Заговорът

29

На връщане към студиото Сара вървеше несигурно, здравата разтревожена от това, което Кристофър ѝ бе разкрил. Никога не би помислила, че върхът на веригата, част от която бе тя самата, е манипулирал всичко от самото начало.

Секунда след секунда хипотезите ѝ отпадаха. Ето защо убиецът се бе появил в пещерата точно когато тя влезе там. Това в никакъв случай не можеше да е случайно. Вероятно Петер Ген бе чул апела ѝ по служебната уредба, от която бе повикала бреговата охрана. Казал си е, че щом тя иска да отиде на острова посред нощ, значи е разбрала нещо важно. Беше предупредил убиеца, който на свой ред се бе върнал на Хорньоя, за да разбере какво е открила и да я обезвреди.

Вдигаше се булото и над така наречената атака на руски националисти, както и трескавото нетърпение на Йенс Берг да приеме тази хипотеза. Вероятно той бе организирал хаотичната атака, след като бе установил, че Сара проучва следа, която можеше да я отведе до него. Иначе нямаше как да се обясни фактът, че дежурните войници на острова не бяха чули пристигането на катера с наемници, когато всички бяха под максимална тревога.

Впрочем този епизод разкриваше непоследователността в плановете на противниците ѝ. Ако Йенс Берг и Петер Ген са искали разследването да не стигне до тях, би било достатъчно да изкарат още от самото начало убийството на Катрина Хагебак дело на руски националисти. Защо му бяха придали и този символичен смисъл?

Сара намираше само едно обяснение: убиецът на Катрина Хагебак не е действал, както е било предвидено по план. Йенс Берг бе загубил контрол над събитията и всичко, което се случи, след като Сара пристигна на местопрестъплението, представляваше борба с времето, за да удържи ситуацията в свои ръце — от показната атака на „руски терористи“ до авторитарното назначаване на Петер Ген.

Оставаше да разбере какъв бе мотивът за убийството на министър-председателката. Дали Йенс Берг не се надяваше да заеме мястото ѝ? Или да ѝ попречи да предприеме мерки срещу проявите на мъжкото господство? Или просто е искал да разбере какво е подготвяла тя с помощта на забулените в мистерия Ада и Людмила?

Сара се питаше докъде се простираше заговорът. Беше сигурна единствено, че Гералд Мадкин и Ингрид Вик не са замесени. Ами началникът на полицията във Вадьо Николай Хауг? Ами съдебният лекар Йоахим Тример? Ами началникът на охраната?

Почувства изведнъж, че безпокойството я задушава. Наложи си да седне и да постави ръка на стомаха си, за да се успокои, но кризата не минаваше. С трепереща ръка потърси малкото бяло шишенце в джоба си, за да извади таблетка, която да сложи под езика си. Само че шишенцето вече не беше там, откакто бе преценила, че се чувства по-добре и че кризите ѝ са изчезнали.

Точно когато ѝ се струваше, че цялото ѝ тяло чака успокоителното, подобно на наркоман в абстиненция, се обади Кристофър. Сара излезе от студиото, където току-що бе влязла. Вдигна телефона, докато затваряше вратата.

— Сара… какво ще правиш?

— Всичко е изгубено — прошепна тя, като присви очи, за да не я заслепяват снежинките.

— Какво?

— Ами ти какво си мислиш? Че публично ще разоблича министъра на вътрешните работи и неговия инспектор като съучастници, а следователно и поръчители на убийството на министър-председателката?

Кристофър разбра, че тя има нужда да говори, за да разтовари напрежението. От любов към нея се съгласи да играе ролята на боксова круша.

— А защо не?

— Да си представим за момент, че не ме застрелят, преди да си отворя устата — каза разпалено Сара, докато тъпчеше с крака снега на прага. — Да предположим, че говоря по радиото и телевизията. Какви доказателства имам?! Принадлежността на Йенс Берг и Петер Ген към движението за мъжка доминация? Това прави ли ги убийци? Ама че аргумент, инспектор Геринген! Представяш ли си как за нула време някой адвокат изчиства обвинението с едно махване с ръка и обръща всичко срещу мен? Това, което за мен и за теб е неопровержимо доказателство, за широката публика ще бъде само недоказано твърдение на инспекторка, обременена от заговора, който стои зад случая с пациент 488.

— Само че ти не си луда, Сара, и никой няма да си помисли, че не казваш истината! Не можеш да зарежеш всичко…

— Кристофър, нима смяташ, че ако министърът на вътрешните работи е замесен в убийство, той е сам? Нима мислиш, че в заговора няма набъркан съдия, журналист или лекар? Нима смяташ, че не става въпрос за организирана мрежа, дисциплинирана и упълномощена с власт, която може да ме издуха само за няколко дни. Мислиш, че тези типове няма да стигнат до теб или до Симон, за да ме накарат да се огъна, ако ги нападна фронтално?

Кристофър не отговори.

— Знаеш ли, че дори убиецът може да е на снимката от вестника, на която си видял Петер Ген? Какво мога да направя аз? Нищо… — Сара въздъхна дълбоко и се облегна на стената.

— Добре. Права си за всичко. Само че ако спреш дотук, поне двама души, вероятно жени, ще бъдат убити. Съмнявам се, че ще можеш да продължиш живота си с това чувство за вина.

— Та аз дори не знам кои са! Как да ги открия? Ета, Людмила и Ада са само псевдоними.

— Може би, ако се задълбочим по следата на гроб 3666, ще узнаем повече за тях.

— Слушай, доникъде няма да стигнеш с този стар гроб! Убиецът открадна флашката, скрита под каменната скулптура, върху която бяха написани имената на Ета, Ада и Людмила… Не е абсурдно да предполагам, че идентичността на тези жени е описана в някой файл във флашката, нали? — Сара дочу собствените си думи да потъват в нощната тишина и осъзна грешката си. — Извинявай, отидох твърде далече. Прости ми…

— Не можеш да си сигурна, Сара! Може флашката да не съдържа нищо интересно. Що се отнася до гроб 3666, нямах възможност да ти кажа досега, но тази вечер имам насрочен разговор по скайп с археолога, който е написал доклада за разкопките в Клифс енд Фарм.

— И какво повече ще ти каже той от това, което вече си прочел? — възрази Сара вече по-спокойно, но все така с нулев ентусиазъм.

— Описанието, което прочетох, е отпреди седем години. По онова време екипът от изследователи не е разполагал нито с нужните средства, нито с достатъчно техника, за да проучи докрай данните. Мъжът, с когото разговарях, ми каза, че много неща са се променили оттогава и че всичко е прекалено сложно, за да ми го обясни по телефона.

Сара се обвини, че повиши тон на Кристофър. Първо, защото го нарани и второ, защото допусна професионалният ѝ стрес да се отрази на личния ѝ живот.

— Знам, че не си твърде убедена в тази следа — каза деликатно Кристофър и Сара оцени вниманието му, — но за момента това е единственото, което можем да разследваме, без да атакуваме фронтално виновниците… Така че след разговора, ако преценя, че съм открил нещо, вземам самолета за…

— Никъде няма да ходиш — отсече Сара. — Отсега нататък става много опасно. Човекът, който е убил Катрина Хагебак, познава историята на гроб 3666, защото е следвал същия ритуал. Не искам да стъпваш там…

— Тогава ела с мен.

Сара бе раздвоена. От една страна, страхуваше се да не би Кристофър със страстта си към археологията да ги отведе по погрешна следа. В същото време обаче усещаше, че има логика в неговите разсъждения.

— Не знам. Трябва ми време, за да размисля. Може би преди това ще намерим друго решение — отвърна тя.

— Какво?

— Разкодирането на компютъра на министър-председателката. Оттам може да изскочи нещо интересно.

— Ти си шефката… До скоро. Не бъди предпазлива, а свръхпредпазлива.

— Това ми е занаятът.

Сара заключи временния си кабинет и тръгна към сградата на управлението, което се намираше на двадесетина метра. Улиците на Вадьо бяха пусти. Само една кола се придвижваше предпазливо по замръзналия път и един призрачен силует се отдалечаваше от сградата на полицията. Човекът вървеше приведен, за да не влиза сняг в очите му.

Сара едва чуваше скърцането на ботушите си по снега, защото в ушите ѝ кънтяха воят на вятъра и ревът на вълните, разбиващи се в стените на пристанището. Видя, че от малките прозорци на управлението струи светлина, и влезе.

В приемната завари рус полицай с шишкаво лице. Човекът тъкмо закусваше кифла с кокос и шоколад, когато позна Сара и затвори устата си с бързината на крокодил.

— Какво мога да направя за вас, госпожо инспектор? — попита той.

Сара не обърна внимание на кокосовите трохи, които се показваха в краищата на устата му. Изтълкува поведението му като очевидна проява на безхарактерност.

— Тук ли са експертите по информатика?

— Да, госпожо. Тук са. В дъното на коридора, стаята вляво.

Сара влезе, без да почука, и двамата професионалисти подскочиха. Изненада се, че не ги заварва с очи, впити в мониторите, а седнали в ъгъла на масата, където явно обсъждаха нещо.

— Приключихте ли с анализа на твърдия диск на лаптопа на Катрина Хагебак? — попита тя учудена.

— Хм, не — отговори жената, чиито коси бяха прибрани в кок, с очила с квадратни рамки. — Канехме се, но мислехме, че…

— … че сте поискали да вземете лаптопа — завърши вместо нея колегата ѝ, който очевидно не се чувстваше удобно.

— Моля? — попита с безпокойство Сара. — Как така съм поискала да взема лаптопа?

— Така ни каза инспектор Петер Ген.

Сърцето на Сара подскочи, сякаш го бяха ударили с камшик.

— Кога?

— Той току-що излезе от управлението с лаптопа — отговори жената, като разтревожено постави ръка на бузата си. — Не го ли срещнахте?

Прегърбеният силует, вървящ срещу вятъра, спомни си Сара. Бил е Петер Ген.

— Направихте ли копие на хард диска?

— Да — отвърна жената.

Сара бързо излезе от стаята, а после и от управлението и сканира с поглед околността. Фенерите осветяваха със златиста светлина люспиците сняг, които падаха от черното небе. Навлезе в пешеходната улица, която преди малко бе погълнала приведения силует. Без да обръща внимание на ледените кристали, които полепваха по лицето ѝ, забърза по нея. Никой. Шумът от стъпките ѝ отекваше в стените на околните къщи, когато тя премина улицата с бясна скорост. Стигайки кръстовището, се подхлъзна и с опакото на ръката си махна полепналите по миглите ѝ снежинки. Наляво пътят водеше към пристанището на Вадьо, а надясно — извън града. Накъде бе тръгнал Петер Ген? Тревога свиваше сърцето ѝ. Ако не го намереше, той щеше да разполага с цялата информация и да открие преди нея двете съмишленички на Катрина Хагебак… С един скок Сара тръгна надясно, като си казваше, че Петер Ген ще иска час по-скоро да напусне града. Видя бегло някаква сянка да се откроява на отсрещния тротоар зад завесата от падащия сняг. Той ли беше?

Сара ускори крачка. Увери се, че това наистина е Петер Ген. Той вървеше бавно, притиснал към гърдите си чанта. Трябваше да го залови, докато не е разбрал, че го преследва. Ускори отново крачка, пресече улицата и се втурна към него. В същия момент чу клаксон на кола, която се приближаваше и която в бързината не бе забелязала. Гумите на колата изскърцаха, тя забуксува, хлъзна се и продължи пътя си. Сара се хвърли напред и попадна в преспите край пътя. Задната част на колата я докосна и тя завърши пързалянето си в стената на една къща.

Когато се изправи, от устата ѝ бликаха облаци бяла пара. Шофьорът изскочи от колата — беше шокиран, но невредим. Петер бе на тротоара — на няколко метра от тях. Вървеше заднишком, за да вижда какво става. В този момент позна преследвачката си, обърна се и хукна напред. Без да обръща внимание на снега, който се топеше в косите ѝ и изпращаше вадички по гърба ѝ, Сара хукна след него. Тичаше по-бързо от Петер Ген, но той внезапно сви в странична улица. Сара се подхлъзна в опита си да го последва, без да спре. Падна на една страна върху бедрото си и въпреки снега сърцето ѝ подскочи от болката. Стана, без да изпуска от очи отдалечаващия се инспектор, намръщи се и продължи преследването.

Този път ускори толкова много крачките си, че го настигна. Чу го как се задъхва. Както тичаше, Сара го сграбчи за рамото и щеше да го събори на земята, но си даде сметка, че може да повреди лаптопа. Петер Ген се възползва от момента, дръпна ръката си и се измъкна от хватката ѝ. Бръкна във вътрешния си джоб, спря се и се обърна с насочен към главата на Сара пистолет HK P30.

Сара светкавично сграбчи дулото на пистолета, който познаваше наизуст, и го обърна сръчно така, че да го хване за дръжката. Двамата си размениха ролите.

— Добре, добре! — изпъшка инспекторът, който едва дишаше.

— Дайте лаптопа! — каза Сара, която също бе задъхана.

Петер Ген погледна насочения към него пистолет.

— Можете да свалите пистолета — изрече той. — Дори да нямахте оръжие, нямаше да ви нападна. Знам на какво сте способна.

Двамата бяха сами насред пустата, засипвана от силен сняг улица. Измерваха се с поглед и в крайна сметка Сара не свали пистолета.

— Противното би ме учудило — изхриптя Петер Ген и се почеса по ръката. — Не знам от какво сте направена, но със сигурност е различна материя в сравнение с останалите хора.

Подаде ѝ чантата с лаптопа. Тя я взе с едната си ръка.

— Какво възнамерявахте да направите с него? — попита Сара, сякаш нямаше представа какви са намеренията му.

Петер Ген извърна за миг изтощеното си лице. По челото му бяха полепнали няколко вледенени бели кичури.

— Да го разкодирам преди вас и да заема полагаемото ми се място в това разследване. Да си отмъстя за унижението, което ме накарахте да преживея.

— Давате ли си сметка, че саботирате държавно разследване заради лично огорчение?

— Да. Но щях да открия убиеца на министър-председателката по-бързо от вас.

За момент на Сара ѝ стана забавно заради иронията на ситуацията: повече от очевидно бе, че той щеше да го намери преди нея, защото знаеше кой е убиецът и му помагаше.

— До всички подвижни патрули — изрече Сара в уоки-токито си. — Имам нужда от вас на улица… — вдигна поглед, за да прочете името на табелката — „Бродкорбс Гате“.

Мъжки глас ѝ отговори, че пристигат незабавно.

— Какви са мотивите ви, инспектор Геринген?

Сара ненавиждаше подобни моменти, когато виновните, които е арестувала, започват да ѝ говорят фамилиарно. Сякаш провалената им съдба им даваше основание да ѝ задават лични въпроси, на нея — техния враг.

Тя не отговори. Задоволи се да държи пистолета насочен към Петер Ген, който я наблюдаваше през тесните цепки на очите си.

— Не е просто желание да възтържествува справедливостта — продължи той, сякаш разсъждаваше по някое следствие. — Проучих досието ви… Осъзнах вашата решителност и суровост. В един момент ще рухнете или ще си дадете сметка, че професията ви разкъсва — продължи инспекторът. — Не, у вас има нещо по-силно от всичко. Нещо, което ви прави по-упорита и по-предана от останалите.

Сара дочу в далечината сирената на идващото подкрепление. Изтри носа си, върху който бе залепнала ледена капка.

— Би могло да бъде отмъщение — един от редките мотиви, които могат да събудят и мъртъвците. Само че поведението ви не отговаря на този мотив…

На Сара започна да ѝ писва от настойчивия му анализ. Той говореше глупости.

— Сигурно е чувството за вина! — заключи Петер Ген.

В това време колата 4x4 спря зад него и синият ѝ буркан хвърли студена светлина върху снега.

Сара потръпна. Петер Ген го забеляза по погледа ѝ.

— Да, да. Това е мотивът ви. Чувствате вина за нещо голямо и искате на всяка цена да се откупите, госпожо инспектор. Но това ще ви погуби.

Вратите на колата се затръшнаха и двама полицаи притичаха към тях.

— Какво става, госпожо? — попита единият.

— Инспектор Петер Ген открадна важна улика от разследването — отговори тя, като посочи лаптопа, който държеше. — Арестувайте го и го отведете в управлението.

Трудно ѝ беше да запази само за себе си откритието, че Петер Ген сътрудничи на убиеца. По-добре бе да не тревожи врага, тъй като нямаше предимство пред него.

Двамата мъже изпълниха заповедта ѝ. Не се наложи да приложат сила. Петер Ген тръгна пред тях, като се спря за миг пред Сара.

— Бих искал да знам защо изпитвате това чувство за вина… Много бих искал да разбера.

— Поне за вас не е нужно човек да си задава този въпрос — отвърна Сара и лицето ѝ остана безстрастно.

Петер Ген прехапа устни и отвърна поглед.

— Да ви закараме ли, госпожо инспектор? — попита единият от полицаите.

Сара поклати глава. Докато вървеше към управлението с бързи крачки, за да се постопли, не спря да мисли върху думите на Петер Ген.

Беше се постарала да не го покаже, но думите, които инспекторът хвърли право в лицето ѝ, отекваха в съзнанието ѝ. От дълго време тя съзнаваше, че чувството за вина я подтиква да действа, за да поправи една голяма грешка. Коя беше тя? Сара не беше светица, но и не смяташе, че е причинила някому зло чак дотам, че цял живот да се терзае и да изпитва необходимост от опрощение. Откъде идваше това чувство за вина, което омразният Петер Ген бе доловил у нея? Откъде идваше тази трескавост в работата, която според колегите ѝ бе израз на силата ѝ, но я изпиваше ден след ден… Сара чувстваше, че е време да се изправи лице в лице срещу този проблем, преди да стане късно…

Едва влезе в управлението и разследването я погълна изцяло. Видя мъжа с тлъстото лице в приемната пред коридора, водещ към килиите. Той ѝ кимна. Сара тръгна по отсрещния коридор. Взе няколко салфетки от тоалетната и влезе при двамата специалисти по информатика.

— Какво открихте в хард диска?

Остави лаптопа върху масата, съблече канадката си и подсуши мокрите си от снега коси със салфетките.

Мъжът и жената я наблюдаваха със смесица от възхищение и страх. Никой от тях не се осмели да я попита какво се е случило. Едва сега Сара си даде сметка какво има в стаята: пет големи системи, които сигурно съдържаха най-последните технологични хитрости при компютрите. Жената заговори първа:

— Компютърът на министър-председателката е заключен с извънредно трудна за разшифроване парола. Но благодарение на нашите машини и на анализите ни успяхме да отворим твърдия диск. Там има само три файла.

— Имената им?

Жената погледна към монитора.

— Първият е „Реч на 6 декември 2018 година“, вторият е „Ада“, а третият е „Людмила“.

— И както разбирам — каза Сара, чието съзнание се нажежи, когато чу имената на файловете, — съдържанието им не може да се прочете?

Жената поклати отегчено глава. Сара хвърли мокрите салфетки в кошчето.

— А можете ли да ми кажете дали тези три файла наскоро са били копирани във флашка?

— Прегледахме историята и видяхме, че трите файла наистина са били прехвърлени върху флашка на 5 декември, в навечерието на смъртта на министър-председателката.

Така. Значи убиецът разполага със същите данни като Сара. Възможно най-лошият вариант.

— Щом работите за „Крипос“21, предполагам, че сте сред най-добрите. Тогава защо този компютър ви се опъва?

— Всъщност госпожа Хагебак се е радвала на защита от по-високо ниво, запазена само за хората начело на държавата — отговори мъжът. Беше толкова слаб, че изглеждаше болен. — Подобни технологии са рядкост и с огромна мощност. За да се изразя накратко, разшифроването на паролата на госпожа Хагебак изисква ключ, без който възможните комбинации са няколко милиарда. Дори при най-точно изчисляване ще са необходими години за пълното разшифроване на паролата.

— А какво означава „пълното разшифроване“! Нали вече сте открили една част.

— Работим по въпроса. Скоро ще имаме резултати — отговори жената и посочи екрана, върху който с главозамайваща скорост танцуваха редове с цифри.

Сара застана пред компютъра.

— Едната част от паролата представлява цифрова комбинация — поясни мъжът. — Както знаем, цифрите са само девет, но буквите в латинската азбука са двадесет и шест. Така че…

Компютърът издаде звук и резултатът се изписа върху мигащ правоъгълник.

— Е? — попитаха двамата експерти, които не можеха да видят екрана, скрит от застаналата пред него Сара.

Впила поглед в цифрите, без да го осъзнава, Сара остана с полуотворена уста. Капчици разтопен сняг падаха от косата ѝ, мокреха челото ѝ и се стичаха по бузите ѝ. Мозъкът ѝ работеше с дива скорост. Тя се постара да не видят екрана и нареди на мъжа и жената:

— Обърнете се! Веднага!

Двамата експерти изпълниха заповедта, като я гледаха подозрително.

— Налага се заради вашата сигурност! — поясни Сара. — Никой, освен мен, не трябва да вижда паролата. Никой. Вземам лаптопа на Катрина Хагебак с мен. А що се отнася до данните на тази разшифроваща машина… — Сара просто изтегли щепсела от захранването.

Двамата експерти подскочиха и я загледаха уплашено.

— Госпожо, сигурна ли сте, че…

Тя отговори с настойчив поглед. Жената се подчини. Развинти капака на компютъра, извади твърдия диск и ѝ го подаде.

— Така ще съм сигурна… За да е пълна паролата, към цифровата комбинация трябва да се прибавят и букви, нали? — попита Сара.

— Мда — отвърна кльощавият мъж.

— Свършихте чудесна работа. Поздравявам ви — каза Сара и излезе от стаята.

С два скока прекоси коридора и излезе от управлението. В главата ѝ натрапчиво се въртяха цифрите, които бе видяла на екрана: 3666. Номерът на гроба на мъченицата от Клифс енд Фарм.

Със забързана крачка Сара заобиколи сградата на управлението и се отправи към студиото. Щом като Катрина Хагебак бе избрала цифрите 3666 за първа част от паролата си, другата част сигурно щеше да е свързана с тях. Единственият начин да разбере това бе да потърси повече информация около гроб 3666. Ако убиецът бе разшифровал първата част от паролата, щеше да стигне до същия извод. Само че той имаше явно предимство — знаеше много повече неща, свързани с гроба. Беше екзекутирал министър-председателката, повтаряйки сцена отпреди повече от две хиляди и петстотин години. Така че той можеше да намери тайната дума за няколко секунди, да отвори файловете и да открие имената на Ада и Людмила… Оставаше му само да ги убие, преди Сара да успее да направи каквото и да било, за да ги спаси.

От значение бе всяка секунда. Искаше ѝ се да вярва, че може да спре касапницата и да разгадае мистерията на тези убийства.

Когато се обади на Кристофър, той едва успя да я попита как е.

— Кажи на родителите ми, че Симон трябва да остане при тях още няколко дни. Веднага тръгвай за Клифс енд Фарм! Ще дойда при тебе утре… възможно най-бързо.

— Ама почакай! Защо?

— Защото там се намира ключът към разследването!

— Почакай, Сара! Говорих с главния археолог, за когото ти споменах. Ти си права, няма смисъл да се ходи в Англия. Там няма да научим нищо ново.

— Не казвай това…

— Не съм свършил. Ако искаме да разберем нещо повече, трябва да отидем в Бейрут.

Сара смръщи вежди.

— В Ливан? Какво общо имат разкопките в Англия с Бейрут?

— Виж, малко сложно е за обясняване. Когато имаш цялата информация, ще разбереш, че е напълно логично.

— Да приемем, че е така! Какво ще правим там?

— Моят човек ми даде името на Насим Шамун, учен изследовател от Богословския факултет в Бейрут. Той би могъл да ни каже нещо повече за онази жена и за причините, поради които е била екзекутирана. Изглежда, че този професор си е изградил цяла теория относно ритуала, който е приложен при екзекуцията на жената от гроб 3666.

— Ами твоят английски археолог не можа ли да те запознае с тази теория?!

— Нали не се съмняваш, че опитах, но той твърди, че не знае нищо за това, което е открил неговият колега. Е, във всеки случай не иска да се меси в тази история. Сякаш темата е табу.

— Странно! Не можеш ли да се свържеш по телефона с този ливански изследовател?

— Моят човек от Англия винаги се е свързвал с него само чрез кореспонденция.

— Чрез кореспонденция ли?! Искаш да кажеш, че са си разменяли писма?

— Да. Няма го в нито една от социалните мрежи, няма електронна поща, а в указателя ги няма нито телефона му, нито адреса му…

— Съмнително поведение за изследовател, който трябва да е във връзка с всички открития…

— От това, което разбрах, Насим Шамун се страхувал, че го следят и писането на писма си оставало единственият по-дискретен начин на комуникация.

— Каква ли хипотеза е изградил, за да се страхува толкова… — разсъждаваше на глас Сара. — Добре. Накратко, да се срещнем на летището в Бейрут през следващите двайсет и четири часа.

След като затвори, Сара игнорира обаждането на Йенс Берг и поиска от Ингрид Вик, Йоахим Тример и Николай Хауг да продължат разследването на място. После взе една полицейска кола и с виеща сирена се отправи към летището на Вадьо.