Заговорът

5

— Това е само началото на абсурда — подхвърли дрезгав глас зад гърба ѝ.

Сара се обърна.

— Николай Хауг — представи се висок човек на около шестдесет години, облечен в подплатената с кожа униформа на норвежката полиция. — Началник на полицията в район „Вадьо“. Вие сигурно сте Сара Геринген? — продължи той, като присви малките си очи с толкова къси мигли, че приличаха на сини цепки.

Полицаят протегна ръката си в ръкавица, но Сара се задоволи само да кимне учтиво. Не защото бе нелюбезна. На местопрестъпление не биваше да се повлияе от мнението на някой колега. Знаеше по-добре от всички до каква степен едно просто докосване между двама души създава връзка между тях, която може да им въздейства, без да си дават сметка за това. Студеното ѝ поведение често бе възприемано като презрение, но Сара не обръщаше внимание на това. Разговаряха по този въпрос с Кристофър предишната вечер. Причината да е тук беше само една — жертвата.

Началникът на местната полиция вирна брадичка и я погледна отвисоко, а едва забележимите му тънки устни се свиха. Нов порив на вятъра прилепи дрехите до тялото му. Той спусна наушниците на шапката и те докоснаха бялата му брада. Сара търпеливо очакваше каква информация ще ѝ подаде той най-напред. Имаше вид на амазонка, която предизвиква леден гигант на негова територия.

— Когато Катрина Хагебак идва тук, в тайната си резиденция — започна началникът на полицията със скърцащия си глас и посочи единствената сграда, която правеше компания на фара, — по протокол нейната служба по сигурността на всеки половин час се свързва с нас в малкото ни управление.

Хауг изгледа Сара с поглед, по-остър и от шибащия острова вятър. Тя пренебрегна очевидния му комплекс за малоценност пред претенциозната полицайка от столицата и зачака продължението.

— И така, снощи към 17 часа не успяхме да се свържем с нейните хора. С никого от тримата охранители. Помислих си, че има някакъв проблем с мрежата, но въпреки това дойдох на място да видя какво става. Докато взема корабчето и сляза на острова, стана 17 часът и 20 минути. Намерих я там, където е сега, в същата поза.

Хауг свали едната си ръкавица, за да махне парченце тютюн, залепнало на езика му. Сара забеляза, че човекът трепери и че от палеца му, изпод наполовина изтръгнат нокът, тече кръв. Зад вида си на стар войнствен полицай той, както и всички останали тук, криеше стреса от преживения шок.

— Тримата охранители са в къщата — продължи той след малко. — Първият е с прерязано гърло, вторият е прободен, а третият е смъртоносно ранен. На практика няма следи от борба. Очевидно извършителят или извършителите са били хора с опит и са действали бързо. Според съдебния лекар, който ще ви докладва, министър-председателката е убита в преддверието. Ще видите, че там има голяма локва кръв. После е била влачена дотук от убиеца или убийците…

Сара огледа дългата около двайсет метра диря от краката на жертвата до входа на къщата. Тревата бе полегнала, а на места изцапана от кръвта, която ясно личеше под светлината на прожекторите.

— Нямам представа защо са я домъкнали дотук — подхвърли Николай, като ровеше из джобовете си. — Може би са искали да я завлекат в морето, но не им е стигнало времето.

Сара си обеща наум да размисли по този въпрос, когато смели останалата информация. Нямаше представа, че министър-председателката е идвала да си почива тук — на този малък остров и в тази малка къща. Но най-вече бе смаяна от лекотата, с която убиецът или убийците се бяха отървали от охранителите. Как така тези мъже, подбрани сред най-добрите бодигардове, се бяха оставили да ги убият?! Познаваше ги, дори навремето бе участвала в подготовката им. Те изобщо не бяха войници, които биха загубили самообладание в критична ситуация. Имаше само едно обяснение: били са изненадани.

— Откъде нападателите са проникнали в къщата? — проговори Сара най-сетне.

Николай одобрително кимна с глава. Вярно, нелюбезна е, но поне задава професионални въпроси.

— Там е работата, че не знаем нищо. Няма следи от влизане с взлом. Нищо.

„Значи жертвите са отворили на нападателите напълно съзнателно! — заключи Сара. — Било защото са ги заплашили, било защото са ги познавали…“

— А следи от кражба?

— О, колкото искате! Къщата е обърната с краката нагоре. Дори са започнали да рушат стените. Хората, които са направили това, очевидно са търсели нещо.

— Има ли видеокамери за наблюдение?

— Ами знаете каква беше министър-председателката. Категорично против крайните мерки за сигурност за сметка на личния живот. Затова идваше тук. За да се чувства като нормален човек в тази изолирана къща! Така че — няма камери. Но пък за сметка на това охранителите са били със слушалки и уоки-токита. В момента проверяваме дали са разполагали със система за записване.

Без да каже и дума, Сара се отправи към къщата в края на скалата.

— Какви са хипотезите?

Николай Хауг я настигна с два скока. Кубинките му разкъсваха замръзнала трева.

— Ама наистина ли ви интересуват?

Сара се направи, че не го е чула, и отдаде въпроса му на излизане от релси заради тежката атмосфера, царяща на острова.

— Става въпрос за война, госпожо инспектор.

Хауг извади от вътрешния си джоб цигара, прикри пламъка на запалката си с ръце и отново тръгна след Сара, издухвайки облак дим, който вятърът разпръсна начаса.

— Не са вътрешни хора. Несъмнено става дума за акт на чужди тайни служби.

— Кои?

Началникът на полицията смукна от цигарата и издуха нов облак дим. Напуканите му от студа бузи порозовяха. Прониза Сара с погледа на стар полицай, който няма какво ново да научи.

— Нашите приятели руснаците имат зъб на Катрина Хагебак заради стената срещу емигрантите, която се канеше да построи на границата, на няколко километра тук. Защото тя вече не искаше хиляди нелегални сирийци да се изсипват у нас, след като са прекосили Северна Русия. Да, ама и руснаците не искат да им се мотаят из страната. Особено след терористичната атака в Санкт Петербург. А когато дипломацията не върши работа, се премахват препятствията. Много просто.

В чисто интелектуален план хипотезата бе съблазнителна, но Сара я отхвърли. Точно защото всичко създаваше впечатлението, че ударът е дело на руснаците. Ако наистина беше така, поне щяха да си направят труда да позамажат малко нещата, да създадат у разследващите различно впечатление. Особено що се отнася до начина, по който са били убити охранителите. Нямаше да рискуват обвинението веднага да падне и върху тях. А фактът, че къщата е обърната с краката нагоре, можеше да се изтълкува като постановка, като симулация на обир. Само че Николай спомена за наполовина разрушени стени… Значи несъмнено са търсели нещо.

— Преди малко казахте, че случилото се е само началото на абсурда. Защо?

Николай Хауг хлъцна иронично и хълцането му премина в пристъп на тежка кашлица.

— Защото това, което ви казах преди малко, не върши работа… Не се връзва с начина, по който е убита Катрина Хагебак… Съдебният лекар ще ви обясни.

Сара си помисли, че началникът на полицията или си играе с нея, или наистина е обезоръжен от странния начин, по който е извършено престъплението.

Прекосиха пространството, което ги отделяше от входа на къщата, без да разменят и дума, следвайки браздата, оставена от влаченото по тревата тяло.

Жена с полицейска униформа на около тридесет години, от чиято шапка се подаваше кичур руса коса, идваше към тях да ги посрещне. Вероятно беше прекалено слаба, дори кльощава, ако обвитото ѝ в дебели дрехи тяло следваше геометрията на изнуреното ѝ лице. Името и фамилията ѝ бяха изписани върху баджа, закачен за канадката ѝ — Ингрид Вик.

Ако се съди по първите ѝ думи, изречени на пресекулки, момичето явно не се чувстваше удобно. Заради шефа си или защото осъзнаваше, че престъплението ще има исторически последици.

— Намерихме нещичко, господин… — Гласът ѝ бе наполовина заглушен от прилива.

— Мамка му, не можете ли да говорите по-високо?! Говорете като мъж! Ваша работа е как ще го постигнете, но го направете!

Сара се въздържа. Жената полицай преглътна и продължи, като почти крещеше:

— Намерихме алпинистки карабини, забити в скалата зад къщата. Нападалите може би са проникнали оттам…

— Идвам — промърмори Хауг.

Сара усети втренчения в нея смутен поглед на жената. Шефът ѝ я бе унижил пред уважавана сестра по професия. Сара ѝ отправи една от извънредно редките си и едва доловими усмивки и продължи към къщата.

— Няма ли да дойдете? — учуди се Николай Хауг.

Без да се обръща, Сара поклати глава, сякаш искаше да каже: да караме поред с уликите. Началникът на полицията всмука поредната порция никотин, за да се успокои, и я изгледа презрително.

Тя направи път на един от криминолозите, който излизаше от къщата и държеше в ръка епруветка с мътна течност, а после се плъзна вътре. Силната светлина като в клиника измести мрака отвън. Цареше привидно спокойствие. След лудите пориви на вятъра то можеше да въздейства умиротворително, ако не бе слузестата локва върху светлия паркет. Кървавата следа образуваше цифрата осем.

От преддверието по малък коридор се влизаше в хола, мебелиран с ъглов диван. Възглавниците му бяха разпорени и разхвърляни по земята. Големият екран на телевизора бе строшен и по пода се търкаляха парчета стъкло. Килимът бе обърнат наопаки. Подът пред камината бе покрит с пепел, вероятно вече изследвана. Из цялото помещение се търкаляха изтръгнати от стените картини.

От мястото си Сара виждаше част от кухнята. Подът ѝ бе покрит с парчета счупени съдове. Между преддверието и хола лежеше по гръб мъж с обръсната глава. Тялото му се киснеше и локвата кръв, която непрекъснато се увеличаваше от една рана на кръста му. От извърнатата му назад глава висяха слушалки и тънък прозрачен проводник.

До него работеха двама от криминолозите. Единият правеше измервания, а другият събираше проби биологичен материал. Почти не разговаряха, ако не се брои някоя и друга изречена на нисък глас дума.

Вдясно от преддверието тръгваше друг коридор. Сара тръгна по него и се озова пред стълби, които водеха към горния етаж. Имаше две врати. Едната, в подножието на стълбището, беше полуотворена, а другата — в дъното на коридора, ѝ се стори много по-масивна от първата.

През полуотворената врата се виждаше тялото на мъж. И нечия ръка в ръкавица, която вземаше биологичен материал от гръдния му кош. Раните изглеждаха многобройни.

— Колко пъти е намушкан?

Експертът се обърна към Сара и въпреки очилата и маската му ѝ се стори, че ѝ се усмихна. После продължи работата си.

— Осем пъти. Фатален е бил ударът в корема — отговори тихо и кратко човекът, а маската придаде на гласа му метални нотки. — Доколкото виждам, само той се е съпротивлявал, но онези, които са го нападнали, очевидно са били доста способни.

— Защо?

— Ами изследвахме всички следи от кръв по метода PCR в реално време. Всички са от раните му.

— Може другите следи да са изтрити…

— Дори когато напръскахме с луминол7, не се появи нищо. Този тип се е отбранявал здраво, но очевидно недостатъчно, защото не е ранил противника си нито веднъж. Във всеки случай няма следи от кръв на нападателя или нападателите му…

Сара провери дали ръкавиците ѝ от латекс прилепват добре и отвори вратата в дъното на коридора. Беше дебела цели десет сантиметра и имаше пет ключалки. Сериозно блиндирана врата. От нея се влизаше в стая без прозорци. Вътре имаше само контролен екран, телефон, разтурено легло, чийто матрак бе пробит и разпердушинен. Към стаята имаше тоалетна и хладилник, чието съдържание бе изсипано на земята.

Сара се разходи из помещението, удари с юмрук стените. Звукът бе глух и без резонанс. Това потвърди предположенията ѝ. Това бе „паникстая“, с други думи — обезопасената стая, в която човек можеше да се скрие. Но очевидно на министър-председателката не ѝ бяха достигнали няколко секунди. Нападателят или нападателите бяха претърсили убежището.

Инспектор Сара Геринген прескочи трупа на охранителя и влезе в стаята, която вероятно той се бе опитвал да брани. Помещението бе приятно и удобно, от него се излизаше на балкон във формата на полукръг. Вътре имаше голяма библиотека. Рафтовете бяха съборени на земята и струпаните по земята книги заемаха половината от стената срещу входа. Матракът на леглото бе изтърбушен и сякаш изпускаше пяната си през дупките. Следите от удари по стените потвърдиха казаното от началника на полицията.

От стаята се влизаше в баня с голяма вана. Единственият шкаф над мивката буквално бе изтръгнат от стената. Сара се убеди, че движещата сила на претърсването на къщата е била неимоверен гняв. Излезе на балкона. Криминолог в защитно облекло и маска работеше съсредоточено до третия труп. Охранителят бе червенокос, със сини очи, втренчени в черното нощно небе. Гърлото му бе прерязано. Ако тялото не е било местено, явно човекът е бил с лице към морето, когато са го убили. Вероятно е очаквал някой да нахлуе в къщата оттам.

— Има ли следи от борба? — попита Сара.

— Не, поне за момента. Априори, хванали са го неподготвен — отвърна мъжът. — Имате ли представа кой може да е извършил покушението?

Тя го изгледа недоверчиво, а той продължи:

— Извинете, но… Само искам да кажа, че всичко на местопрестъплението е доста необичайно… Просто е невъзможно…

Сара набързо се сбогува с мъжа и се изкачи по стълбите. Стигна до широка площадка, където имаше бюро, а върху него — компютър. Но преди да попита каквото и да било криминалистката, която се занимаваше с компютъра, погледът ѝ бе привлечен от невероятните мозайки, покриващи две от стените. Изобилието от цветове и форми бе твърде необичайно за това враждебно и потискащо място. Всъщност мозайките представляваха многобройни детски рисунки, шарени животни и къщи, огрени от ярко слънце. Към всяка рисунка имаше надписи: Ако бях министър-председател, щях да забраня лова на животни, Ако бях министър-председател, щях да направя всичко, за да няма бедни, Ако бях министър-председател, в стола на училището всеки щеше да си избира какво да яде, Ако бях министър-председател, щях да разпоредя всяко семейство да си има у дома кокошка, за да са по-малко отпадъците. Сигурно имаше поне петдесет рисунки. Сара си спомни, че Катрина Хагебак често посещаваше училищата, за да чуе какво мислят децата. Само че Сара не бе и допускала, че министър-председателката пази рисунките, които ѝ изпращаха, а още по-малко — че ги излага в интимността на личния си живот. И това по трогателен начин доказваше, че тя бе не само къс воля и сила, както демонстрираше пред обществеността, а че нейна цел бе добруването на младите поколения.

Сара прескочи разхвърляните по земята чекмеджета и се приближи до полицейската служителка, която изследваше компютъра на Катрина Хагебак.

— Твърдият диск? — попита тя кратко.

— Изчезнал е, госпожо.

Вдясно се очерта малък коридор и Сара тръгна по него. Той я отведе до една полуотворена врата — единствената, която бе разбита. Това се разбираше от очевидната деформация на ключалката. Влезе. Видяното я шокира. Беше болнична стая. Апаратурата беше демонтирана или изпочупена. Части, изтръгнати кабели и тръбички се търкаляха в безпорядък по земята. Приличаше на изоставена болница. За кого е била предназначена тази стая? По сведенията, с които разполагаше Сара, министър-председателката не бе болна. Имала ли е в обкръжението си някой болен? Кой? И защо за него са се грижели тук?

— Набързо пресметнах, че в стаята е имало апаратура и консумативи за около петнадесет хиляди евро. Всичко е супермодерно и скъпо. Човекът, който е лекуван тук, се е радвал на благоразположението на нашата министър-председателка.

Гласът бе дълбок, спокоен, почти нежен. Сара погледна през рамо. Въпреки че бе чула само гласа му тази вечер, го разпозна по едва загатнатата усмивка. Мъжът от терасата.

— Аз съм Йоахим Тример. Съдебен лекар.

Не ѝ подаде ръка, поздрави я с кимване. Вероятно тридесет и пет — четиридесетгодишен мъж, с фина рижа брада, която ограждаше долната част на лицето му. Свежите му устни и белите му зъби внушаваха доверие. Късо подстриганата му коса, леко разрошена на темето, подчертаваше високото му чело. Очите му имаха цвят на лешник, леко присвити, и придаваха на лицето му доброжелателно изражение. Гледаше спокойно Сара. Движенията му бяха плавни и забавени. Тя забеляза как погледът му се спря за миг на белега край окото ѝ, а после бързо се измести встрани.

— Питате се защо не ви казах, че съм съдебният лекар, така ли?

— Какви са заключенията ви относно причината за смъртта на Катрина Хагебак? — попита Сара, защото нямаше нито желание, нито време да си играе на гатанки.

Йоахим Тример наведе глава с усмивка, сякаш очакваше въпроса.

— Елате с мен, походният ми кабинет е отзад.

Заобиколиха къщата и влязоха в обширна водоустойчива палатка. Бе прислонена до гърба на сградата, защитена от набезите на вятъра. Вътре беше топло. Към генератора бяха включени множество апарати. Върху една количка имаше подвижен рентген, свързан с лаптоп, електронен микроскоп, центрофуга за биологични анализи. Имаше и инструменти за аутопсия върху друга количка от неръждаема стомана. Масата за аутопсия стоеше здраво на четирите си крака и по всички правила бе снабдена с подемно устройство и улей.

Сара разкопча канадката си и седна зад бюрото, върху което се намираше лаптопът. Съдебният лекар отвори папка с изображения. На екрана се появиха снимки с труповете на тримата охранители.

— Всички са починали вследствие на външен или вътрешен кръвоизлив… Както вече ви казах, само при един от тях има множество рани. Но интересното е — обясни Йоахим Тример, като кликна върху друга папка, — че и тримата са убити с един и същи нож, какъвто имат военните. Острието му е дълго петнадесетина сантиметра и дебело четири-пет милиметра. Не е назъбен, защото вътрешностите не са разкъсани. С други думи, или всички убийци са имали един и същи нож, или ги е убил един и същи човек.

— Има ли ДНК следи? Отпечатъци?

Усмивката на съдебния лекар бе изчезнала. Беше напълно съсредоточен. Той пое дълбоко въздух, преди да отговори:

— Тук сме от три часа. Да, намерихме отпечатъци, кръв, косми, но всички принадлежат единствено на жертвите. Поне според сравненията, които успяхме да направим. Все още вземаме проби, но между нас казано, операцията като че ли е била безупречно подготвена, така че едва ли ще намерим нещо, което да ни е от полза. И това ме учудва. Рядко се случва при група индивиди, дори да са идеално подготвени, нито един да не остави следа при преминаването си през помещенията. И затова за момента не разполагаме с нищо очевидно…

„Всичко сочи, че е бил само един човек — помисли Сара. — Трениран, точен, концентриран.“

— И в обезопасената стая ли не намерихте нищо?

— Не, нито повече, нито по-малко от останалите места.

— А какво е предположението ви за смъртта на Катрина Хагебак?

Йоахим Тример въздъхна и затвори папките със снимките на охранителите. После на екрана се показа снимка на тялото на министър-председателката, проснато до ръба на скалата, с лице към земята.

— Още не съм завършил анализа, ще трябва да транспортирам тялото за по-прецизна аутопсия. Не съм докосвал нищо, преди да видите местопрестъплението. Но от малкото, което видях, случаят е доста сложен и излиза от рамките на обикновените случаи. — Той се втренчи в покрития с плочки под, за да събере мислите си, и продължи: — Най-напред не установих нито една рана или травма, която да ме насочва към изнасилване. Но за сметка на това вижте на какво приличат гърдите ѝ. Заснех ги, преди да върнем тялото в позата, в която го е намерил началникът на полицията.

От горната част на гърдите до долната част на корема тялото на Катрина Хагебак бе надупчено с множество рани, направени сякаш с молив.

— Ако се вгледате внимателно — Йоахим Тример увеличи изображението на една от дупките, — кожата е разкъсана на много места. А това навежда на мисълта, че раните са… ами, да кажем, пробити с някакъв предмет или направо… с пръст. И това е станало преди да настъпи смъртта, предвид изтеклата кръв.

Сара може и да беше безразлична към критиките, на които често я подлагаха, но винаги изпитваше почти болезнено състрадание към жертвите. Тяхната министър-председателка е била измъчвана. Вероятно за да признае къде се намира онова, което убиецът е дошъл да търси.

— Ами разкъсаната кожа на дясното рамо? — попита тя.

— Открихме пет надлъжни рани от лопатката до ключицата. Дълбоки са и навеждат на мисълта, че извършителят е искал да разкъса кожата в дълбочина.

— Как го е направил?

— И това е извънредно странно. На пръв поглед, като се държи сметка за големината на белезите и най-вече колко са различни, бих казал, че плътта е разкъсана не с някакво сечиво или оръжие, което би оставило по-ясни разрези, а с нокти…

— Казахте, че няма отпечатъци.

— Не и след първите проби. Но аз огледах раните само повърхностно.

— Каква е причината за смъртта? — рязко попита Сара, като пропъди мисълта за болката, която е изпитала жертвата. Стомахът ѝ се свиваше.

— Ще стигна и дотам… Както вероятно сте забелязали, има силен кръвоизлив в задната част на главата. Направих рентгенова снимка и ето какво открих в черепната кутия.

Сара различи на снимката, която се появи на екрана, четири фрактури.

— Както виждате, има две пукнатини на нивото на тилната кост и над тила. Първата е дълга осемнадесет сантиметра, а втората — петнадесет. Обърнете внимание и на двете резки, този път отдясно — върху теменната кост, над ухото. И четирите удара са нанесени върху задната и дясната част на черепа и са предизвикали смъртоносния кръвоизлив.

Тя бе чувала десетки заключения на съдебни лекари, но за първи път се сблъскваше с рани от този вид. Като че ли черепът на жертвата е бил разсечен с четири удара.

— А оръжието? — попита тя.

Йоаким Тример вдигна вежди, сякаш очакваше Сара да не повярва на следващите му думи.

— Трябваше ми време, за да разбера какво е то, защото действията на извършителите далеч надхвърлят стандартните за подобни случаи методи. Във всеки случай поне това, което се случва в наше време. Белезите говорят категорично: оръжието е дълго, тежко и остро. Острието е тънко. Раните показват, че оръжието по-скоро е предназначено да реже, отколкото да пробива или да сече. Така че не е използвана брадва например. Най-вероятно ударите са нанесени със сабя.

Сара с нищо не показа смайването си. Но ѝ стана ясно защо преди малко началникът на полицията отхвърли хипотезата за участието на руски командоси. Дори да са искали да замаскират убийството, нямало е да го направят по толкова странен начин.

— А как са били нанесени ударите?

— Най-вероятно отзад и отгоре, поне ако съдим по наклона на фрактурите. А това ни кара да мислим, че жертвата е била на колене. Всички удари са нанесени в една и съща област, от което заключаваме, че Катрина Хагебак не се е отбранявала и че най-вероятно е била обездвижена, когато са я ударили със сабята.

— Екзекуция? — подхвърли Сара.

— И да, и не — уточни Йоахим Тример. — Ако са искали да я обезглавят, щяхме да намерим следи на нивото на тила и по врата, но намерението им е ясно. Целта им е била да я наранят на много места, за да настъпи смъртта бавно…

— Как така да настъпи бавно?

— Още не знам, но жертвата е била жива още една или десет минути след ударите. Трябва да проуча по-точно дълбочината на фрактурите.

Сара приемаше и осмисляше всяко късче информация с такава скорост, че съдебният лекар нямаше време да си поеме дъх.

— А защо тялото, и по-точно черепът, отделя такава ужасна миризма на гнило?

— Да, и вие сте забелязали това… Миризмата не може да е от тялото на министър-председателката… Тя е мъртва едва от девет или десет часа според първите ми заключения. Аутопсията ще ни каже повече.

— А татуировката на гърба? Откога датира?

— Странно, нали? Като слушах речите ѝ по телевизията, изобщо не си представях, че може да има подобно нещо на гърба! Накратко, татуировката е отдавнашна, несъмнено от много години…

— А това, което държи в ръката си? Нещо като бяло камъче.

Йоаким Тример присви очи и хвърли проницателен поглед на Сара.

— Забелязвате всичко… Хубаво тогава… Не е камъче, а парче тебешир. И понеже си говорим колко са странни нещата, ето нещо, което ще ви заинтригува: залепено е здраво за дланта на Катрина Хагебак.

Колкото и интригуващ да бе този факт, Сара си каза, че ще разсъждава по него по-късно. Откакто бе влязла в къщата, не спираше да си задава въпроси за нещо друго, което също бе обезпокоително. А откакто научи как е била убита Катрина Хагебак, съмненията ѝ се раздухваха още повече.

— Тя е била убита в преддверието на къщата, нали? Там, където има най-много кръв. А не на скалата?

— Хипотезата е най-очевидна предвид кръвта върху плочите. Известно е, че областта около мозъка е силно кръвоснабдена. Ударите със сабята със сигурност са предизвикали излив на кръв, който отговаря на намереното в преддверието. На скалата, където е намерено тялото, има съвсем малко кръв.

— А защо са влачили тялото навън, чак до ръба на скалата?

— Не съм аз детективът… Мисля, че убийците са искали тялото да изчезне, но просто не са имали време да го направят. По този въпрос трябва да разговаряте с…

Думите на съдебния лекар се изгубиха в препускащите мисли на Сара. Тя преценяваше възможните хипотези въз основа на фактите: екзекуция, когато жертвата е на колене, стиска парче тебешир в ръката си, жертвите са обезвредени с ужасяваща ефикасност. Всичко това не пасва на влаченето на тялото извън къщата и изоставянето му там. Каквито и предположения да имаше как са се развили събитията, всички те удряха на камък. Трябваше ѝ сигурно доказателство. Ако излезеше права, всичко се променяше. Напълно.

— Слушате ли ме, инспектор Геринген? — попита обезпокоен Йоаким Тример.

Без да каже нито дума, Сара стана и изхвърча като вихър от палатката.