Заговорът

12

— Къде мога да чуя записите?

— Работя в къщата на първия етаж. Там е по-тихо — уточни младата полицайка.

Двете тръгнаха към резиденцията на министър-председателката. Емили Шаран вървеше отпред. Сара почувства, че тя е далеч по-енергична и ревностна, отколкото при първата им среща. Като че ли новата задача ѝ бе придала самоувереност.

— Какво ви се стори странно?

— Поведението на Катрина Хагебак. Държи се абсурдно, когато един от охранителите се опита да я настани на сигурно място…

— Тоест? — настойчиво попита Сара, докато правеше път на Емили да мине пред нея по пътеката към къщата.

— По това, което разбрах, Катрина Хагебак, е отка…

Отекнаха три отчетливи изстрела… От гърлото на Емили шурна кръв и изцапа бузата на Сара.

— Залегни!!! — изрева глас отзад.

Сара сграбчи Емили за раменете и я бутна на земята, докато над главите им изсвистя нова серия куршуми. Сара успя да различи мъжка фигура с оръжие, която изчезна зад надупчената от куршуми стена на къщата. Обърна се и видя войника, който ѝ бе спасил живота, да тича след нападателя.

— Атакуват ни! — изрева той.

Отдалеч затракаха други оръжия. Стреляше се от всички страни. Чуха се панически викове.

След нова серия куршуми войникът, който тичаше към тях, се срина. Беше ранен в крака. Имаше време само колкото да се обърне и да види как друг нападател на около петнайсет метра насочва автомата си към него, за да го довърши. Куршум го събори на земята, а друг изстрел пръсна челюстта му. Сара механично презареди, като се опитваше да дойде на себе си, после сграбчи Емили Шаран под мишниците и я изтегли до преддверието на къщата. Обърна я на една страна, за да не се задуши в собствената си кръв.

Младата полицайка бе улучена в гърдите, ръката и гърлото, откъдето бликаше кръв на плътни гейзери. Страх и болка обезобразяваха лицето ѝ. Момичето търсеше погледа на Сара с надеждата да чуе, че случващото се не е истина.

— Всичко ще се оправи, Емили. Тук има лекари — прошепна Сара, като съблече канадката си и свали маската си, за да притисне с нея раната на врата на полицайката.

Отново отекнаха изстрели и Сара извади пистолета си, но преди нея двама войници се погрижиха за другия нападател, въоръжен с АК-4712. Тя се възползва от затишието и извади уоки-токито:

— Спешно ми трябва лекар в преддверието на къщата!

Познаваше поразяващия ефект на куршумите от автомат „Калашников“. Мощни 7,62-милиметрови, те се забиваха в тялото като разярени стършели, разкъсваха органите и предизвикваха далеч по-опасни поражения от куршумите с по-голям калибър. Трябваше да се бърза.

— Емили, Емили — заговори настойчиво тя, докато притискаше раната, — не си затваряйте очи! Ще се погрижат за вас, ще ви излекуват.

Докато говореше, се озърташе, опряла гръб в стената. Още не се бе съвзела от шока. Какво става тук? Кои са тези мъже?! Колко са? Чу още изстрели. После нищо. Мъртвешка тишина обгърна всичко. И птиците бяха замлъкнали. Само морето не се трогваше от камерната драма и с пълно безразличие продължаваше безкрайната си песен. После Сара дочу стонове на ранени и резки заповеди, които раздраха тишината.

Внезапно отдолу някой се втурна към нея. Тя насочи пистолета си към него и само след секунда щеше да натисне спусъка.

— Аз съм! — извика Тример, впил поглед в черното дуло на оръжието.

Сара свали пистолета, а съдебният лекар коленичи до Емили и отвори раницата си за първа помощ.

— Видях един зад къщата — прошепна той на Сара, докато разопаковаше кислородна маска. — От другата страна.

Сара се огледа за военен или полицай, който да им осигури защита, но зърна само един мъж, който правеше сърдечен масаж на ранен, проснат върху ледената земя.

Всеки миг скритият зад къщата нападател можеше да изскочи и да ги обсипе с град от куршуми.

— Спасете я! — прошепна тя, като стисна рамото на съдебния лекар, който истински се изплаши от сериозните рани на младата полицайка.

Сара, само по фланелка, се промъкна с котешки стъпки покрай стената на къщата. Вдигна пистолета на височината на лицето си и го насочи в посоката, където бе нападателят. Приведе се, погледна крадешком иззад ъгъла и бързо се прикри. Тутакси автоматичен ред куршуми издраска ръба на стената. Тя подаде ръката си зад ъгъла и стреля на сляпо. В отговор изсъскаха още десетина куршума. Сара се обърна, мина покрай Тример и Емили, заобиколи къщата, спря на другия ъгъл и отново стреля. Отговорът дойде по-бързо, отколкото очакваше. Куршум уцели и изби пистолета от ръката ѝ. Без малко да ѝ откъсне пръста. Но в същото време чу прищракването, което очакваше. Нападателят бе изпразнил пълнителя си с тридесет патрона. Сара изскочи на открито и се втурна към стрелеца, който бе на десетина метра. Стресна се, като видя, че е залепил с тиксо втория пълнител към първия, което значително съкращаваше времето за зареждане. Застана на една височина с него точно когато той вдигаше автомата си към нея, а пръстът му обираше мекия спусък. С две ръце Сара блъсна дулото на автомата и ритна противника си в коляното. Куршумите опариха слепоочието ѝ и за секунди я оглушиха, но нападателят извика от болка и загуби равновесие.

Сара понечи да нанесе удар в ухото му, за да го замае, но мъжът парира удара ѝ с ръка. Ловко се надигна, опита да я ритне и да я събори на земята, но тя контрира удара му, като вдигна крак, а после го уцели с юмрук в слънчевия сплит.

Останал без дъх, мъжът отстъпи, превит на две. Сара го ритна в корема и го запрати още два метра назад. Той падна по гръб. Чу се звук от счупена кост и мъжът застина, защото черепът му се спука в стърчащ камък.

До Сара се претърколи задъхан полицай, като държеше нападателя на мушка.

— Ранена ли сте? — попита той.

— Свестете го! — каза тя вместо отговор. После тичешком се отправи към преддверието на къщата.

Тример оказваше първа помощ на Емили, но действията му накараха Сара да потрепери. Съсредоточен и задъхан, той правеше сърдечен масаж на младата жена.

Приближиха се двама войници с автомати, готови за стрелба.

— Островът е под контрол, госпожо инспектор. Поне там, където имаме видимост. Евакуираме ранените.

Сара не откъсваше поглед от Емили, която се люшкаше между живота и смъртта.

— Чакаме заповедите ви — настоя един от въоръжените мъже.

— Колко са жертвите от наша страна?

— Един убит войник, трима ранени от криминолозите, но без опасност за живота — отвърна мъжът, очевидно командир, и добави: — Карл е ранен в крака — и посочи войника на няколко метра от него. — И… — не довърши, свеждайки очи към Емили Шаран.

— Има ли живи сред нападателите? — попита Сара, която едва успя да си поеме дъх, без да откъсва очи от сърдечния масаж.

— Не.

— Колко бяха?

— Четирима с този, когото обезвредихте.

— Знае ли се кои са?

— Говореха руски, госпожо. Чух викове: „Русия — на руснаците!“. На вратовете им е татуирана цифра „88“.

Сара знаеше, че това е знакът на руските неонацисти: повторение на осмата буква от латинската азбука — H, което означаваше Hail Hitler.

— Сигурно същите са убили министър-председателката — предположи командирът.

Сара намръщи недоверчиво вежди.

— Как са успели да се приближат до острова, без някой да ги забележи!

— Вероятно са се възползвали от мъглата и са се изкатерили по скалите…

— Искам всички тела на нападалите в една от палатките! Друг екип да открие откъде са дошли, а трети да се заеме с евакуацията на ранените! Извикайте подкрепления да претърсят острова! Усилете контрола около къщата и информирайте министъра на вътрешните работи какво става тук.

— На вашите заповеди! — отвърна командирът и забързано се отдалечи.

Сара насочи цялото си внимание си към Емили. Сърцето ѝ се сви, когато Тример се изправи задъхан и пророни:

— Съжалявам…

Кръвта на Емили бе обляла цялата ѝ шия чак до мъртвешки белите гърди, които съдебният лекар трябваше да открие, за да направи сърдечния масаж. Очите на младата жена бяха вторачени в посоката, където бе стояла Сара, докогато Емили я молеше да ѝ каже, че няма да умре.

Сара коленичи пред нея. Гледа я дълго, затвори очите ѝ и покри лицето ѝ, а после на свой ред притвори очи.