Заговорът

39

Тя излезе от района на разкопките и тръгна по неравния каменист път към селото. Тук туристите бяха по-многобройни и се разхождаха с безгрижието на хора във ваканция.

— Извинете — каза тя, като се блъсна в един мъж, който снимаше синия купол на една джамия.

След като я забавиха за миг, тя продължи още по-устремно напред. Забеляза в далечината каменен свод, зад който се виждаха множество шарени тъкани и безброй посетители — пазарът.

Мина под свода от стари камъни и разбута тълпата зяпачи, които крещяха и протягаха ръце, а после забави ход и потърси с поглед пурпурен плат, който да виси над входа към тесни стълби. Погледът ѝ се удави в хилядите многоцветни тъкани, лампи с извити форми, столчета и табуретки, някои от които бяха изложени над главите на хората, а разноцветните гердани — на височината на очите им.

Не забелязваше непознатите опияняващи аромати, не чуваше глъчката от викове и пазарлъци. Придвижваше се сред тълпата, без да обръща внимание на поканите на търговците, които ѝ предлагаха стоките си, като претърсваше с поглед всяко магазинче и всяко ъгълче.

Изведнъж малко по-далеч вляво забеляза пурпурен плат, който се е вееше на вятъра, и забърза още повече. Събори поднос с хлебчета, намазани със зехтин и заатар32, от които ѝ предлагаше една жена, и нямаше време да ѝ се извини, когато се озова пред тясното стълбище.

Стъпалата бяха отчасти скрити зад изящната врата на едно магазинче и не се забелязваха от тълпата. Сара слезе по стълбите, без някой да я види. Колкото по-надолу слизаше, толкова повече шумът на пазара ставаше все по-далечен, светлината — все по-слаба, докато накрая само една ивица синьо небе я свързваше със света.

Най-сетне се озова пред сводеста врата. Беше сумрачно. Сара бе слязла толкова ниско под земята, че вече не виждаше горната част на стълбите. Убиецът бе избрал идеалното място.

Тя сложи ръка върху дръжката на вратата и се запита в какво ли състояние ще намери Кристофър. От какво страдаше? И как трябваше да действа тя с един убиец, който въпреки обещанията си щеше да ги ликвидира, щом получеше желаното? Не беше ли избързала прекалено много, не отстъпи ли твърде бързо пред искането на похитителя? За миг си помисли да се обади на някого от екипа и да каже къде се намира и какво се кани да направи. Само че на кого можеше да има доверие, след като бе наясно в каква здрава хватка държи Йенс Берг полицията?

Сара преодоля треперенето на ръката си и натисна дръжката. Озова се в нисък сводест коридор. Изпод една врата, която се намираше в другия му край, проникваше слаба светлина. Сара затвори вратата, през която бе влязла, след себе си и тръгна предпазливо по коридора. В началото не долавяше друг шум освен скърцането от стъпките си по покритите с влажен чакъл плочи. Щом доближи вратата, прилепи ухо до нея. Чу нечие болезнено дишане. Искаше да погледне през ключалката, но тя бе запушена.

Сара намести каишката на чантата с лаптопа и влезе. Най-напред видя Кристофър. Лицето му бе сгърчено от болка. Очите му блестяха — изразяваха страх и ярост. А после видя похитителя, който стоеше прав зад пленника си. Сара позна мъжа от двойката, която бяха срещнали на разкопките. И изведнъж всички детайли ѝ се сториха очевидни: орловият му поглед, атлетичната му стойка, видът му на трениран военен и раната върху лявата скула, която той прикриваше. Това бе убиецът, когото не успя да залови в пещерата със змиите.

Главата му почти опираше тавана на ниското мазе, а единствената крушка, която осветяваше помещението, висеше на височината на очите му. До мъжа имаше ниска масичка, върху която лежеше лаптоп с вкарана в него флашка. Вероятно същата, която бе откраднал от Сара в пещерата. Беше задушно. Помещението нямаше друг изход освен вратата, през която влезе Сара.

— Ето как стоят нещата — започна убиецът. — Господин Кларънс е отровен със смъртоносна отрова, подобна на антракса.

При тези думи Сара не трепна и се надяваше с цялото си сърце Кристофър да не забележи, че зениците ѝ са разширени от ужас.

— Остава му да живее още няколко часа, или по-скоро да се мъчи — продължи Стиг Анкер. — Би трябвало да познавате действието на подобни бактерии. Поне сте чували да се говори за хора, заразени с чума.

— Искате паролата за компютъра на Катрина ли? — попита Сара.

— Слушам ви…

— Добре, а после?

— Ще ви дам единствената противоотрова, която лекува тази болест. Забравете за пеницилина и цефалоспорините. Няма да подействат. Не се опитвайте да решите проблема със сила, като се надявате да излекувате клетия човечец в болница. Там няма да могат да му помогнат.

— Къде е антибиотикът?

Стиг Анкер пъхна ръката си в ръкавица в дрехата си и извади оттам боен нож с изтънено острие, който плъзна под гърлото на Кристофър. Кристофър се отдръпна по инстинкт и тогава убиецът го хвана за косата.

— Антибиотикът е тук — отвърна Стиг и пусна за миг главата на Кристофър, за да бръкне във вътрешния си джоб на сакото си, откъдето извади наченат блистер с капсули. — Ако обаче се приближите и с един сантиметър, госпожо инспектор, ще натисна повечко с ножа.

Той подхвърли блистера с капсулите върху масата с лаптопа и демонстрира заплахата си, като направи дълга тънка резка по гърлото на Кристофър, който потисна мъчително стенание. От раната потече струйка кръв.

— Какво доказва, че вашата противоотрова ще подейства? — процеди през зъби Сара, която едва се удържаше да не се нахвърли върху противника.

— Аз самият я вземам на всеки четири часа, откакто вдишах заразата, докато вадех фотоапарата от калъфа. А сега чакаме само вас, инспекторе — завърши убиецът, като дръпна главата на жертвата си към себе си, за да открие врата му.

Кристофър бе пленен от човек, чийто занаят бе да убива, и вече се бе превърнал във въплъщение на паниката и безпомощността. В гърдите му се появи нова изгаряща болка и той не можа да потисне жестоката кашлица. Кожата му се допираше на тласъци до острието на ножа, който Стиг не си даде труда да отдръпне. Отвори се нова рана и прокърви.

— С това темпо ще умре от външен, а не от вътрешен кръвоизлив — каза със злорадство убиецът.

Очите на Кристофър потърсиха Сара и нов страх сви стомаха му. Вместо погледа на любимата си той срещна ледения взор на професионалистка, която преценяваше дали има интерес да пожертва пленника заради разследването си.

Думите на журналиста, който разследваше Сара, блеснаха в съзнанието му като острие на нож, забит в плътта му. „Човек никога не знае с кого дели живота си…“ Кристофър смяташе, че познава Сара, но последните разкрития на репортера му доказаха, че тя го лъже поне за един период от живота си. Каква ли тъмна тайна криеше? Какво свое действие държеше в тайна от човека, който ѝ се бе заклел да я обича каквото и да му струва това?

Дали в края на краищата Сара не бе направена от същата бездушна стомана като баща му? Ами ако и тя го остави да умре, както баща му остави да екзекутират майката на Кристофър, вместо да издаде тайната си и да я спаси? Не, това бе невъзможно. Не и Сара. Кристофър не беше като майка си. Не беше толкова наивен. Но щеше ли да види у Сара чудовището, което майка му не бе забелязала у баща му. Само че сега, на ръба на бездната, Кристофър вече не бе сигурен в нищо.

— Защо правите това? — попита Сара.

— Паролата! — отсече убиецът, а Кристофър усети как шийните му прешлени прищракват под хватката, която теглеше главата му назад.

Успя да зърне Сара с ъгълчето на окото си. По челото ѝ блестяха капки пот. Никога досега не я бе виждал толкова нервна. Но най-лошото бе, че тя избягваше погледа му. Точно както баща му не погледна към жена си, която го умоляваше да отговори на въпросите, преди да я убият.

— Ами ако го убиете? — попита внезапно Сара. — Какво ще стане после?

Стиг Анкер, който бе подготвен да се сблъска с жена, ръководена в постъпките си от здрава решителност, и го бе изпитал на гърба си по време на борбата им пещерата, не очакваше подобно нещо.

— Ще се окажете лице в лице с мен. И то сам — поде Сара. — А аз ще трябва да избирам дали да водя ръкопашен бой с вас и може би да ви убия, или да избягам. Никога няма да откриете паролата.

— Няма да го направите.

— Траурът ми ще бъде дълъг и мъчителен, но ще съм изпълнила дълга си. За това съм се борила винаги, откакто се помня. Единственото нещо, благодарение на което мога да се погледна спокойно в огледалото.

— Много добре — натърти убиецът.

После плъзна ножа по гърлото на Кристофър.