Заговорът

18

— Сара? — В гласа на Кристофър се долавяше безпокойство, защото тя мълчеше.

Пред очите ѝ се спусна воал и за няколко секунди се принуди да се подпре с ръка на леглото, за да запази равновесие.

— Да, тук съм… Само че ми бе трудно да го осмисля. Преди две хиляди и седемстотин години. Това е…

— Епохата на Омир, или във всеки случай времето, когато са написани „Илиада“ и „Одисея“. Триста години преди Александър Велики и Сократ. Друг свят.

— Но как… как си могъл да откриеш подобно нещо?

— Преди няколко години писах статия за произхода на насилието в човешкия род. И естествено, проучвах случаите на особено жестока насилствена смърт, открити от археолозите. Там се вписва най-вече скелетът от Танет14, около 700 години преди Христа, който е почти христоматиен пример.

— И ти си сигурен, че е в същия стил!

— Слушай, знам, че ще ти се стори налудничаво, но най-добре виж сама. Изпращам ти снимка на скелета, или по-скоро на скелетите, както и доклада на изследователите. Ще видиш. Сайтът е създаден през 2004 година в Англия, по-точно в Клифс енд Фарм, графство Кент. Там са открити останки от селище и много гробове, сред които и прочутият гроб 3666.

Сара отвори снимките и не повярва на очите си. Първата, заснета отгоре, представляваше голям изкоп в светлокафеникава почва. На дъното имаше сгърчен скелет, легнал настрани, а до него голям рогат череп. Според специалистите е принадлежал на жена над петдесет години. След радиовъглероден анализ15 бе датиран към VII век пр. Хр., а рогатият череп принадлежеше на бик от същата епоха.

Сара плъзна показалеца си по екрана на смартфона, за да отвори втората снимка. Остана толкова смаяна, че сложи пръст на устните си: в лявата си ръка, поставена близо до главата ѝ, жената държеше парче тебешир, като че ли се канеше да го вдъхне или да го изяде.

Последната снимка показваше черепа отзад. Върху него имаше четири дълбоки резки.

— Видя ли ги? — попита Кристофър.

— Почти невероятно е.

— Прочети доклада на изследователите.

Сара зачете изпратения от Кристофър текст и се запита дали безсънието ѝ не ѝ играе някаква лоша шега. За да е сигурна, че няма да заспи, зачете на глас.

Последното изречение замря върху устните на Сара.

— Е, какво мислиш? — попита Кристофър.

— Че имаш право по две точки. Най-напред — няма съмнение, че стилът на убийството е същият, и второ — този факт наистина поставя нови въпроси. Какво още се знае за този обект?

— Не много, а още по-малко за тази жена. Добре известна е в света на археолозите и същевременно е истинска загадка.

— Очевидно не и за убиеца на Катрина Хагебак. С други думи, ако разгадаем енигмата на Клифс енд Фарм, ще разберем мотивите на убиеца ѝ и ще имаме по-голям шанс да го заловим.

— Не се увличай, Сара. Години наред учени и изследователи работят по загадката. Така че нито ти, нито аз ще разберем нещо ей така, изведнъж.

— Моля те, направи ми услуга, събери всички материали за селището и главно за жената. Виж дали няма някои по-нестандартни разсъждения и заключения, изоставени хипотези, които биха могли да ни заинтересуват. Трябва ми нещо по-конкретно, за да убедя Йенс Берг и протежето му Петер Ген, че са на погрешна следа с руските националисти.

— Добре. Значи ни остават по-малко от четири часа да разрешим убийство, извършено преди две хиляди и седемстотин години. Амбициозна задача.

— Постарай се. Ще видим с какво разполагаме сутринта. Обади ми се, когато… — внезапно Сара се спря. — Съжалявам. Мисля само за себе си. Съвсем забравих да те попитам как мина първият ти работен ден.

— Не се безпокой, назначението ми бе отложено с оглед на събитията. Ще говорим за това по-късно.

— А Симон?

— При родителите ти е. Ще се оправи. Ти как си? Съобщението ти бе доста… хаотично.

— Ще се оправя. Преживях един деликатен момент, но той премина.

— Виж, Сара, ако не открием нищо, не е катастрофа, нали? Ще намериш друго разследване, чрез което да покажеш колко са сгрешили, като са се отказали от теб.

— Мдаа. Ще се опитаме да погледнем на нещата от този ъгъл.

— Грижи се за себе си, не искам пак да се върнеш за възстановяване в „Хемседал“. Съгласна си, нали?

— Едно ми стига, уверявам те.

Сара очакваше, че Кристофър ще обърне всичко на шега, но той мълчеше.

— Кристофър, там ли си?

— Да, да… Разсъждавах с кого да се свържа, за да изясня мистерията около гроб 3666. Залавям се за работа. Доскоро.

Сара добре познаваше Кристофър и се запита какво го тревожи. Обикновено той приключваше разговорите им, като ѝ казваше, че я обича. Дали знаеше, че тя го е излъгала за престоя си в „Хемседал“? Не, невъзможно. А и не бе в стила му да крие от нея каквото и да било. Ако имаше някакви съмнения, щеше да ѝ каже направо. Най-вероятно бе малко разбалансиран от цялата тази история.

Сара се приближи до прозореца и се вгледа във фенерите, които се отразяваха в развълнуваните води на пристанището. Случаят бе забуксувал по такъв невероятен начин, че тя не можеше да приеме фактите. Замисли се отново за думите на Кристофър за Омир, за „Илиада“ и „Одисея“, за завоеванията на Александър Велики, за диалозите на Сократ. Видя гръцките храмове на върха на славата им, видя мъже и жени, облечени в тоги, да се разхождат под величествени колони, огрявани от силното слънце, ученици, пишещи върху покрити с восък плочи, в горещото лято.

„Писмеността!“

Сара изведнъж се вкамени. Грабна телефона и набра Кристофър.

— На кой език са говорели хората преди две хиляди и седемстотин години?

— Ами, що се отнася до Европа, мисля, че са келтският и гръцкият. Да, старогръцки и някои келтски диалекти…

— Ще ти се обадя пак.

Ръката ѝ леко трепереше, когато отвори интернет търсачката в телефона си. Искаше да намери сайт, който предлага преводи от келтски, но попадна на онлайн речник по старогръцки. Трескаво написа yero и пусна преводача. Нямаше резултат. Повтори същото с iero. Безуспешно. Но когато написа hierro16, програмата ѝ посочи дефиницията „светилище, свято място, обикновено намиращо се под земята“, а също и че думата се употребява за пещера.

Сара обу ботушите си, грабна канадката си и излезе като вихър от стаята. Отправи се към пристанището. Оставаха ѝ три часа и половина до отпътуването ѝ от острова, през които да намери подземното „свято място“ на Катрина Хагебак. То можеше да се намира само на едно място — не до банята, както бе предположила в суматохата предишната сутрин, а под нея.