от тях, ако искат да си запазят работата си, да потвърдят присъствието на Сара Геринген в заведението, когато ги попитат от медиите… Накратко, инспектор Сара Геринген вероятно никога не е стъпвала в „Хемседал“ — заключи Холм. — От това следват два въпроса: Защо искат да накарат всички да мислят обратното? И къде е била тя по това време?

Кристофър издържа въпросителния поглед на журналиста.

— Слушайте, ако Сара не е участвала в семинара, то вероятно по същото време е водела разследване под прикритие и може би е изпълнявала мисия, възложена ѝ от правителството, която е трябвало да остане в тайна. Познавам хора като вас, вече започвате да си въобразявате, че сте попаднали на конспирация или на зловеща тайна. И това оправдава вашата интуиция, че нещо се крие от всички, нали?

Томас Холм отново нагласи рамките очилата си и сбърчи нос.

— Честно казано, не зная… Ако вашата партньорка не бе превърната в национална героиня, никога нямаше да се заинтересувам от нея. Впрочем отказвам да поддържам мит, чиито корени не са проверени. Наистина, както вие твърдите, причините за отсъствието ѝ и поддържаната лъжа може и да са похвални, основателни. Но ако нещата не стоят така?

— Какво очаквате от мен?

— Да науча истината за госпожа инспекторката, а вие да научите истината за вашата партньорка, освен ако тя вече не ви е я разкрила и всичко ви е ясно.

Кристофър бе наясно само с едно: че за първи път в живота си има желание да разбие нечия мутра. Беше силно разгневен на Томас Холм. Сара никога не бе говорила за пребиваването си в центъра за адаптация. Но тя не му бе разказвала и други подробности от живота си… Сега щеше да е принуден да я попита за истината и да подложи съвместния им живот на риск от конфликт. Беше твърде притеснен, за да мисли трезво, и късно си даде сметка, че неволно е подал ръка на събеседника си. Холм не изпусна случая.

— Виждам, че ми имате доверие. Оценявам го. Ще получа ли скоро новини?

В този миг Кристофър наистина не знаеше нищо.

Когато излизаше от кафенето, се тревожеше от момента, в който невинно ще попита Сара как е минал престоят ѝ за преодоляване на стреса в „Хемседал“.