Заговорът

51

Когато таксито спря пред входа на летището в Лайпциг, Сара вече бе резервирала билети за полета им до Рим. Самолетът излиташе след по-малко от четиридесет и пет минути. Те се затичаха към изход 2, както бяха прочели върху електронното табло, а в това време по уредбата прозвуча съобщение за последно повикване на пътниците Кларънс и Геринген.

Сара стигна първа до изхода и представи билета и паспорта си на усмихнатата стюардеса, която ѝ пожела добре дошла. Кристофър дотича няколко секунди по-късно. Вече преминала през автоматичната врата, Сара му протегна ръка.

Кристофър извади паспорта от джоба си и се канеше да го покаже на стюардесата, когато спря, осъзнал нещо очевидно. Може би последното разкритие на журналиста за смъртта на малкото момче, което Сара бе придружавала, ускори решението му. Изведнъж го обзе панически страх да не загуби живота си и да остави Симон за втори път без баща.

— Господине, мога ли да видя документа ви за самоличност, ако обичате?

— Ами аз…

Кристофър погледна Сара. Гърлото му бе пресъхнало, сърцето му биеше до пръсване от притеснение.

— Сара, аз…

Тя разбра.

Кристофър пристъпи към нея. Разделяше ги бариерата за проверка на бордните карти.

— Сара, струва ми се, че аз няма да дойда…

Тя кимна с глава, без да пророни и дума.

— Съжалявам, трябва да се върна в Осло. Симон има нужда от нас и…

— Трябваше да го направиш по-рано, Крис. Ти беше толкова смел, възхищавам ти се. Прав си. Симон има нужда от нас. Аз не мога да бъда до него, но ти трябва да бъдеш…

— Съжалявам, госпожо, но трябва да затворим вратите — намеси се стюардесата.

— Да…

Кристофър хвана лицето на Сара с две ръце. Тя усети, че той трепери. Целунаха се. В порива им имаше и любов, и споделена мъка.

— Кажи му, че го обичам и че много скоро ще се върна! — изрече Сара и бързо тръгна напред.

На Кристофър му се стори, че очите ѝ са мокри, но тя толкова бързо обърна глава, че не бе сигурен. Със свито сърце, обременен от чувството за вина, че я изоставя в последния етап на това ужасно разследване, Кристофър за малко не прескочи преградата, за да изтича след Сара. Желанието му да я грабне в ръцете си и да ѝ каже колко я обича бе толкова силно, че му причини болка.

Зърна я още веднъж през стъклото. Тя бе написала нещо на един лист и му го показа. „Не забравяй антибиотика си!“ После изчезна в ръкава, който отвеждаше към самолета. „Тази жена наистина е изключителна“ — помисли си Кристофър.

Залата за пътниците, чакащи да бъдат отведени към самолета, беше вече празна. Той седна. Всичко се случи толкова бързо, че не успя да прецени значимостта му.

Не усещаше нищо, освен празнота и дълбока самота. В момента погазваше всички съмнения, които скоро щяха да завладеят отново сърцето му и да го тормозят. Беше ли допуснал грешка, или реагира както трябва, за да не остане Симон без баща? Беше ли предал Сара, любовта на живота си, в името на своя племенник? Беше ли проявил подлост, като се страхуваше да поеме риск за онова, което щеше да се случи в Рим? Защо не намери начин да поговори със Сара за разследването на журналиста от „Моргенбладет“? За да му обясни тя най-сетне истината…

Изведнъж всички страхове, опасения, неизречени обяснения и несигурност се появиха едновременно в мозъка и в сърцето му. Кристофър сложи ръка на гърдите си, за да се опита да постигне някакво спокойствие.

Погледна към телевизионния екран над главата му. Някакъв информационен канал показваше насъбралата се вече тълпа пред катедралата „Свети Петър“ в Рим, както и комина, от който се очакваше отговорът. Бял или черен пушек щеше да се появи оттам? И кога на величествения балкон с гигантските колони щеше да се появи новият папа, за да благослови тълпата? В долната част на екрана течеше въпросът: „Кой ще бъде 268-ият папа?“. И Кристофър си помисли, че никой от журналистите не осъзнава значимостта му.