Заговорът

52

Като безкрайна червена змия по мраморните плочи на величествената зала за дипломатически аудиенции се извиваше шествието на кардиналите. В ярките си мантии те вървяха, водени от мъж, който носеше Божия кръст, а кохортата от хористи призоваваше Светия Дух да ръководи избора на следващия папа.

В дъното на залата, седнал приведен на папския престол, оттеглящият се папа, облечен в съвършено чистото си, без нито едно петно, бяло расо, приемаше процесията. Очите му бяха уморени, но благосклонни. Благославяше всеки член от шествието, преди кардиналите да влязат в Светия параклис, където щеше да се проведе изборът на неговия последовател.

В един ъгъл на залата стоеше София. Беше почти невидима. Наслаждаваше се на привилегията да е частен телохранител на своя кардинал и затова, въпреки правилата, със специално разрешение, можеше да бъде до него във всеки момент. Тя дебнеше с изострено внимание всяко движение на папата и чакаше с нетърпение момента, когато нейният кардинал ще мине покрай Негово Светейшество.

Песнопенията на хора се повтаряха до безкрайност и опияняваха с един същ призив към Господ Бога: „Ела, Свети Дух, създателю, навести душите на твоите предани верующи. Изпълни с милост отгоре сърцата на тези, които си създал“.

София не можа да сдържи усмивката си, като слушаше тази покана, молеща Светия Дух да вдъхнови всеки кардинал и да напътства неговия вот. Предстоящият избор бе твърде далеч от Божието вдъхновение. Всичко бе подготвено така, че кардинал Клещински да спечели гласовете. Всеки от присъстващите тук мъже бе посетен не от Светия Дух, а от самия кардинал, който бе обещал на всекиго пост, отличие, награда, догматична ориентация в негова полза, ако бъде избран. А за най-своенравните и упоритите бе запазил заплаха от разобличаване на някой плътски грях, който те се надяваха да остане забулен в тайна. Нищо не бе оставено на случайността — дори оттеглянето на папата, уговорено със събрата му. То бе планирано от месеци, ако не и от години, като се имаше предвид другарството им още от младини.

Кардинал Клещински бе сред последните в процесията. Той коленичи пред папата. София дебнеше този момент с хищността на котка, втренчила поглед в някоя птица. Различи без усилие погледите, които си размениха двамата мъже. После кардинал Клещински се изправи и на свой ред прекрачи прага към капелата на капелите — Сикстинската.

София се промъкна покрай стените на царствената зала, навела глава, за да не гледа гигантските фрески, които ги покриваха. Тръгна по стъпките на последния кардинал и го последва в тесния коридор. Колкото и привилегирована да бе обаче, пътят ѝ свършваше пред входа на светилището, изрисувано за вечността от Микеланджело. Можа за миг да зърне тавана, където божественият пръст се протягаше към неговото мъжко създание — Адам. Стисна ножа и направи всичко възможно да избегне погледа на префекта на Папския дом, който презрително ѝ направи знак да се отдалечи.

Пещерата затвори тежките си порти и катинарът щракна. София чу думите Cum clave47. Гласуването можеше да започне. Ако всичко се развиваше по план, съвсем скоро кардинал Клещински щеше да бъде избран за новия папа. Тогава София щеше да го придружи до балкона, където най-сетне щеше да се случи това, на което бе посветила живота си.