Заговорът

53

Самолетът на Сара се приземи в 17 часа и 50 минути. Необичайна трескавост владееше римското летище, откакто светът очакваше избирането на новия папа. Пътниците буквално атакуваха полетите за Рим, а персоналът на летището изпитваше невероятни трудности да направлява потока от пристигащи хора. Всички телевизионни канали повтаряха до втръсване картини от площад „Свети Петър“ и показваха хилядите богомолци, по чиито лица се четеше нетърпение, надежда и дори блаженство.

Сара разблъска доста пътници, вперили очи в екраните на телефоните си, докато си проби път до такситата. Не си направи труд да се извинява. Пред опашката от чакащи тя размаха значката си на инспектор и полицаят, натоварен да следи за реда, веднага ѝ съдейства да наеме такси.

— Карайте към Ватикана! Ако ви глобят, аз съм насреща! — каза тя и отново размаха значката си, този път пред шофьора на таксито, заедно с банкнота от двеста евро, с условието да пристигнат там за по-малко от тридесет минути.

— Si, signora!

Таксито потегли като ураган, едва не блъсна една двойка, която пресичаше непредпазливо, и без шофьорът му да задава въпроси, пое по платното, запазено за линейките, полицията и пожарникарите.

След по-малко от петнадесет минути пресякоха центъра на Рим на път за Ватикана. Като видя заплашителния пояс на Колизеума, през чиито руини проникваше зимното слънце, Сара с изненада си даде сметка, че си представя как двамата с Кристофър го посещават, хванати за ръце. Ето, Кристофър ѝ представя оживлението на гладиаторските битки и ѝ обяснява всички туристически забележителности, води я на Палатинския хълм, чиито очертания се забелязват в далечината, до руините от дворците на знатните римляни, а после заедно крачат по павираните някога улици на Форума — там, където между два анекдота за римското всекидневие тя ще му открадне една целувка и ще прошепне в ухото му обещание, от което той ще се изчерви.

След краткото замечтаване сърцето ѝ се сви, като че ли видението, което трябваше да бъде план за бъдещето, се превръщаше само в бледа надежда, засенчена от съмнението. Остави Кристофър да замине за Осло, без да каже и дума, като че ли това бе съвсем нормално. Тя разбираше много добре защо той отива при Симон. До този момент тя бе изпитала безграничната им любов и безкрайното им взаимно отдаване. Кой мъж щеше да последва жена си в подобно приключение, презирайки страха и рисковете за собствения си живот? Само че сега, колкото и банално да бе отпътуването на Кристофър, то ясно и категорично разкриваше, че неговата любов към нея не е безгранична. Границата бе неговата отговорност към Симон.

Внезапно я обзе страх. Ами ако Кристофър не се върне при нея? Ако реши, че сигурността и добруването на Симон са несъвместими с бурния живот, който тя водеше?

Надигащото се у нея безпокойство бе прекъснато от почукването за получено съобщение на телефона ѝ. Файлът зае целия екран. Беше карта, върху която бе обозначено малко червено кръстче. След миг Сара вдигна телефона, за да отговори на входящо повикване.

— Аз съм — чу тя мъжки глас. Позна своя човек от Осло, снайперист от армията. — Ако оня тип е наистина на ниво и е способен да се прицелва от много далечно разстояние, ще застане там, където съм поставил кръстчето.

— Ама това е на повече от километър от балкона…

— Ако има DAN.33848, може да стреля точно до хиляда и двеста метра. Изпратих ти файл с параметрите на оръжието му.

— Хиляда и двеста метра?

— Ами да, напреднахме, откакто ти напусна армията. Това ще му позволи да застане в позиция извън периметъра на максимална сигурност, където ще са разположени по-голямата част от постовете и специалните сили.

— Добре. Благодаря, Джейкъб.

— Не съм ти казал и дума.

— Естествено.

Сара затвори телефона и прегледа бегло информацията. Файлът потвърждаваше казаното от Джейкъб и добавяше, че с оръжието се работи просто и лесно.

Сара каза на шофьора да я закара до улицата, намираща се на стотина метра от мястото, където отиваше.

— Може ли да увеличите звука на радиото?

Коментаторите говореха само за избора на папа и обясняваха, че кардиналите заседават вече четири часа. Вече се очаквало да видят черния пушек от комина, в случай че не са постигнали мнозинство, или белия, ако стотината високопреосвещенства успеят да посочат очевиден победител.

Сара нервно погледна смартфона си. Имаше още четиристотин метра до целта ѝ.

— Veloce!49 — нареди тя, припомняйки си отдавнашните познания по италиански.

— Si, si!

Таксито ускори ход. Шофьорът натискаше клаксона, стряскайки пешеходците, които вървяха по платното вместо по тротоара. По радиото журналистите се опитваха да правят прогнози и гласовете им издаваха голямо напрежение.

— Non posso procedere, signora!50 — възкликна шофьорът.

Сара осъзна, че не могат да продължат. Рискуваха да блъснат пешеходците, които бяха заели цялото платно. Погледна смартфона си, запомни пътя, който ѝ оставаше да измине, плати на шофьора, както се бяха уговорили, и след миг се смеси с тълпата. Продължи да върви срещу хората, като закачи слушалката на ухото си, за да следи емисията на радиото, което излъчваше на френски език. На всеки ъгъл виждаше карабинери, които бяха на нокти още с обявяването на предстоящия избор на папа. За сметка на това туристите възприемаха събитието като празник и някои от тях намираха повод да изпият повечко бира.

Навигаторът ѝ посочи малка улица вляво, която се отдалечаваше от главната артерия и не бе толкова многолюдна. Сара бе само на осем минути от показаното върху картата червено кръстче. Сърцето ѝ ускори ритъма си. Мускулите ѝ леко се напрегнаха, подобно на спортист, който се готви за старт. В слушалката се смесиха гласовете на коментаторите в студиото, които правеха анализите и прогнозите си, и репортерите от мястото на събитието, които се опитваха да опишат атмосферата на площад „Свети Петър“.

Срещна само един-двама минувачи, потънали в мислите си, и зави в уличката пред едно кафене. Трима младежи бяха седнали до една маса с протегнати разкрачени крака. Те впиха настойчиви очи в Сара.

— Lo sai che sei mica male per essere una donna?

Сара не говореше италиански, но разбираше доста добре езика. Думите, който чу, че не била за изхвърляне, я принуждаваха да разпилее енергия и да загуби самоконтрол, които би предпочела да запази за предстоящото изпитание.

— Stronzetta dai capelli rossi!

Пренебрегна факта, че я нарекоха „червенокоса кучка“ и продължи пътя си. Зад гърба си чу хихиканията, подсвиркванията и вулгарните им думи. Всичко, което бе научила за мъжката доминация по време на сегашното си разследване, нахлу в съзнанието ѝ като отприщила се вода, която събаря язовирна стена. А освен това усещането за несправедливост, което тя като жена познаваше от години, пробуди студения ѝ инстинктивен гняв, който дремеше в подсъзнанието ѝ.

Обърна се и се върна по стъпките си към тримата подиграващи ѝ се младежи, които нямаха време да се изненадат. Смаза крака на първия с пета, а с коляно го ритна под брадата. Когато вторият и третият се надигнаха, за да я нападнат, тя блокира атаката на единия, като изви ръката му и хвърли жалкия юначага върху приятеля му. И двамата паднаха на земята, а тя им заби по един ритник между чатала. После хвана здраво главите им и им прошепна:

— Никога повече не се отнасяйте с жена така, както с мен. Никога.

Пусна главите им върху асфалта и бутна първия, който държеше кървящия си нос, така че да падне заедно със стола си.

Обърна им гръб и продължи. Когато адреналинът ѝ спадна малко, Сара помисли за всичко, което бе чула за феминистките. За всички критики към тях, в това число и произлизащите от жени, които ги намираха твърде крайни, твърде насилнически, твърде ангажирани, осъждаха битката им с мъжете и оценяваха действията им като недокрай премерени. Известно време дори бе мислила, че феминисткото движение е прекалено напористо. Само че година след година, а особено от момента, в който Кристина Хагебак ѝ бе отворила очите за хитрините на извратените типове, стремящи се към мъжка доминация, тя си задаваше въпроса до каква степен потиснатите жени можеха да установят справедлив ред, без да използват насилие. Защото по принцип, след като групата, която доминира, използва насилие срещу групата на потиснатите, как биха могли последните да се освободят без сблъсък?

Това ѝ се струваше невъзможно. А жените вършеха този подвиг от хиляди години: да се борят, но без да проливат кръв… Да, може би феминизмът бе необуздан и агресивен, но не убиваше никого. За разлика от привържениците на мъжката доминация, които въпреки господството си бяха недоволни и убиваха всеки ден: чрез семейно насилие, чрез беззаконието в някои страни, където осъждат жената, въпреки че провинението е извършено от мъжа, чрез семейните вендети под прикритието за защита на честта, чрез уличното насилие и убийствата, подбудени от чиста омраза към жените. Сара бе поискала от полицията в Осло да премахнат термина „убийство от страст“ и да го заменят с „убийство на жена“.

Като оценяваше мъжката жестокост, Сара бе убедена, че ако мъжете са на мястото на жените, нямаше да са толкова търпеливи и демократични по пътя си за постигане на равенство. Не, те просто щяха да грабнат оръжията, да извършват убийства и да заменят порядъка.

На пръв поглед и тя, и всички жени от западните страни изглеждаха свободни — мислеше си Сара. Говореха, управляваха, гласуваха закони, обучаваха, творяха, обичаха, развеждаха се. „Само че декорът, в който всички живеем, е мъжки — разсъждаваше тя. — И всичко, което произлиза от този факт, ни дебне — унижението, презрението, подценяването. Един мъж не можеше да схване подобно нещо, защото не го изживява. На един мъж не се налага да понесе неучтива забележка за физиката си или сексистка шега, която поставя неговата интелигентност под съмнение, нито пък унижението да му откажат правото да се изкаже по някой въпрос, както и необходимостта постоянно да доказва своята компетентност. Той е наистина свободен, без във всеки момент да го грози изскочила отнякъде забележка.“

Сара разсъждаваше до каква степен това разследване ѝ подейства така, че за нея вече бе невъзможно да приеме всички тези обстоятелства, за да не живее в състояние на постоянен гняв. Знаеше, че никога вече няма да отмине с безразличие несправедливостта, че и тя, и всички жени бяха жертви, при това от доста дълго време.

— Бинг!

Телефонът ѝ извести, че е на по-малко от петдесет метра от дестинацията, и в същия миг гласът на коментатора в слушалката се извиси възбудено:

— Дами и господа, настъпи историческият момент. Виждаме първите кълбета на дима, който излиза от комина на Ватикана. И… О, да… Истина е, можем да потвърдим без съмнение: димът е бял! Конклавът е избрал новия папа!

Сара успя да се овладее. „Трябва да запазя разсъдъка си хладен. Не трябва да бързам“ — повтаряше си тя.

Малко по-нататък във вече пустата улица тя зърна зад ъгъла глухата алея, водеща към сградата, където трябваше да се намира убиецът. Направи няколко крачки и се спъна в празна бутилка от бира. Замръзна на място. Някъде напред в улицата без изход се затръшна врата. Сара се прикри до една стена.

— Какъв момент! Какъв невероятен момент! — възклицаваше журналистът в слушалката ѝ. — За момента само сто и двадесетте затворени в Сикстинската капела кардинали знаят името на новия най-висш духовник, което след няколко минути ще бъде разкрито на целия свят! Ах, какво тревожно очакване за двата милиарда католици в света, както и за цялото останало население на Земята! Още няколко минути търпение!

Сара хвърли поглед иззад стената и забеляза на ъгъла на глухата улица някакъв мъж. Не приличаше на убиеца. Беше опрял гръб в стената, вперил поглед в телефона си. Дали не бе някой най-обикновен гражданин, излязъл от дома си, за да усети „на живо“ вълнението на тълпата? Или съучастник на убиеца, застанал на пост? И в двата случая Сара нямаше избор. Трябваше да мине покрай него. А единственото ѝ оръжие бяха бдителността и бойните ѝ умения.