Заговорът

28

Тя остави листа, върху който Гералд Мадкин бе надраскал няколко думи. Опря лакти на бюрото и силно разтърка челото си. Не можеше да откъсне поглед от парчето хартия. „Върху клавиатурата на компютъра, от който са изтрити видеозаписите, бяха открити частици мъртва кожа на страдащ от псориазис. ДНК анализът показа, че принадлежат на Петер Ген.“

И така, назначеният на нейно място инспектор, който трябваше да води разследването, е изтрил отпечатъците, които биха помогнали да се разкрие самоличността на убиеца. Сара не можеше да повярва. Може би той е искал само да прегледа записите и е открил, че вече са изтрити от убиеца?

Само че таймерът показваше неприемливо за тази хипотеза време. Беше заповядала аптеката да се наблюдава неотлъчно веднага щом излезе от пещерата — в шест часа и десет минути. В този час единствено тя и убиецът знаеха, че аптеката ще бъде разбита. А видеозаписите са били изтрити от Петер Ген в пет часа и петдесет и шест минути. Това означаваше само едно: Петер Ген е бил предупреден преди този час, че аптеката ще бъде нападната. И това можеше да направи само един човек — самият убиец.

Въпреки това Сара се възпираше да призове Петер Ген и да го обвини, за да не допусне грешка. Взе уоки-токито, което бе закачено на колана ѝ, и се обади на полицай Марко. Извика го при нея във временния си кабинет зад управлението. Когато младежът с вид на новак в професията застана на вратата, тя облече канадката си и му направи знак, че предпочита да говорят навън. Вероятно Гералд Мадкин не грешеше и я подслушваха.

— Полицай Марко, вие сте първият човек, който е пристигнал в аптеката, след като наредих да я наблюдават.

— Да, госпожо, в шест часа и тридесет и две минути.

— Когато правехте огледа, имаше ли някой друг с вас?

— Не и в началото. След десет минути пристигнаха криминолозите, но преди това бях сам.

— Ще ви попитам нещо, но бих искала това да си остане между нас.

Сара видя в погледа на младежа искрица страх, но и гордост, че се обръща към него. Той я гледаше с възхищение и дори с наченки на желание, което прикриваше по-несръчно от останалите мъже, колеги на Сара.

— Много добре, госпожо. Може да ми се доверите…

С престорено небрежно движение Сара прибра един риж кичур зад ухото си, за да се откроят по-добре чертите на хармоничното ѝ лице и прозрачната синева на погледа ѝ.

— Появи ли се инспектор Петер Ген в определен момент в аптеката?

Младежът поклати отрицателно глава.

— Бях на мястото до вашето пристигане. Не го видях там, освен ако не е минал през друг вход.

Сара кимна с глава, като че ли бе получила най-обикновена информация, но в същото време умът ѝ работеше на бързи обороти и безмилостната логика утвърждаваше страшното подозрение.

— Благодаря — каза тя и постави ръката си върху ръката на младежа.

Тя почти никога не използваше подобна манипулативна техника в работата си, с изключение на случаите, когато трябваше да засили нечия лоялност към себе си.

Въпреки студа офицер Марко се изчерви.

— Мога ли аз да ви задам един въпрос, госпожо?

Сара, която се канеше да си тръгне, кимна с глава, за да го насърчи.

— Какви качества са необходими, за да стане човек добър разследващ инспектор? Инспектор от… вашия ранг.

След случая „Пациент 488“ журналистите често бяха задавали на Сара този въпрос и тя винаги бе давала следния отговор: „Неуморно желание да се отдаде справедливост в името на жертвите“. Този път усети, че трябва да поласкае събеседника си.

— Дързост и любознателност, но най-вече лоялност. А вие сте на прав път, полицай Марко…

Обърна му гръб, но едва след като видя как лицето на младежа светна от задоволство.

Сара се върна в студиото и застана до прозореца. Лицето ѝ бе мрачно. Вината на Петер Ген изглеждаше очевидна. Освен ако убиецът не бе успял да ги подведе, слагайки по клавиатурата люспи от мъртвата кожа на инспектора. Само че защо би направил това? За да ги отклони и да ги накара да изгубят време? „Време“ — помисли си Сара. По това време убиецът бе ухапан от отровна змия и където и да се е намирал, е имал нужда от съучастник, който да изтрие отпечатъците му.

Не можеше току-така да обвини полицейски инспектор, определен пряко от министъра на вътрешните работи да води разследването. Ако Петер Ген е съучастник на убиеца, докъде се простира неговото съучастничество? Убийството на Катрина Хагебак се бе превърнало вече в международна драма, но ако Сара проговореше, то щеше да стане национален проблем с нечувани размери.

Преди да обвини Петер Ген, Сара трябваше да е сто процента сигурна във вината му. Ако наистина той играе в един отбор с убиеца, вероятно споделя същия мироглед като него и сигурно участва в същите социални мрежи.

Седна отново пред компютъра и направи кръстосани проучвания в интернет на Петер Ген и движението за мъжка доминация. Името на инспектора не се появи никъде в тези групи, нито се свързваше с други членове на движението. Имаше само информация за случаите, по които е работил, но никой от тях нямаше връзка с престъпление, подбудено от омраза към жените.

Обзета от нерешителност, Сара излезе от студиото и влезе в първото кафене, което се изпречи на пътя ѝ. Поиска от бармана чай и се престори, че говори по телефона.

— По дяволите! — извика тя и удари телефона си в тезгяха.

— Проблем ли има? — попита мъжът зад бара. Сара забеляза големите му ръце.

— Бях в разгара на важен разговор и телефонът ми ме издъни!

— Ако искате, вземете моя.

— Наистина ли?

— Ако мога по някакъв начин да помогна да заловите мръсника, който е направил това…

Сара взе телефона и набра номера на Кристофър. После се отдалечи от бара.

— Аз съм — каза тя, когато Кристофър отговори.

— Какъв е този номер?

— Може би ме подслушват и затова предпочитам да бъда предпазлива, докато науча нещо повече.

— Да те подслушват ли? Но какво става?!

— Имам сериозни съмнения относно Петер Ген… Моля те да провериш нещо. Във вестника ли си все още?

— Да. Натовариха ме да проверя реакциите на жени политици за това, което се е случило с министър-председателката. — Кристофър сниши гласа си и добави: — Не съм очарован, но в това време ще използвам новия си статут като репортер от вестник „Моргенбладет“, за да задълбоча проучванията си за непозната от Клифс енд Фарм. Хората ме възприемат по-сериозно, когато се представя по телефона като действащ журналист. Добре, кажи сега от какво имаш нужда.

— Ще трябва да се съсредоточиш върху старите броеве на вестниците от Осло и да ми кажеш дали намираш нещо за Петер Ген, което показва, че е свързан с движението за мъжка доминация.

— Добре, няма да те питам за какво ти е, но се надявам да ми обясниш.

— Познаваш ли това движение?

— Малко. Участвах в него по едно време…

— Ама наистина ли? — Сара вдигна очи съм небето.

— Да, знам за какво става въпрос, правих един репортаж — отвърна вече сериозно Кристофър.

— Чудесно. И никому нито дума…

— Сара, нима някога съм предавал доверието ти?

— Заедно сме само от година.

Забележката ѝ би могла да се вземе за шега, но Сара си даде сметка, че изрече тези думи сериозно. Притесни се, че Кристофър не реагира, пък макар и шеговито, както правеше в подобни случаи.

— Хубаво — каза накрая Кристофър. — И от колко време смяташ, че съм преминал теста успешно?

— Извинявай, не исках да прозвучи така. Просто миналият ми опит доста ме е наранил, травмирал… Бих ти поверила живота си.

Кристофър не каза нищо.

— При това ти си единственият човек, на когото съм казала това — добави Сара.

— Добре…

— А ти ще ми повериш ли своя?

Сара усети, че сърцето ѝ се свива. Опитът ѝ на инспектор отчете с тревога стотната от секундата, която измина, преди Кристофър да отговори.

— Очевидно. Мисля, че вече съм го правил.

Сара се поколеба дали да не го попита има ли да ѝ казва още нещо. За втори път чувстваше, че той не се държи по обичайния за него начин. И това не ѝ харесваше. Дългата ѝ брачна връзка, преди да срещне Кристофър, се бе разпаднала, защото тя се правеше, че не забелязва недомлъвките между нея и съпруга си. Не искаше да повтори грешката си. Една вечер бе подушила чужд парфюм и по-късно разбра, че мъжът, от когото искаше да има дете, ѝ изневерява от две години.

— Кристофър, искаш ли да ми кажеш нещо, да ме попиташ нещо?

Отговорът му пак се забави. Този път по-дълго.

— Да, тук съм и ще бъда винаги тук.

Сара остана безмълвна, по-развълнувана, отколкото ѝ се искаше.

— Не казвай нищо! — подхвърли Кристофър. — Усещам, че ще ми изрецитираш ода за вечната благодарност, но нямаме време за това… Обичам те, скъпа. До скоро.

— И аз те обичам, мошенико.

Сара затвори и леката усмивка, изписала се в ъгълчетата на устата ѝ, изчезна. Едва успяваше да се овладее.

Трябваше веднага да се впусне по следите на движението за мъжка доминация. Само че, ако Петер Ген наистина бе съучастник в убийството на Катрина Хагебак, той имаше достатъчно време да предупреди убиеца и евентуалните му привърженици. Затова Сара трябваше да реши как да процедира с него, преди да се свърже с екипите си.

Докато преглеждаше в интернет имената на норвежките мрежи за защита на правата на мъжете, получи доклада на криминолозите от екипа, натоварен да огледа пещерата на Катрина Хагебак. Бяха изловили змиите и тъкмо започваха да изследват пещерата. Сара хранеше слаба надежда, че там ще намерят отпечатъци или следи от ДНК на убиеца. Дори да намереха, какво щяха да правят с тях, ако убиецът нямаше досие в полицията. А това бе много вероятно.

Времето минаваше бавно. Кристофър не даваше никакви признаци на живот. Тя му се обади към 19 часа и попадна на гласовата му поща. Насили се да потърси нещо за ядене. После поиска нов мобилен телефон от полицейското управление под претекст, че нейният се е скапал. Изпрати новия си номер на Кристофър и към 21 часа той ѝ се обади.

По тона на гласа му веднага разбра, че е намерил нещо важно. Помоли го да има търпение. Облече канадката си и излезе навън, за да е сигурна, че няма да я подслушват. Нощта бе паднала над Вадьо и поради ледения вятър снегът валеше косо. Сара вдигна яката на канадката си и застана на завет до една стена.

— Слушам те — каза тя накрая.

— Добре. Не знам защо ме накара да направя въпросното проучване, но това, което открих, няма да ти хареса.

С ръка на челото Сара го чакаше да продължи.

— Така… Намерих статия от 1997 година за един разведен мъж, който се покачил на някакъв кран и обявил гладна стачка, за да получи родителските права над децата си. От асоциацията „Сам срещу всички“ отишли да му окажат подкрепа и да говорят от негово име. Същите типове си направили снимка под крана. Всички лица ми бяха непознати с изключение на едно — мършав мъж с високо чело.

— Петер Ген?

— Той самият, но с двадесет години по-млад.

— Сигурен ли си?

— Бях сигурен, но реших да проверя. Направих още проучвания за тази група, чиито членове си наумили да защитават правата на мъжете и да се борят срещу привилегиите на жените. Намерих устав от 1995 година с имената на учредителите. Сред тях е и името на Петер Ген. Бил е касиер на асоциацията.

Сара направо блокира, мозъкът ѝ щеше да се пръсне от напрежение.

— Ехооо, Сара, там ли си?

— Да, слушам те — отговори тя между две вдишвания.

— Проблемът е, че докато четях устава, открих още един човек, когото познаваш… когото всички познаваме.

За секунда Сара се запита дали искаше да чуе онова, което се канеше да ѝ съобщи Кристофър.

— Така ли? — попита накрая тя.

— По онова време секретар на асоциацията „Сам срещу всички“ е бил Йенс Берг, сегашният министър на вътрешните работи. Същият, който искаше да те смени с Петер Ген.

Сара се опита да каже нещо, но от гърлото ѝ не излезе нито звук.