Заговорът

45

— 11 часът и 14 минути — каза Кристофър, като включи мигача, за да излезе от магистралата, по която бяха тръгнали от Лайпциг. — Джипиесът показва, че ще бъдем на мястото след тридесет и пет минути. Остава ни съвсем малко време да поговорим преди конференцията.

Сара седеше до него, напълно удовлетворена от начина, по който шофираше Кристофър. Той караше с възможно най-високата скорост по магистралата, където нямаше ограничения. Опита се да се свърже с Шафи Райнвасер, но отново попадна на телефонния ѝ секретар.

В момента, в който затваряше, получи съобщение. Беше от директора на „Крипос“ — Норвежката национална агенция за криминални разследвания. Пишеше ѝ, че е получил обаждане от Йенс Берг, който открито се оплакал от липсата на комуникация между него и Сара. Опитал се да го успокои, като му обяснил, че тя имала навика да работи по този начин и че той ѝ позволява това, за да бъде възможно най-ефикасна. Добавяше, че според него Йенс Берг няма да ѝ прости и най-малката грешка и препоръчваше тя да направи усилие да го държи в течение на начинанията си. В заключение пишеше, че в Осло всички следят резултатите от разследването ѝ и че цялата страна очаква с нетърпение отговорите.

Сара почувства, че вратът ѝ се сковава още повече, и се опита да не се поддава на напрежението. Разгледа по-внимателно сайта на института „Макс Планк“, за да научи нещо повече за пресконференцията на Шафи Райнвасер, но информацията бе лаконична: „Шафи Райнвасер, директор на отдела по археогенетика на института, ще направи много важно съобщение за ново разкритие, което току-що бе потвърдено след десетгодишни изследвания. Пресконференцията ще се състои във вторник, 11 декември 2018 година, точно по обяд в института «Макс Планк» в Йена“.

— Какво по-точно означава археогенетика? — попита Кристофър, като се наведе встрани, за да види дали може да изпревари камиона, който ги бавеше.

— Точно това чета — отговори Сара, като се удари във вратата, защото Кристофър бе натиснал рязко газта.

Тяхното ауди задмина тежкотоварния камион без проблем.

— Това е науката, разкриваща миналото на човечеството чрез анализ на ДНК — каза Сара, като вдигна глава. — Най-общо казано, или анализират ДНК на намерени при разкопките останки, като кости например, или пък, ако съм разбрала добре, изучават ДНК на наши съвременници, а после отиват в миналото, за да отгатнат някои миграции на популациите и как са се смесвали гените на нашите предци.

Задминаха една кола и седналите на задната седалка деца им се изплезиха. Кристофър отвърна на шегата, но веднага след това лицето му отново стана сериозно.

— Симон е на сигурно място у родителите ми, Крис — каза му Сара, която разбра притеснението му. — Нали го видя преди малко. Добре е. Ще го заведат на училище и ще се грижат добре за него.

— Хм…

— Какво искаш да кажеш?

— Не, нищо. Просто си мисля, че би трябвало да съм при него. Когато ти замина с хеликоптера, той наистина бе травмиран. Помислил е, че го изоставяш и че ще вършиш нещо опасно. Дори може да е повярвал, че ще е същото като онова, което му се случи миналата година. А след два дни и аз го изоставих.

Сара не отговори. Не знаеше дали да се чувства виновна, или тъжна.

— Говоря ти така, сякаш ти си виновна — продължи Кристофър. — Аз съм същински глупак.

— И да не съм виновна, все имам някакъв принос.

— Но това, което вършиш, е хубаво, и ти го правиш по-добре от всеки друг. Имам късмет, че мога да ти помогна малко и Симон го знае. Въпреки че не го казва често, той е много горд и с двама ни. Това го формира като личност и го успокоява.

Сара нежно погали тила на Кристофър.

— Сара… ако ми се случи нещо, ще се грижиш ли за Симон?

Като ѝ зададе въпроса, Кристофър осъзна, че иска повече или по-малко от Сара да зареже работата си на инспектор и да се посвети на Симон.

— Да, очевидно.

Кристофър бе изненадан от мълниеносния ѝ и откровен отговор.

— Само че може би няма да имаш време да…

— Знам, но Симон е по-важен от работата ми. А освен това спомни си, че ти направих предложение, преди да замина.

Сара се усмихна свенливо, защото се смути, че повдигна въпроса при подобни обстоятелства. Кристофър я погледна развълнувано, а тя постави ръка на бедрото му.

— Имам желание да бъдем семейство, Крис. Истинско семейство. И когато настане този момент, ще направя нужния из… Внимавай!

Сара се хвърли към волана и го завъртя. Колата им рязко се отклони и на косъм избягна челния удар. Разтърсван от противоречиви мисли, Кристофър за миг бе загубил контрол над управлението.

Докато бесният клаксон на колата, с която едва се разминаха, отзвуча зад гърба им, Кристофър се взе в ръце. Сърцето му блъскаше в гърдите и ръцете му трепереха.

— Всичко ще е наред… Всичко ще е наред. Концентрирам се…

— Добре. Ако искаш да те сменя, само ми кажи.

Кристофър вдиша и издиша шумно няколко пъти и двамата си позволиха кратко спокойствие, за да възвърнат самообладанието си.

— Всичко ще се оправи — изрече накрая Кристофър. — Мисля, че излязох от релси заради това, което научих и преживях.

— Нормално е, Крис, нали си даваш сметка за това. Нали не ме лъжеш, като казваш, че се чувстваш добре?

Като произнесе тези думи, Сара си даде сметка, че бе говорила така, сякаш самата тя се чувстваше по-добре по време на тази изтощителна гонитба. А през следващите няколко мига се запита с тревога дали бе напълно честна в отговора, който даде на Кристофър — че ще се грижи за Симон.

— Нека сменим темата и да говорим за нещо друго — предложи Кристофър.

Доволна, че може да избяга от неприятните си колебания, Сара се съгласи.

— Виждаш ли — заговори Кристофър, — това, което стана преди малко, ме накара да си спомня за клишето, че жените не умеят да шофират. И се запитах с колко ли подобни предразсъдъци е пълна главата ми. В този ред на мисли си задавам въпроса колко пъти вече съм се държал като неграмотен мръсник, без да си дам сметка за това, а дори и да съм си давал сметка, не съм го смятал за проблем.

— Хубаво доказателство за интелектуална смелост е, че си задаваш този въпрос. Добре и…

— Страхувам се, че ми се е случвало доста пъти — отвърна Кристофър.

След един завой под тях изникна Йена.

Градът бе разположен в котловина, заобиколена от залесени хълмове, и представляваше доста неуместна смесица от многобройни къщички с оранжеви покриви. В центъра се издигаше огромна цилиндрична кула от стъкло, охранявана сякаш от няколко модерни правоъгълни сгради в подножието ѝ.

— За какви случаи, когато не си се държал добре, си мислиш? — поде отново Сара.

— Ами например, когато съм разговарял с мъж и жена, съм гледал повече към мъжа, защото съм смятал, че в крайна сметка той ще вземе решението — отговори Кристофър, като хвърли кос поглед към навигатора. След по-малко от два километра трябваше да завият надясно.

Сара кимна. Дори не можеше да изброи колко пъти ѝ се бяха случвали подобни неща. Тя се засмя.

— Добре е, че имаш проблясъци по въпроса!

— А освен това има толкова вицове и шеги, в които прозира омраза към жените. Разказвал съм подобни анекдоти, смял съм се, макар да съм съзнавал, че има нещо нездраво в това. Правил съм го. Подобно на юношите, които пушат, за да не останат по-назад от приятелите си, но знаят, че пушенето вреди на здравето им. Това е нещо като ритуал за принадлежност към клана на мъжете, нали разбираш?

— Като вицовете за блондинки, които са прикрит начин да се подценяват всички жени… По тази причина аз лично никога не се смея на такива вицове.

— Само че повечето мъже, с които бих споделил това, ще кажат, че няма нищо лошо човек да се пошегува и че нямам чувство за хумор!

— Хуморът невинаги е основание. Да проявиш чувство за хумор, не означава да унижаваш определени хора заради цвета на косата им или на кожата, което уж ги омаловажава като личности.

— Но ти знаеш, че и много жени си правят шеги с блондинките и се определят като блондинки, ако направят нещо глупаво…

— Знам и си мисля, че те са жертви на това, което ти преди малко нарече сексистки интеграционен ритуал. Ако не го направят, те подсъзнателно се боят да не ги вземат за задръстенячки и да ги изключат от доминиращата група, с други думи — от мъжете. Предпочитат да се саморазрушат, за да отговорят на очакванията на мъжете да им се подчиняват.

Кристофър се изненада, че никога не бяха разговаряли откровено по тази толкова важна тема. Запита се колко пъти досега бе реагирал зле, без Сара да му каже нищо.

— От друга страна, ако една жена се подиграва със себе си, когато се касае за недостатъците ѝ, намирам това за положително — поде отново Сара. — Самоосмиването на характерните за личността черти е нещо страхотно. Няма значение дали се отнася за мъж или за жена. Само че това изисква доста усилия. Впрочем ти много добре го знаеш.

— „Обичам, когато сам се упрекваш, скъпи!“ Благодаря ти, Сара, чувствам се по-добре.

Тя избухна в смях. Кристофър бе успял да я развесели в момент, когато страхът ги сковаваше и обръщаше стомасите им. Усмивките им скоро се стопиха и в колата отново се възцари мълчание.

Няколко минути не проговориха. Всеки по свой начин се боеше от онова, което ги очакваше. Кристофър се запита дали не е настъпил моментът да я попита какво е правила в онази кола на касата за тол такса, вместо в „Хемседал“ на семинар за преодоляване на посттравматичния стрес, причинен от войната.

— Пристигате след триста метра — оповести гласът на навигатора.

Кристофър почувства буца в стомаха си.

— Сара, какво ще стане, ако убиецът е там… Ти дори нямаш оръжие.

— Ще има много хора, следователно там ще са и службите за сигурност. Убиецът няма да може да действа лесно. Не е изключено дори… всичко да мине добре.

В този момент бял микробус, който бе паркиран встрани, тръгна по шосето точно пред тях. Кристофър трябваше рязко да натисне спирачките. Шофьорът вдигна ръка, за да се извини, и зави по тесен черен път на около петдесет метра от табелата, указваща входа на институт „Макс Планк“.