Заговорът

2

Сара и Кристофър стремглаво се спуснаха по пътеката към дома им — удобна дървена едноетажна къща с панорамни прозорци на хола, които предоставяха гледка на 180 градуса към морето и голямата градина. Пред дивана до прозореца в задната част на къщата неподвижно стоеше около десетгодишно дете. То бе като хипнотизирано от невероятния спектакъл, който се развиваше пред очите му.

Хеликоптерът току-що се бе приземил в градината, завихряйки като торнадо всичко около себе си. Сигналните му светлини с безупречна ритмичност хвърляха кървав отблясък към къщата, разкъсвайки здрача.

Сара и Кристофър пристигнаха задъхани, като прикриха лицата си с ръце и се наведоха, за да не попаднат във въздушния водовъртеж, предизвикан от перките на хеликоптера. От кабината се отделиха силуетите на четирима мъже, които скочиха на земята.

Всяко съмнение изчезна. С един поглед Сара разпозна черните униформи на командосите. Гърдите им бяха покрити със защитни жилетки в цвят каки, а през кръста бяха препасани с четири реда пълнители. Автомати HK-417 висяха през раменете им, а пистолетите HK USP бяха закрепени за бедрата им. Лицата им бяха покрити с черни маски с прорези за очите и носа. Върху тях бяха нахлупени каски с очила за нощно виждане. И четиримата се приближаваха приведени и с прибежки.

— Сара, какво става? — попита обхванат от паника Кристофър.

Този въоръжен десант в дома им нямаше никакъв смисъл. Какво можеше да оправдае подобна постъпка? Той понечи да изтича към къщата, за да отиде при Симон, но Сара предугади намерението му и го сграбчи за ръката.

— Не мърдай! — изкрещя тя. Гласът ѝ бе заглушен от замиращия шум на мотора.

Знаеше, че ако посетителите им искаха да ги нападнат, те отдавна щяха да са мъртви, но въпреки това се стараеше да не правят резки движения, които можеха да се сторят подозрителни.

Един от четиримата мъже се откъсна от групата. Бе на около четиридесет години, висок към метър и деветдесет, с широко лице и малки присвити очи. Вниманието му бе насочено единствено към Сара.

— Подполковник Харалд Паулен от Специалните сили за борба с тероризма — представи се той, без да обръща внимание на въздушния вихър около хеликоптера, заради който униформата му плющеше. — Вие ли сте Сара Геринген?

„Защо сте тук? Какво искате?“

Въпросите бяха на върха на езика ѝ, но Сара знаеше по-добре от всеки друг, че военните се подчиняват на заповеди и не отговорят на въпроси. Повече от притеснение да не предизвика конфронтация, отколкото от уважение към човека срещу нея, тя отговори:

— Аз съм.

— Какво искате? — попита Кристофър. Перките на хеликоптера най-сетне спряха със зловещо скърцане. — Какво е… всичко това?

Подполковникът вдигна ръка и посочи към къщата.

— Само че най-напред ни кажете…

Сара стисна силно ръката на Кристофър и без да дочака отговор на въпроса си, той тръгна към къщата, следван от подполковника и още един войник. Другите двама застанаха на пост пред вратата.

Веднага щом влязоха, Кристофър побърза да отиде при Симон, който току-що се бе показал в коридора, водещ към хола.

— Какво правите тук? — попита най-сетне Сара, прикривайки колкото бе възможно професионалната си студенина.

Подполковникът пъхна ръка във външния джоб на куртката си, извади оттам плик и ѝ го подаде. Тя го отвори и извади лист с логото на Министерството на вътрешните работи на Норвегия.

Писмото носеше подпис и печат. Сара вдигна листа на нивото на очите си и видя миниатюрния воден знак — сабя между две крила — невидим за обикновеното око, но важен за познавачите. Нямаше съмнение, че документът е автентичен.

Ако подполковникът не стоеше пред нея, Сара едва ли щеше да повярва на прочетеното. За няколко секунди имаше чувството, че губи контакт с действителността. Имаше богат опит, беше преодолявала далеч по-сложни и стресиращи ситуации, но подобно нахлуване в личния ѝ живот се случваше за първи път.

Тялото ѝ реагираше на постоянно повишаващия се адреналин, умът ѝ се вълнуваше: какво ли страшно събитие би оправдало личната молба на командващия Специалните сили за борба с тероризма? Толкова неотложна ли бе намесата ѝ, че да дойдат да я вземат с хеликоптер от дома ѝ?

Погледна към Кристофър и Симон, които стояха в хола. Двамата чакаха решението ѝ като присъда.

— Госпожо, трябва да потегляме — заяви подполковникът, поглеждайки часовника си.

— Имам ли време да си взема някои неща?

— Много топло палто.

Тя кимна въпросително към дългото яке, която висеше на закачалката до входа.

— По-топло.

— Но ние сме едва в началото на зимата…

— Не и там, където отиваме. Пригответе се за най-лошото.

— Секунда.

Сара влезе в хола.

— Какво става? — попита настойчиво Кристофър.

— Виж, не знам точно, но министърът на вътрешните работи иска да ме ескортират донякъде, където ще имат нужда от моите умения.

— Какво? — Кристофър не можа да смели чутото.

— Ами трябва да тръгна веднага. Викат ме от Специалните сили за борба с тероризма. Не знам нищо повече.

— Това нормално ли е?

— Не. Съвсем не. Сигурно е станало нещо ужасно — отговори тихо Сара, като се надяваше Симон да не я чуе. — Няма да разбера нищо повече, преди да сме във въздуха.

Кристофър прокара ръка през побледнялото си лице.

Навън двигателят на хеликоптера отново забръмча и витлата му завихриха ледения въздух на здрача.

— Не мога… да откажа — поде отново Сара.

— Да, да, естествено. Само че аз исках…

Кристофър искаше да ѝ каже колко се тревожи, но знаеше, че тя и така го разбра.

— Преживели сме и други изпитания, нали? — Сара се опитваше да говори спокойно.

Кристофър кимна.

— Госпожо инспектор — повика я подполковникът. В гласа му се долавяше нетърпение. — Работили сте в нашите поделения и знаете какво означава „спешно“.

Сара приклекна до Симон и хвана ръцете му.

— Миличък, съжалявам за цялата тази бъркотия. Не се тревожи. Това, че има шум и мъже в униформи наоколо, не означава, че става нещо опасно. Всъщност важното е, че трябва да отида с тези хора и да им помогна да изяснят нещо далеч оттук. Ще се върна много бързо! Наред ли е всичко?

Очите на Симон бяха зачервени и пълни със сълзи. Той извърна глава, изтръгна се от ръцете на Сара и побягна към стаята си.

Кристофър не се опита да го последва. Вгледа се в посърналото лице на любимата си, прегърна я и я притисна до себе си.

— Прави така, защото те обича. Не се тревожи. Децата знаят кога родителите им не искат да са с тях и кога са принудени да заминат… Сега побързай и ми се обади, когато имаш възможност.

Сара издиша голяма глътка въздух във врата на Кристофър и го целуна. После отиде в тяхната стая и излезе оттам, облечена в солидна зимна канадка и с ботуши, в ръката си държеше пуловер, ръкавици и шапка, които сложи в чантата, преди да стигне до входа.

Подполковникът потупа по рамото един от войниците, които стояха на пост, и те напуснаха къщата сред вихрушката, причинена от предстоящото отлитане на хеликоптера.

Преди да се качи в кабината, Сара се обърна за последен път и погледна към Кристофър, който ѝ махаше с ръка от хола. Потърси с поглед Симон, но не го откри.

Със свито сърце сложи крак върху стъпалото на хеликоптера. Седна в седалката, която ѝ посочи подполковникът. В това време се качи и последният командос и затвори плъзгащата се врата.

Сара затегна колана си с движение, което издаваше, че е била в армията, и поздрави тримата войници, които заеха местата си до нея. Те отговориха почтително на поздрава ѝ, а в това време хеликоптерът се откъсна от земята и полетя над дърветата, после плавно зави и се насочи към морето.

Сара хвърли последен поглед към острова и си сложи слушалките с микрофона. После се обърна към подполковника:

— Слушам ви.

Той сякаш не се впечатли, че тя заговори първа, и се въздържа от коментар. Изрече само:

— Полетът ще продължи седем часа.

Сара бързо пресметна, че щяха да напуснат територията на Норвегия.

— По средата на пътя ще се отбием до лагер „Дрежва“ за гориво, но няма да слизаме. Ще стигнем до местоназначението в два или в три часа сутринта в зависимост от вятъра.

Както бе свикнала от разпитите, които провеждаше, Сара не зададе нов въпрос, а се задоволи да изгледа подполковника, който ясно разбра посланието.

— Нашата цел е пристанището Вадьо в Баренцово море.

„Вадьо ли?“ — Сара не можеше да повярва на ушите си. Вадьо бе последният норвежки град преди границата с Русия на изток и с Арктика на север. Никога не бе мислила, че някой ден ще се озове на това безжизнено, пленено от ледовете място.

Подполковникът чудесно разбираше, че тя очаква още обяснения, но се бавеше и потъркваше с ръка въображаемо петно на приклада на автомата си.

Сара бе свикнала да наблюдава поведението на хората. Долавяше и най-дребните подробности. Забеляза, че единият от командосите оправя маската си, а другите двама са извърнали глави към илюминатора.

Тези мъже бяха обучени да контролират стреса в екстремни ситуации. И все пак онова, което подполковникът не искаше да разкрие, ги караше да се чувстват неловко. Сара зачака търпеливо. Хеликоптерът се разтресе от няколко атаки на вятъра — кратки и свирепи.

— Защо аз? — попита тя, въпреки че осъзнаваше — няма как да го накара да наруши заповедите.

Подполковникът кимна, отсъждайки, че въпросът ѝ е напълно основателен.

— Министърът на вътрешните работи иска да повери случая на човек, познат със своята суровост и самообладание, а също и със способността си да се адаптира към различни ситуации.

— Тоест?

— Съжалявам, не съм запознат с цялото досие. Изпратиха ни от Осло, за да ви намерим възможно най-бързо. Казах ви всичко, което знам… Ще трябва да изчакате, докато стигнем. Там ще получите сведения от съдебния лекар и офицерите, които са поели разследването. Съветвам ви да се отпуснете. Починете си. Нощта ще бъде дълга.

— А какво разбирате под „различни ситуации“? — Сара отчетливо повтори въпроса си.

Подполковникът ѝ хвърли раздразнен поглед, най-вече защото усещаше, че неговите хора чакат да видят как ще реагира той на предизвикателството ѝ.

— Както ви казах, не съм упълномощен да…

— Да ми кажете нещата, които знаете, включително и изтеклата неофициална информация, която ще ми помогне да бъда по-ефикасна, когато пристигна на мястото? Значи всъщност нямате пълномощия. И по всички тези въпроси ще трябва да говоря с министъра на вътрешните работи.

Паулен разтърси глава и свали слушалките. Изглеждаше нервен. Изправи се в целия си грамаден ръст и се приближи до Сара. Тя инстинктивно застина. Но той само изключи устройството на шлема ѝ, а после вдигна едната ѝ слушалка, за да говори в ухото ѝ. Повиши глас, за да надвика шума на хеликоптера, но не достатъчно, за да чуят останалите членове на екипажа какво казва.

— Жертвата, така да се каже, не е обикновен човек. Но доколкото разбрах, екипите на криминолозите са особено потресени от начина, по който е убита… Знам, че думата, която ще употребя, не е приета в професионалния речник, но те твърдят, че убийството е извършено по доста странен начин.

Подполковник Паулен се върна на мястото си и остави Сара на догадките ѝ. Какво искаше да каже с думите „по странен начин“? Толкова специална ли бе жертвата?

Сара погледна навън.

Тъмната норвежка нощ вече бе превзела небето с ледената си сянка и само червеникавите отблясъци, които сигналните светлини на хеликоптера хвърляха по облаците, караха човек да осъзнае, че са високо във въздуха.

Облече пуловера, който си бе взела, и оправи калъфа на служебния си пистолет, събу ботушите си и обу маратонки, вдигна яката на канадката си, положи глава върху облегалката и затвори очи.

Надяваше се бръмченето и люшкането на хеликоптера да я приспят и да сложат край на бурята от въпроси в главата ѝ — поне докато пристигнат в ледената пустиня на Вадьо.