Заговорът

61

Сара се събуди рязко, когато на вратата се потропа. С очи, впити в напукания таван, тя установи контакт с болезнената действителност. Кошмарният пъзел на живота ѝ бавно се подреди и стомахът ѝ се надигна. Седна на ръба на леглото и разтърка лице, за да прогони остатъка от съня. Колко ли време бе спала? Кой ден беше днес? Какъв смисъл можеше да придаде на живота си отсега нататък?

Тропането по вратата стана по-настойчиво, ключалката шумно щракна и вратата се отвори.

Сара позна сестрата от лазарета, придружена от пазач, който стоеше зад нея.

— Как се чувствате, госпожо Геринген?

— Колко е часът?

— Точно 15 часът и 12 минути.

— Кой ден сме днес?

— Петък… Спахте два дни.

„Убежището на съня — помисли Сара. — Да проспиш живота си, за да не страдаш!“

— Мога ли да остана сама? — подхвърли тя.

— Имате посещение. Дошъл е да ви види Кристофър Кларънс. Той идва и вчера, но ви оставихме да си починете. Искате ли да му предам да дойде друг път?

От всички изпитания, които я очакваха, Сара най-много се страхуваше от срещата с Кристофър.

— Не.

Стана и прибра косите си с ластика, който държеше на китката си. Последва пазача до приемната по дългия коридор, от двете стани на който имаше блиндирани врати. Зад някои от тях се чуваха песни, стон или дори приглушени гласове от радиото. След като прекосиха едно помещение, където имаше охрана, пазачът я заведе до тесен коридор със стъклени врати, през които можеше да се вижда само едностранно. Посочи ѝ вратата с номер четири и я изчака да влезе.

През стъклото, което я скриваше от посетителя, Сара видя Кристофър. Той седеше от другата страна на плексигласовата преграда, втренчил очи във вратата в очакване да се отвори. Сара разпозна всяко негово движение, издаващо нервност и безпокойство. Видя привидно овладяното изражение на лицето му, по което не се четеше нищо, но в същото време отгатна учестеното му дишане. Кристофър се стремеше движенията му да са бавни и овладени, но те издаваха трескавостта му. В погледа му се четеше страх и безпомощност, че не може да стори нещо друго, освен да чака, за да поговори най-накрая с жената на живота си.

Сара прехапа устни и почувства, че сърцето ѝ се разтваря. Трябва да е силна, много силна, ако го обича наистина. Усети, че ръцете и краката ѝ са изтръпнали. Със стиснато гърло отвори вратата и влезе.

Забеляза веднага, че Кристофър се шокира от изпитото ѝ лице. Той се опита да се контролира, но изразът му беше красноречив. Погледна я, сякаш между тях нямаше преграда. Тя се остави той я докосне, да я погали, да я прегърне и целуне с очи. Познаваше наизуст начина му да я люби и усещаше върху кожата си всяка негова целувка, докосване, мълниеносното обладаване на тялото ѝ, което тя толкова обичаше да увива около неговото…

Ръката ѝ, която криеше под масата, потрепери. Изгаряше от желание да разбие преградата, дори да разкървави ръката си. Искаше ѝ се да притисне Кристофър в прегръдките си, да изостави вече тази професия, привличаща като магнит смъртта, да отпътува с него и да се наслаждава на всяка секунда от щастливия им съвместен живот.

— Сара, скоро ще излезеш оттук. Всичко ще се нареди. Ти нямаш вина. Единственият виновен е Стиг Анкер. Ако не те беше нападнал в последния момент, куршумът нямаше да бъде изстрелян! Само че, доколкото те познавам, ти се смяташ отговорна за всичко, което се случи.

Сара се въздържа да отговори. Не беше тук, за да се оправдава, а за да сложи решително край на една връзка, която вече ѝ носеше страдания.

— Не трябваше да те оставям сама — каза Кристофър. — Ако бяхме заедно, щяхме да имаме повече шанс да разберем какво всъщност е ставало с Людмила.

— Не, Крис. Ти направи единствения правилен избор. Сега може би нямаше да си тук, ако бе останал с мен.

Канеше се да го попита как е Симон. Та тя обичаше момченцето толкова много! Сладката му начумерена муцунка и огромните му засмени очи, изразяващи любопитството му към света, невероятно ѝ липсваха. Както и неговите милувки и изповеди, които се осмеляваше да направи и на които тя толкова обичаше да отговаря с успокоителни думи.

— Симон искаше да ти каже нещо — каза Кристофър и обърна към нея телефона си, за да изгледа тя клипчето.

Сара разпозна кухнята в дома на родителите си. Малкото момче старателно подреждаше масата за вечеря.

— Какво правиш? — чу се гласът на Кристофър.

— Слагам масата за теб, за мен, за баба, за дядо и за Сара. Знам, че тя няма да се върне днес, но когато се върне… е, добре, всичко ще е готово за нея и тя ще може да вечеря веднага!

И след като сложи десертната лъжичка, сгъна върху чинията салфетка в специална форма.

— Какво е това? — попита Кристофър. — Прилича ми на прилеп…

— Ама не, спри се… Не искам да ме снимаш. Всичко това е за Сара и за мен.

Сара с лекота отгатна, че Симон се е опитал да сгъне салфетката във формата на сърце.

Когато Кристофър спря видеото, Сара се изненада, че се усмихва. За няколко мига стените на затвора, тежестта на чувството за вина и мъката в сърцето ѝ се изпариха. Тя сведе очи и направи изтощително усилие да се пребори с чувствата, които бушуваха в гърдите ѝ.

— Сара, има риск процесът да отнеме малко повече време и си мисля, че ще те държат тук. Но ако изобщо има нужда да уточнявам, искам да знаеш, че ще те чакам толкова време, колкото трябва. Цялото време, което е необходимо.

Разтревожена, Сара си припомни първата им среща в парижката аудитория, където с красноречие, хумор и научни познания Кристофър обясняваше измамите на астрологията пред голям брой студенти. Тогава ѝ се стори, че е претенциозен, прекалено сигурен в себе си и се старае да впечатли младите студентки. Не можеше да отрече факта, че излъчва чар, но отхвърли тази си преценка като проява на слабост. А после, по време на разследването, го видя в съвсем друга светлина: откри мъж, напълно противоположен на повърхностния тип, какъвто си бе въобразила, че е. Бе пожертвал свободния си ергенски живот, за да осинови детето на починалия си брат, и полагаше огромни усилия, за да му предложи ведър и уравновесен живот — на Симон, малкото момче, което толкова бе изстрадало. Изпитанията, които преминаха заедно по-късно, им доказаха, че и двамата винаги искат да изпълнят поетите задължения, че и двамата притежават чувство за дълг. Всеки по свой начин бе впечатлен от смелостта и добронамереността на другия. Отдадоха се изцяло на преследването, за да открият Симон, и се подкрепяха и спасяваха един друг през цялото време. Една нощ в отношенията им се намеси сексуалното привличане и споделеното желание за кратко отмести страха и тревогите. А след хаоса на гонитбата им с времето Кристофър напусна родината си, работата си и приятелите си, за да започне нов живот със Сара в Норвегия. Купиха си прекрасната къща на остров Гримсьоя и Сара му довери, че иска да има дете от него.

Докато анализираше поведението си по време на последното разследване, Сара с горчивина си даде сметка, че ще е неспособна да изпълнява ролята на майка и да се грижи за семейството си. Заради стремежа си винаги да довежда нещата докрай, заради риска, който винаги поема. Заради натрапчивата цел, която винаги вземаше връх, да залови виновния с цената на здравето си и на семейния си живот. Дълбоко в себе си тя чувстваше, че каквито и усилия да полага, професията ѝ винаги ще е на първо място. Каквото и да кажеше, то щеше да е лъжа, изречена пред самата нея и пред хората, които обичаше.

Защо? Защо бе неспособна да се откачи от играта?

Петер Ген хвърли направо в лицето ѝ думите, че тя се разкъсва от странно чувство за вина и че само благодарение на това чувство успява да намери енергията да се бори така силно и яростно за приключване на разследванията си. И той не грешеше. Само че откъде и защо в сърцето ѝ се бе вселило скритото усещане, че на всяка цена трябва да поправи дълбоко заложена у нея грешка! Очите ѝ се напълниха със сълзи и тя извърна глава.

— Кристофър, нека бъдем честни. Моята професия не е съвместима със семеен живот такъв, какъвто си го представяш.

— Сара, аз просто ще трябва да свикна и всичко ще се нареди. А освен това ти каза, че можеш малко да забавиш темпото и…

— Няма да мога да удържа обещанията си. Или ще ги спазвам само няколко месеца, докато друг спешен случай не ме погълне изцяло. Така ще е, докато работя… И няма да мога да се спра.

Кристофър пребледня. Не му се искаше така да чуе истината.

— Сара, какво всъщност се опитваш да ми кажеш?

Тя вдигна глава към тавана, като че ли това движение можеше да върне сълзите в дъното на очите ѝ. Бе неспособна да говори.

— Сара — започна Кристофър, — с мен се свърза репортер от „Моргенбладет“, вестника, в който щях да започна работа. Разследва те и искаше да разбере дали след завръщането ти от Афганистан наистина си била на посттравматична терапия.

Сара се напрегна.

— Събрал е доказателства, че не си била там. По-точно има снимка, направена до една каса за плащане на тол такси, където си ти заедно… с едно дете на задната седалка.

Сара се вкамени.

— Дете, което по-късно е било намерено мъртво… удавено. — Кристофър завърши изречението и впи поглед в очите на Сара. — Би ли приела да се срещнеш с него, за да кажеш какво наистина се е случило? Така той няма да публикува куп лъжи, които могат да повлияят на съдиите по време на процеса.

Тя замръзна. Дори очите ѝ сякаш промениха цвета си и станаха леденосиви. Сара впи нокти в дланта си.

Кристофър почувства, че му прилошава. Защо тя не отговаря?

— Скъпа, да ти уредя ли среща с него?

— Не.

— Защо?

— Какво знаеш ти за това? — възрази студено Сара.

Кристофър зяпна.

— В края на краищата какво знаеш ти за живота ми? Само онова, което реших да ти покажа.

— Сара, не си играй с това…

Тя се усмихна подигравателно.

— Защо си мислиш, че си по-умен от останалите.

Кристофър смръщи вежди. Тя никога не му бе говорила по този начин. Дори в най-тежките моменти.

— Нали не се опитваш да ме накараш да повярвам, че… си отвлякла това дете и че… си… го убила?

Сара не отговори.

— Сара! — извика разгневен Кристофър.

— За последен път го повтарям, Кристофър. Ти не знаеш нищо нито за мен, нито за това, което съм правила. Невинаги съм била такава, каквато ме познаваш. И моят принцип е: никога не отричам избора, който съм направила, щом резултатът оправдава средствата.

Кристофър положи усилие, за да проговори:

— Лъжеш.

— Другите — може би, но теб — никога.

— Погледни ме в очите. Казваш това, за да те изоставя, за да те намразя. Само че то не дава резултат, Сара! Искам да живея с теб и знам, че и ти искаш това. Дай ни шанс да бъдем щастливи. Ща успеем да го постигнем.

— Грешиш по отношение на мен.

— Сара, знам, че ме лъжеш.

Тя трепереше като лист. Сред урагана от нахлулите в главата ѝ мисли се запита дали сърцето ѝ ще издържи. Стана, сложи ръка върху дръжката на вратата и се накани да излезе.

— Сара! Отговори ми! — изрева Кристофър. — Погледни ме в очите и ми кажи, че не си убила това дете!

Сара се обърна. Лицето ѝ бе разкривено от гняв и отвращение.

— Да.

Кристофър бе поразен. Не можеше да помръдне.

Сара стремително излезе, без дори да затвори вратата. Пазачът хвана ръката ѝ над лакътя, докато тя се отправяше към килията. Остави се да я води.

Когато вратата на килията ѝ се затвори зад нея, тя падна на колене, сгърчена от конвулсии. Ръцете ѝ покриваха лицето ѝ и го смазваха, а тялото ѝ се тресеше от ридания. Сви се на кълбо на пода. Бе напълно разбита.