Заговорът

4

— Приближаваме Вадьо. Приземяване след пет минути.

Гласът на пилота изпращя в слушалките и Сара отвори очи. Отоплението бе изсушило въздуха в кабината, а отвън стъклата на хеликоптера бяха заскрежени.

Срещу нея подполковник Паулен си слагаше ръкавиците, а тримата командоси вече бяха готови, хванали автоматите си в ръце. Вълнените маски покриваха долната част на лицата им.

Сара погледна часовника: два часът и четиридесет и шест минути сутринта.

— Температурата на въздуха е минус пет градуса — информира ги пилотът. — Вятърът е силен, но видимостта е добра.

— Само вие успяхте да поспите — коментира подполковникът, като оправяше каишката на каската си. — Несъмнено е женска дарба.

Сара не отговори, защото сметна забележката му за неуместна, и се наведе, за да погледне през илюминатора. Бе още нощ, но небето вече не бе тъмносиньо като мастило, така характерно за безкрайните полярни нощи. Полумракът бе измамен — създаваше илюзията, че очите различават очертанията на някой предмет, преди той да се изправи пред тях в истинския си вид. Това, което приличаше на дърво, се превръщаше в скала, а накрая се оказваше просто склон, покрит с буйна трева. През цялото време мозъкът се клатушкаше между съмнението и сигурността.

Все пак от хеликоптера се различаваха няколко реални картини: безкрайна земя, напусната от цивилизацията, чиито безводни хълмове, обсипани тук-там със снежни езици, водеха към истинския господар на тези места — Баренцово море. Сребристите му води водеха към архипелага Свалбард6, а отвъд него — към края на света: Полярния кръг и Северния полюс.

На няколко километра от брега Сара забеляза сред ледените води двете островчета, на които бе разположено рибарското селище Вадьо. Няколко светлинки колкото главички на топлийки указваха къде има живот, тук, накрая на света.

— Защо напуснахте Специалните сили за борба с тероризма? — Подполковникът се осмели да привлече вниманието на Сара, докато хеликоптерът правеше последен завой преди приземяване.

Сара знаеше какъв отговор очаква той — да си признае, че професията е трудна за жена.

— Една от моите другарки бе изнасилена от трима колеги — започна тя, докато раздвижваше вкочанените си пръсти. — Заключението на разследването бе, че тя съзнателно е привлякла мъжете. Направи опит за самоубийство. Интернираха я и я обявиха за негодна за тази работа поради психическа нестабилност. Тримата ѝ колеги все още са на служба. Казах си, че ще съм по-полезна извън армията, където самата аз ще водя подобни разследвания. — Сара издържа погледа на събеседника си, докато отново стягаше обезопасителния си колан, и допълни: — За да не стане така, че Норвегия да бие рекорда на американската армия — по едно изнасилване на всеки час.

Паулен поклати глава и на лицето му се изписа съмнение, а после отмести погледа си.

— Приземяване! — чу се гласът на пилота в слушалките.

Сара усети, че някой я потупва по рамото. Един от командосите ѝ подаваше нещо. От това, което можеше да види изпод маската му, Сара прецени, че е на около двадесет и осем — тридесет години. Подаваше ѝ маска за врата и долната част на лицето. По поведението му Сара реши, че той не иска да бъде вкаран в същия манталитетен калъп като шефа си и типовете, за които разказа тя. Кимна с глава, за да му благодари, а после свали шлемофона, надяна маската и я вдигна чак до носа си — също като тримата командоси. Когато хеликоптерът започна да се спуска, тя вдигна качулката на канадката си.

Прелетяха над необитавания ръкав на острова и Сара забеляза странна постройка точно срещу морето. Стори ѝ се, че в центъра ѝ блещука светлинка. Като пламък. Не успя да я огледа подробно. Хеликоптерът разцепи въздуха и се отправи към пристанището, спусна се и се приземи на кея. Командосът, който бе дал на Сара маската, мина пред нея и отвори страничната врата. Леденият въздух нахлу в кабината като група оживели мъртъвци, търсещи и най-малката топлина.

Плющенето на витлата стана оглушително, а до мястото на приземяването във водата се образува кратер. Първият от групата скочи на земята, същото направиха и другите двама. Сара ги последва, преди хеликоптерът да докосне земята. Последен слезе командирът, изненадан, че тя скочи със същата лекота като хората му. Приведена, Сара се затича към хангара, но забеляза, че един от военните сочи към кея. Какво ли искаше да каже? Бе невъзможно да се разберат от рева на мотора и адския шум от разплискваната от витлото на хеликоптера вода. Погледна към кея. Върху черните морски вълни се клатушкаше шестместен катер. Подполковникът изкрещя в ухото ѝ:

— Местопрестъплението е достъпно само по море. Качете се в катера!

Сара хвана ръждясалата метална стълбичка. Стана ѝ неприятно, че не я бяха предупредили. Зае място до командира на катера.

— Тръгвай! — извика подполковник Паулен, скачайки на борда.

Един от войниците отвърза въжетата и катерът се насочи към изхода на пристанището. После зави надясно и навлезе в бурното море. Млечните гребени на вълните се разбиваха в носа. Катерът пореше водата, а морето хвърляше пръски по дрехите и шибаше кожата на пътниците. Сара имаше усещането, че някой я замеря по лицето с леден пясък. Обърна се към Паулен с нетърпението на човек, който прекалено дълго е чакал обяснение.

— Отиваме там! — каза подполковникът и посочи някъде пред тях, в обвитото в мъгла пространство: — На остров Хорньоя.

— Защо не отидохме направо с хеликоптера?

— Там има птича колония. На това камъче насред морето гнездят близо шейсет хиляди птици. Няма да им хареса хеликоптерът. Пристигаме след шест минути.

На Сара ѝ бе нужно значително по-малко време, за да разпознае странната форма на малкия остров. Дълъг бе едва сто метра и широк шестстотин и петдесет. На изток от мъглата изпълзя почти полегат склон, който водеше към върха, където една-единствена светлинка пробиваше мрака — прожекторът на фара. На запад, като че ли за равновесие, се издигаха стръмни скали с режещи върхове. Склоновете на острова сякаш бяха от надиплени скални листове, отрупани със снежни петна, а платото бе покрито с дебел слой сняг. Полегнали буйни треви, подобно на парцалени кукли, се люшкаха от поривите на вятъра. Върху подкопаваните от вълните скали не бе успяло да поникне нито едно дърво, което свирепият вятър да брули.

Когато приближиха на около двеста метра до острова, Сара се учуди, че вижда сняг по отвесните скали, където той не би трябвало да се задържа заради изхвърляните от вълните водни капки. Накрая си даде сметка, че снегът се движи — хиляди птици в гнездата си, построени в самите скали. Сара дочу крясъците им, примесени с воя на вятъра, шума на мотора и далечния грохот на разбиващите в подножието на скалите вълни.

Кой бе намерил смъртта си тук? Пазачът на фара? Дали щяха да я накарат да напусне острова си, и то под тревога, заради един пазач на фар? Не, в това нямаше никакъв смисъл.

Като наближиха забуления от мъглата бряг, катерът намали скоростта си. Неочаквано пред тях изникна някаква оранжева дървена барака и катерът се блъсна в кея. Там имаше още два катера. Бързи и съсредоточени, членовете на групата завързаха катера за секунди и Сара слезе на брега по стария дървен трап, докато вълните заливаха ботушите ѝ.

— Ще ви заведа при началника на полицията, който в момента отговаря за разследването — заяви подполковникът, когато на свой ред стъпи на сушата.

От дървената барака тръгваше пътека, осеяна тук-там със сняг, водеща към най-високата част на острова. Там се намираше фарът. Сара различи бялата му кула, чийто боядисан в червено връх напомняше камбана, и разпръскващия светлина прожектор.

Застанал с гръб към острова Харалд Паулен откачи от колана си фенер и ѝ го подхвърли. Сара стоеше в подножието на пътеката с гръб към морето.

— Дръжте! — нареди ѝ той.

Само че подполковникът не отчете силата на вятъра и фенерът прелетя над главата на Сара. Наложи ѝ се да използва необичайна бързина и ловкост и да го хване миг преди фенерът да падне в морето.

Тя преглътна упрека си към офицера, включи фенера и започна да се изкачва, като помаха за довиждане на тримата командоси, които останаха на катера.

— Подполковник Паулен. Приближавам се към вас заедно с инспектор Геринген. Чакам потвърждение. — Той почти изрева думите в уоки-токито, за да надвика воя на вятъра.

— Прието. Потвърждавам допуска — отвърна мъжки глас.

Краищата на качулката на Сара потреперваха като брулени от буря листа всеки път, когато вятърът сменяше посоката си. Канадката ѝ плющеше. Морският полъх бръснеше пътеката и увличаше във вихъра си едри камъчета, довяваше снежинки, които я шибаха по откритите части на лицето.

По средата на пътя Сара забеляза два силуета, които препречваха пътя им към платото и насочваха към тях силни прожектори. Отблизо различи мъже в зимни униформи, които държаха пръстите си върху спусъците на автоматите си.

Без да изчака Паулен да я представи, Сара подаде на по-близкостоящия до нея офицер значката си. Беше здравеняк на около четиридесет години с почервеняло от студа лице. С кожената си шапка и подплатена с кожа канадка нямаше вид на човек, който се измъчва от студа. Разгледа значката на Сара, без да бърза.

— Офицер Марк Гренсен — представи се накрая той. — За мен е чест да се запозная с вас, инспектор Геринген.

Говореше норвежки, но гласът му бе звучен като на руснак. Сара не бе чувала някой досега да говори по този начин. Гренсен се наведе над микрофона, закрепен върху яката на шинела му.

— Инспектор Геринген е тук.

— Къде е станало убийството? — попита Сара.

— Там, в края на скалата. Ей сега ще дойде началникът на полицията. Той ще ви заведе.

Сара направи крачка-две напред и усети оживление зад двамата мъже. Очевидно на платото имаше доста хора. Погледна часовника си. Два часът и четиридесет и седем минути. Нямаше намерение да чака когото и да било. Заобиколи двамата постови. Те се поколебаха дали да я спрат, но един поглед на началника на Специалните сили ги отказа да проявяват прекалено усърдие.

Сара видя пред себе си фара, като че ли устремен към сумрачното в това време на годината небе, а на стотина метра по-далеч — къща с бели стени. Отделяха я едва двадесетина метра от ръба на надвисналата над морето скала. Две сгради, сякаш случайно попаднали на това място сред суровата природа и хилядите птици.

Наоколо имаше само снопчета ръждива от студа трева, които покриваха платото на острова и се гънеха под поривите на вятъра. Над рижото поле стърчеше черната скала, а тук-там петната от сняг сякаш очертаваха границите на този нереален край. В далечината се чуваше ревът на морето и изхвърляните от него вълни атакуваха скалите.

Вниманието на Сара бе привлечено от ярките прожектори до къщата. Разпозна „реквизита“, който полицейските експерти използваха на местопрестъпленията. Светлината бе ослепителна като в операционна, а наоколо сновяха шест силуета, облечени в снежнобели комбинезони. Стори ѝ се, че са твърде много за една-единствена жертва. Както и въоръжените мъже, които патрулираха наоколо.

Проби си път по килима от трева и забеляза голяма бяла палатка, чието платнище едва устояваше под набезите на вятъра. В палатката влизаха и излизаха призрачни силуети. Значи криминолозите бяха дори още повече, отколкото бе помислила в началото. Показа значката си на един от въоръжените мъже и се наведе, за да премине под жълтите ленти, очертаващи зоната на престъплението. Жертвата бе обградена от трима криминолози, които пречеха на Сара да я види. Единият бе коленичил и правеше снимки в близък план, а другите двама като че ли вземаха проби от тялото и околния терен.

Сара се доближи до количката от неръждаема стомана, където обикновено специалистите криминолози държаха необходимите за работата им материали и инструменти. Намери сини ръкавици от латекс и си ги сложи. Миризмата на каучук подразни ноздрите ѝ и леко ѝ прилоша. Сигурно причината бе в безсънието, но по-вероятно в спомена за всички трупове, които бе оглеждала. Пое си въздух, а после се раздвижи демонстративно, за да я забележат. Тримата експерти ѝ кимнаха и се отдръпнаха.

На по-малко от метър от ръба на скалата Сара видя голо тяло с лице към земята. Тяло на жена. Кожата бе бледа и на места посиняла, с изключение на дясното рамо, където върху дълбоки прорези се бе съсирила кръв. Кожата на жената сякаш бе издрана с нокти. Късите ѝ коси на тила се бяха превърнали в лепкава маса заради изтеклата от раната кръв, през която се виждаха натрошени кости. Левият крак бе опънат, десният — леко сгънат. Дясната ръка сякаш сочеше нещо, а лявата, чиято длан се опираше на земята, беше над главата. Сара забеляза в свития юмрук бял предмет, може би камък. На гърба, малко над кръста имаше някаква татуировка. На пръв поглед приличаше на геометрично тяло, при това направено отдавна, ако се съди по избледнелия цвят. Представляваше правоъгълник, легнал на дългата си страна. Ширината му бе към двадесет сантиметра, а височината — около десетина. Вътре в него бе изрисуван друг, два пъти по-малък правоъгълник. Липсваше горната му стена, а вътре в него бяха надраскани перпендикулярни линии, които образуваха странен лабиринт. Така се отбелязват помещенията в голяма сграда. На Сара ѝ бе трудно да повярва, но татуировката наистина приличаше на архитектурен план. Искаше ѝ се да я огледа отблизо, но я лъхна миризма на мърша и тя се дръпна назад. Как така пресен труп, при това при минус десет градуса, може да смърди така?!

Заобиколи тялото, за да застане пред лицето, чиято дясна буза лежеше върху замръзналата земя. Покриваше го плътен слой кръв, която бе започнала да се съсирва, и представляваше зловеща погребална маска. Все още можеха да се различат чертите на лицето, но наклонът на главата пречеше на Сара да види добре жертвата. С края на пръстите си тя обърна главата. Сърцето ѝ подскочи. Всичко ѝ стана ясно: специалните сили, бързината, тайнствеността.

Остана невъзмутима въпреки шока. Не защото бе безчувствена. Напълно съзнаваше гигантската криза, която щеше да разтърси цяла Норвегия след няколко часа. Но също така знаеше, че в подобни моменти помага единствено хладнокръвието.

Почувства присъствието на експертите криминолози, които дебнеха реакцията ѝ. Но когато тя отпусна главата на жертвата на земята, изправи се и спокойно ги попита къде е съдебният лекар, им стана ясно защо са извикали точно нея. Тялото в краката на Сара беше на Катрина Хагебак, министър-председателката на Норвегия.