Заговорът

17

Сара стоеше пред панорамния прозорец на малката си хотелска стая и съзерцаваше пристанището на Вадьо и околните къщи с дървени фасади, боядисани в червено, жълто или синьо. От паническата ѝ криза нямаше и следа, така че успя да напусне спокойно острова, без да издаде състоянието си пред военните или полицейските екипи. Дори си придаде съвсем нормален вид пред новия инспектор Петер Ген, но се постара да съкрати срещата им, притеснявайки се да не привлече ненужно вниманието му.

Незабелязана от никого пристигна в града и се настани в единствения хотел. Отвън той приличаше на второкласен мотел, но вътре бе наскоро обновен: вместо старите оранжеви тапети и син мокет сега имаше бели стени и светъл паркет. Атмосферата не можеше да се нарече приятна, но поне беше чисто.

На нощното шкафче лежеше туристическа брошура, която възхваляваше спокойствието и уединението на градчето Вадьо — последното населено място на Норвегия преди Баренцово море, Полярния кръг и руския бряг на изток. Само че в 20 часа тази вечер ледените води гъмжаха от рибарски корабчета, на чиито собственици амбициозни журналисти плащаха огромни суми, за да ги закарат на остров Хорньоя, откъдето да предоставят на своите телевизионни канали репортажи от драмата.

Както Сара предположи, Николай Хауг трябваше да зареже разпитите си, за да удържа истеричния наплив на пресата, чиито представители се стоварваха на групи в малкото градче. Първите репортери пристигнаха още по обяд, привлечени от все по-настойчивия слух. Но най-голямата тълпа се изсипа към 19 часа, пет часа след официалното съобщение на Йенс Берг за убийството на министър-председателката. Толкова време бе необходимо на журналистите да се доберат със самолет до тази изгубена земя, за чието съществуване доскоро нямаха почти никаква представа.

Обикновено пустите в този час улици на градчето сега се пукаха по шевовете от прииждащите все повече и повече коли със сателитни антени и с логото на различни норвежки телевизии. Скоро се появиха и екипи на чуждестранни телевизии. Операторите се бутаха в опитите си да заснемат по-добри кадри от конкурентите си, а полицейски коли със сини буркани се опитваха да предотвратят задръстванията.

В долния край на екрана на телевизора в стаята на Сара течеше непрекъснато повтарящо се съобщение за убийството на Катрина Хагебак, а по-голяма част от картината показваше заснети кадри от остров Хорньоя и претъпканите улици на Вадьо. В телевизионното студио на воля се надвикваха експерти по тероризма, престъпността и международните отношения в очакване репортерите от мястото на събитието да изпратят нова информация, която да използват и отново да не кажат нищо.

Разискваха изявленията на Петер Ген, назначения от Йенс Берг инспектор на мястото на Сара, който бе поел разследването. В момента многократно повтаряха интервюто с него. Едва слязъл от катера, който го бе довел до града в настъпващата нощ, той даде изявление пред гората от микрофони, като едва прикриваше презрението и високомерието си. Зле обръснат мъж с кръгло лице и потънали дълбоко в орбитите очи.

— Напомням ви, че достъпът до остров Хорньоя е изрично забранен и ви моля да не правите опити да отидете там. Нашите полицейски служби имат достатъчно друга работа и нямат време да се занимават с нарушители.

— Имате ли някаква следа кои са извършителите на това убийство?

— Как точно е умряла министър-председателката?

— Застрашени ли са и други политици?

След всеки въпрос, който му задаваха, единствената грижа на Петер Ген бе да парира нападките.

— Подробностите около смъртта на Катрина Хагебак ще бъдат разкрити по-късно, когато съдебният лекар и криминолозите си свършат работата.

— Говори се за второ нападение на острова. Вярно ли е това? — попита една журналистка.

— В момента изясняваме този въпрос.

— Видели са инспектор Сара Геринген във Вадьо. Какви са нейните отговорности в разследването?

— Аз водя разследването — отсече Петер Ген и се почеса по ръката.

— Говори се, че зад убийството на министър-председателката стоят руски националисти. Ще потвърдите ли?

— Проверяваме всички улики.

„Нямаш никаква представа какво се е случило — помисли си Сара. — Както и аз.“

На екрана тя видя инспекторът с неразгадаемо лице да си пробива път сред гората от камери и микрофони, разблъсквайки репортерите, задаващи все по-настойчиви въпроси и подхвърлящи нападки. После картината се смени и водещият в студиото поднови безсмислените дебати.

— И така, отговорните лица не отрекоха, че е възможно да се касае за действия на руски националисти… за да накажат нашата министър-председателка за построяването на стената за защита от емигрантите. Дориан Йанвик, смятате ли, че руски групировки са поръчителите на това убийство…

Сара изгаси телевизора. Бе разочарована и уморена. Отиде в банята, за да си наплиска лицето с вода. Погледна се за миг в огледалото. Очите ѝ бяха хлътнали и около тях имаше тъмни кръгове, а леденият им син блясък бе угаснал. „Значи така изглежда лицето на провала!“ — констатира тя.

В цялата си кариера досега не бе блокирала до такава степен. Отпечатъците, стилът на убийството и свидетелските показания винаги в един момент даваха посока на разсъжденията ѝ и разследването се отприщваше.

След като преодоля кризата, Сара започна да разсъждава кое точно я е извадило от равновесие. За първи път си задаваше въпроси не за поведението на извършителя, а за поведението на жертвата. Какво бе подтикнало Катрина Хагебак да изтрие отпечатъка, оставен от убиеца ѝ?

Опряла ръце върху мивката, Сара се опита да се постави на мястото на жертвата. Възможните отговори бяха два. Или Катрина Хагебак се е постарала да защити палача си — и ако това бе така, означаваше, че го е обичала повече от всичко на света, повече от самата себе си. Може би любовник, брат, дете. Само че тайните служби бяха категорични: тя нямаше никакви роднини освен болния ѝ баща, който при това е бил в кома по време на събитията. Не е имала никаква интимна връзка, нито пък дете. Значи оставаше втората възможност. Идентифицирането на убиеца е щяло да ѝ навреди след смъртта ѝ. Да очерни репутацията ѝ или да провали осъществяването на някакво начинание, което е било в ход.

Колкото и примамлива и интересна да бе тази хипотеза, Сара не виждаше как да я използва. Както и не можеше да разгадае този yero, на когото Катрина Хагебак държеше толкова.

Сара седна на леглото, разкъсвана от чувство за вина. Бе складирала цялата информация в далечно кътче на мозъка си, но сега, когато разследването стигна до мъртва точка, в съзнанието ѝ изскочиха последните думи на Катрина Хагебак: „Никога няма да узнаете имената на другите двама…“. Ако министър-председателката бе изрекла тези думи, това означаваше, че близка мишена бяха още двама души. А Сара бе неспособна да спре убиеца им и да предвиди кои са следващите жертви. Тази непълнота на сведенията бе непоносима. Като че ли цялото ѝ житейско равновесие зависеше от това дали притежава способността да спре престъпниците и да предотврати нови убийства. Разбира се, касаеше се за същността на професията ѝ. Знаеше, че след приключването на всеки случай чувството за вина се завръщаше. Беше част от нея, независимо колко живота е спасила междувременно. А сега тежестта, която от години влачеше в душата си, бе по-мъчителна от всякога.

Сара обаче притежаваше силна воля, а жертвоготовността ѝ бе неизчерпаема. Ето защо успя да отхвърли пристъпите на тази ужасна тревога. Обади се на Кристофър. Той изрази загриженост за здравето ѝ, а после ѝ каза, че точно сега се занимава с проучванията, за които го е помолила, и че се надява скоро да ѝ съобщи резултатите. Тя се насили да не покаже колко е смазана от всичко и възложи надеждите си на него.

Към 22 часа на Сара ѝ се поиска да хапне. Вегетарианското ястие, приготвено от съдържателката на хотела, се оказа негодно за ядене — недопечено и пресолено. Жената се извини, че покрай всички тези събития не ѝ е било до готвене.

Сара я успокои и се оттегли в стаята си. Минаваше полунощ. В седем часа сутринта щеше да отлети за Осло. Петер Ген ѝ обясни студено, че няма нужда от нея в разследването и че поема всичко в свои ръце. Сара не възрази и му предостави цялата информация, включително и заключенията, до които беше стигнала. Инспекторът едва се въздържа да не покаже уважението, което изпитваше към интелигентността и бързата мисъл на посестримата си по професия, но не смекчи позицията си и само поиска от Сара да остане на негово разположение до заминаването си, в случай че се появи нещо спешно.

Тя се излегна в леглото и дълго обмисля отделните елементи на разследването. Драсваше по нещо в бележника си, като си представяше как са се развили събитията по време на убийството. Знаеше, че трябва да прежали случая и да изостави всичко, както ѝ бяха наредили. Само че беше невъзможно. Съзнанието ѝ работеше по случая въпреки волята ѝ.

Така или иначе, накрая се умори и към два сутринта заспа. Сънят ѝ бе неспокоен.

Навън вятърът шибаше фасадите на сградите, а антрацитното море издигаше буйни вълни с бели гребени. Привързаните към кея рибарски корабчета сякаш се опитваха да се освободят от въжетата си като изгладнели кучета.

Внезапно Сара рязко се събуди. Очите ѝ се спряха върху часовника, който показваше два часа и петдесет и три минути, а после чу ясно звъненето на телефона си.

— Ало?

— Сара, аз съм… Съжалявам, че те събуждам, но… — Кристофър говореше бързо и възбудено.

— Не ми харесва гласът ти, добре ли си?

— Да, но слушай сега… Докъде стигнахте с разследването?

— Доникъде. В момента сме в задънена улица и се боя, че така ще е още дълго време. Освен това вече нямам нищо общо с разследването.

— Така и си помислих, като гледах новините. Слушай, не трябва да се тревожиш за…

— Защо? Да не би да си намерил нещо за онова, което ти изпратих?

Сара чу в слушалката дълбокото дишане на Кристофър.

— Да, само че се страхувам то да не предизвика повече въпроси, отколкото отговори. Може и да е съвпадение. Но предвид нещата, които ми изпрати, не може да става дума за случайност…

— Кристофър!

— Знам, но всичко ми се струва толкова налудничаво. Добре де, накратко. Бях чел вече нещо за череп, разбит със сабя, стиснат в ръката тебешир и отрязана глава на бик. Доста странно е, така че нямаше как да не си го спомня, но ми отне време, докато намеря папката, в която бе материалът…

— Чакай, искаш да кажеш, че вече си чувал за подобно убийство?

— Да, но…

— Изключено! Нашите служби „Студени досиета“ направиха проучване на национално и международно ниво чак до архивите от 1900 година. Нищо не излезе! Имам им доверие, защото не работят през куп за грош и като се има предвид коя е жертвата…

— Сара, чуй ме! Има обяснение, но то ще ти се стори доста смахнато…

— Слушам те.

— Нямало е как вашите служби да открият подобна постановка.

— Защо?

— Защото убийство, за което ти говоря, е извършено преди повече от две хиляди и седемстотин години.