Заговорът

11

В палатката, която служеше за отдих и възстановяване на полицейските екипи, Сара четеше дълъг текст върху екрана на служебния си смартфон. След като излезе от палатката на съдебния лекар, тя убеди министъра на външните работи Йенс Берг да ѝ изпрати секретното досие на Катрина Хагебак.

В него намери няколко неизвестни факта: че Катрина е употребявала канабис преди двадесетина години, че на двадесет и седем годишна възраст е участвала в саботаж на работата на зоологическа градина, когато са затворили директора на зоопарка в клетката на лемурите, че е подадено оплакване срещу нея за проява на неморалност, защото не е носила сутиен по време на освещаването на църква, докато е била кмет на Хамар11. Службите нямаха никакви данни за личния ѝ живот. Не бяха открили нейни връзки нито с мъж, нито с жена. Единственият жив от семейството ѝ бе болният ѝ баща Мариус Хагебак.

Сара намери и списък с политическите ѝ врагове и се обади на Хауг да разпита първо тях. Но извън тези сведения нямаше нищо друго, което да насочи разследването в определена посока.

Прибра телефона си, сдъвка последната хапка от сандвича с риба тон и доизпи чашата със студено кафе, без да се мръщи.

— Само господ знае какво става тук — каза с въздишка един военен, който едва си бе пробил път към палатката. Минава 8 часът, а човек би казал, че е още три през нощта. По-лошо е и от Осло!

Сара погледна през малкото прозорче от прозрачна материя и видя единствено тежката сива маса на полярната нощ. Офицерът избута автомата на гърба си, сипа си кафе, изпи го на един дъх и излезе от палатката.

След по-малко от осем часа министърът на вътрешните работи щеше да даде пресконференция. А Сара не разполагаше и с намек за следа по случая. Пък било то и нещо, което да успокои населението или да даде приемлив отговор на въпросите, които щяха да зададат от други държави.

— Инспектор Геринген… — прозвуча мъжки глас в уоки-токито.

Сара разпозна гласа на Гералд Мадкин, високия полицай от разследващия екип, на когото бе поръчала да проучи кървавите следи по пътеката и пред входа на къщата.

— Стигнахме до някои изводи, които бихме искали да споделим с вас.

Сара отговори, че веднага ще отиде при тях, и рязко дръпна ципа на канадката си. После повдигна платнището на палатката и излезе. Вятърът я шибна през лицето. Всички хора, които срещна по пътя си, се мръщеха неволно заради силните му пориви.

Палатката на криминолозите се намираше на по-малко от трийсет метра и Сара успя да отдели в мислите си само няколко секунди за Кристофър. Той сигурно вече влизаше при новите си колеги. Надяваше се фактът, че си е помислила за него, да му е достатъчен, защото не ѝ остана време да му изпрати съобщение.

— Слушам ви! — каза Сара веднага щом влезе в палатката.

Заедно с Гералд Мадкин завари там още трима експерти. Всички бяха наведени над микроскопите.

— Тестовете потвърдиха, че част от кръвта по паркета в преддверието не е човешка. А по-подробният анализ — че е точно от този бик, чиято глава открихте. Тя е концентрирана най-вече в по-малкия кръг от осмицата, оформена от следите кръв. Големият кръг на осмицата съдържа единствено кръвта на Катрина Хагебак. Или другояче казано, в началото местопрестъплението е изглеждало горе-долу така… — Гералд подаде на Сара скица, върху която бе нахвърлял силуета на Катрина Хагебак в преддверието на къщата, с лице към земята, и главата на бика точно над главата ѝ.

— Открихте ли следи от кръвта на бика върху браздата от къщата до ръба на скалата?

— Категорично. Намерихме следи от кръвта на Катрина Хагебак и от животното. Само тяхна кръв. Никакво съмнение, че жертвата е влачила главата на бика от преддверието на къщата до скалата.

„А това е станало, след като нейният убиец я е изоставил, смятайки я за мъртва!“ — помисли си Сара и откачи слушалката на уоки-токито си.

— Тример, занесете тялото на Катрина Хагебак и главата на бика в преддверието на къщата.

— Сега ли?

Тя не си даде труда да му отговори и хукна към къщата на министър-председателката. След десетина минути тялото на Катрина Хагебак с полуразбития череп отново се къпеше в кръвта си с лице към земята. А там, където кръвта бе описала по-малкия кръг от осмицата, на няколко сантиметра от главата ѝ, бе положена главата на бика.

„Ето така убиецът е оставил жертвата, като я е мислел за мъртва!“ — разсъждаваше Сара, докато снимаше сцената с телефона си.

— Тебеширът бил ли е в ръката ѝ в този момент? — попита Сара.

— Най-вероятно — отвърна Мадкин зад гърба ѝ. — Пропуснах да ви кажа, че намерихме следи от тебешир, примесени с кръвта на бика, по тревата и върху десния му рог. Така че тебеширът със сигурност е бил в ръката на жертвата, когато е пълзяла към скалата.

В такъв случай картината се попълваше: Катрина Хагебак е била принудена да се съблече и да застане на колене. В този момент убиецът е допуснал грешката да постави ръка върху рамото ѝ. После няколко пъти я е ударил със сабя по главата. А след като я е видял да се свлича на пода до отрязаната глава на бика — или може би преди това — е залепил парчето тебешир на дланта ѝ.

Постановката отговаряше на някакъв ритуал, но той бе толкова необичаен, че Сара не успяваше да схване символиката му.

— Сигурно е дошла на себе си малко след като убиецът я е оставил — подхвърли Тример, — защото в противен случай кръвта ѝ щеше да изтече и тя да умре. Може би дори се е престорила на мъртва в присъствието на убиеца.

„Осъзнала е, че няма да оживее и че ще разследват смъртта ѝ — помисли си Сара. — И вече в агония е помъкнала главата на бика към скалата, за да я хвърли във водата. На прага на смъртта си се е сетила, че убиецът я е докоснал по рамото с ръка и в последен пристъп на ярост е издрала кожата си, сякаш в опит да я изтръгне. Опитала се е да заличи пръстовите отпечатъци. Защото те биха ни помогнали да разкрием убиеца. А после е умряла…“

За първи път в кариерата си, а може би и за първи път в аналите на всичките си досегашни разследвания Сара се сблъскваше с жертва, която посвещава последните мигове от живота си, за да прикрие самоличността на убиеца си.

Тя се обърна и излезе от къщата, за да поеме глътка чист въздух. Тръгна към скалата, като за пореден път следваше кървавата бразда. Пред очите ѝ танцуваше образът на голата жена, която влачи главата на бика. Стигна до бездната и отново се вгледа в сивото море. Установи, че брегът на Вадьо не се вижда. Мракът, странно по-гъст сега, отколкото в разгара на нощта, бе погълнал хоризонта. Обади се на Николай Хауг, който се намираше на континента, и го информира за възстановката на сцената на престъплението, а после му изпрати и снимката от телефона си.

— Търсете в националните и международните архиви всички убийства с подобен сценарий: глава на бик, разбит череп и тебешир в ръката на жертвата. Не се спирайте пред нищо и ровете надълбоко.

— Обадиха ми се от полицейската служба на Осло. Предоставят ни всичко, с каквото разполагат. Ще съгласувам техните проучвания с това, което ми изпратихте, и ще ви държа в течение…

— Предайте да се свързват направо с мен, познавам ги, а и така ще действаме по-бързо. Предпочитам да продължите с разпитите на близките на госпожа Хагебак. Впрочем вие къде сте?

— Към момента всички, които съм разпитал, представиха доказателства, че са били другаде, а не на острова през последните двайсет и четири часа. Що се отнася до бащата на Катрина Хагебак, той от два дни е в кома. Ще ви държа в течение.

Сара благодари на Хауг и прекъсна връзката.

— Инспектор Геринген!

Този път я викаше полицайката от френски произход Емили Шаран, която тичаше към Сара.

— Отнася се за записите от уоки-токитата на охранителите. Може ли да дойдете тук, за да ги прослушате?

Сара се извъртя на сто и осемдесет градуса.

— Вие изслушахте ли ги?

Момичето кимна с глава.

— И?!

Младата жена се поколеба за миг. Очевидно се чувстваше неудобно.

— Случило се е нещо странно…