Заговорът

57

Родителите на Сара живееха в красива вила на запад от централната част на Осло. Алеята с норвежки кленове водеше към входа, а пред къщата имаше голяма поляна с черешови дървета. В този час Симон сигурно вече се бе върнал от училище и Кристофър бе нетърпелив да види изписаната по лицето на малкото момче радост. Само че преди да се наслади на този миг, трябваше да освободи затормозеното си съзнание.

Откакто остави Сара сама на летището, изпитваше вина, примесена с безпокойство. Да, ако бе останал до нея, щеше да се изложи на опасност, но поне във всеки миг щеше да знае къде е тя и какво прави. А сега бе сграбчен от костеливите пръсти на страха и черногледото си въображение.

Облегнал гръб на бялата ограда, Кристофър гледаше екрана на телефона си. Следеше в пряко предаване събитията пред катедралата „Свети Петър“. Балконът все още беше празен. Коментаторите бъбреха шумно и нетърпеливо, когато най-накрая на балкона над площад „Свети Петър“, където тълпа от вярващи търпеливо чакаше вече шест часа, се появиха три фигури. От публиката се надигна такава гигантска приветствена вълна, че Кристофър настръхна.

Пое си дълбоко дъх. Дали Сара бе успяла да спре убиеца? Добре ли беше? Как точно Людмила щеше да поднесе третото разкритие? Кристофър плъзна гръб по оградата и се отпусна на земята, защото краката му вече не го държаха.

Лицето на кардинал Клещински се появи в едър план върху екрана на телефона му, както и по телевизорите в цял свят. Кристофър си помисли, че лицето му изразява тържество, но и неверие. Като че ли новоизбраният глава на Църквата не можеше да повярва къде се намира.

Кристофър никога досега не бе забелязвал подобно поведение у предшествениците на кардинала. Лицата им излъчваха по-скоро сериозност и благородство. Облеченият в безупречно бяло расо и безупречно бяла шапчица на главата поздрави огромното мнозинство, което му отвърна с оглушителни приветствени викове и аплодисменти. Зад гърба му за секунда се появи силует, който изчезна почти веднага. Папата вдигна двете си ръце и призова към спокойствие и тишина.

Кристофър затаи дъх.

И изведнъж…

Дори камерата остана неподвижна, като че ли папата бе все още там, в кадър, докато главата му отхвръкна назад, а от шията му бликна фонтан кръв. Втрещен от картината, на която стана свидетел, Кристофър чу ужасените крясъци на тълпата, която панически искаше да побегне от площада. Мъжете от службата по сигурността изскочиха на балкона и издърпаха навътре двамата духовници, които все още се намираха там.

Коментаторът на събитието не намираше думи. След като възкликна „Боже мой!“, и той като всички бе онемял от вцепенение. Около него в студиото се чуха викове. Принуден да застане отново пред микрофона, той изпелтечи няколко думи, описващи ужасяващата ситуация, като се мъчеше сам да повярва в това, което се бе случило, и обясняваше, че папата е станал жертва на стрелба, както изглежда — в главата, и че Ватиканът е завладян от всеобщ смут.

Кристофър пребледня и сложи ръка пред устата си. Първоначално бе неспособен да мисли, а после усети как у него се надига ужасяващ страх, че нещо се е случило със Сара.

— По дяволите! — извика той, като едва се сдържа да не хвърли телефона си на земята.

Изминаха десетина минути, а Кристофър продължаваше да гледа директното предаване, като постоянно сменяше телевизионните канали и търсеше информация за случилото се. Изведнъж от студиото се разнесе трагичният глас на водещия:

— Научаваме, че папата е починал от раните си. Причината за смъртта му е куршум в главата, изстрелян, както изглежда, от голямо разстояние. Простете ми, но и на мен, както и на вас, ми е трудно да повярвам. За момента нямаме потвърждение кои са отговорни за това убийство. Повтарям: кардинал Клещински, който току-що пое поста на папа под името Павел VII, е мъртъв.

Кристофър се опита да се обади на Сара, но попадна на гласовата ѝ поща. Позвъни в управлението в Осло. Свързаха го с директора на „Крипос“, който го информира, че няма никакви новини от инспектор Сара Геринген и че не знае дали тя е във Ватикана. Изминаха четиридесет минути във водовъртежа от паника и несигурност.

И тогава след нечуваното последва немислимото. Появи се потресаващ образ. Една от камерите се приближи към мъжете от специалните служби, чиито лица бяха с маски. От една сграда те извеждаха с невероятна грубост човек с наведена надолу глава.

Сърцето на Кристофър бе пронизано от ледено острие и той за малко не изгуби съзнание. Рижата коса на Сара се мяташе наляво и надясно, а командосът я принуждаваше да тича, за да влезе час по-скоро в блиндираната кола.

В долната част на екрана се появи надпис: … заподозряна, която вероятно вече е признала, че е извършила убийството на папата.

Когато я качваха отзад в колата, миг преди блиндираните врати да се затворят, Кристофър за кратко мярна лицето на Сара. Той не забеляза по него нито страх, нито някакво безумно излъчване. Изражението на Сара го ужаси. Това не беше жената, която Кристофър познаваше. До такава степен бе неузнаваема.

— Татко!

Кристофър стоеше като ударен от гръм и най-напред не чу гласа на сина си. Усилието, което трябваше да направи, за да смени изражението на лицето си, докато се обръщаше, му струва толкова много енергия, че когато Симон се хвърли в ръцете му, той усети пристъп на гадене.

Стори му се, че ще повърне, но като по чудо допирът с детето му донесе такова щастие, че вече нищо нямаше значение за него. Откъде дойдоха тези даряващи го с топлина лъчи и импулси, когато усети до себе си тялото на Симон? Как бе могъл толкова дълго да се лишава от него?

— Скъпи мой, толкова съм щастлив, че те виждам! — каза той, докато гърлото му се свиваше повече, отколкото би искал.

— Я гледай ти! — възкликна Симон, като видя, че Кристофър се опитва да скрие сълзите си.

Гледаха се един друг и без да поиска каквото и да било обяснение, Симон здраво прегърна Кристофър.

— Малко съм уморен, миличък, пък и нали знаеш, че понякога човек плаче и от щастие.

Без да изпуска раменете на мъжа, който му бе станал баща, Симон отстъпи и погледна Кристофър право в очите. Усмихна се, но не с усмивка на дете, което можеш да излъжеш. Наклони глава и я сложи на рамото на баща си.

— Ами Сара кога ще се върне? — попита той с отчаян тон.

Кристофър се боеше от въпроса, който Симон рано или късно щеше да зададе. На практика той се бе върнал, но можеше да поднесе на сина си само лоши новини, при това след като му бе обещал сигурен и щастлив семеен живот. Сърдеше се на себе си, че ще му причини толкова страдания, и с изненада откри, че се сърди и на Сара. Раздразнен, че се е поддал на слабостта си, той се стегна и събра цялата си смелост, за да излъже Симон за последен път.

— Ще отидем да я потърсим заедно… Съгласен ли си?

Симон не получи отговора, на който се надяваше, но Кристофър изпита благодарност, че момчето не настоя повече.

Докато се изправяше, за да влезе в къщата, родителите на Сара се появиха на прага. Майка ѝ бе сложила ръка пред устата си и плачеше. Баща му я бе прегърнал, а лицето му бе пепелявосиво. Двамата гледаха Кристофър с такава надежда, сякаш той можеше да ги спаси от катастрофата.