Заговорът

33

Кристофър вдигна очи от телефона точно преди да усети как две ръце го прегръщат, две гърди се притискат към него и влажни устни го целуват. Мълниеносно забрави всичко и притисна Сара така страстно, че изненада и себе си. Знаеше, че обича и ще обича тази жена каквото и да научи за нея. Надяваше се да е така и същевременно се боеше.

— Бих искала този миг да продължи цял ден — прошепна Сара и погледът ѝ потъна в очите на любимия ѝ, — но…

— … нашият шофьор ни чака. Да тръгваме — отвърна той.

Ръка за ръка, двамата си пробиха път до стоянката за таксита и се качиха в резервирания за тях черен мерцедес. На шофьора бе наредено да тръгне веднага към Библос и да стигне там възможно най-скоро.

Сара се хвана за дръжката над вратата с едната си ръка, а с другата се вкопчи в чантата си.

— Тук е лаптопът на Катрина — каза тя. — Не трябва да се поврежда.

— Добре, само дето ми се струва, че внимаваш повече за лаптопа, отколкото за себе си — възрази Кристофър и посочи синината върху скулата ѝ.

— А, това е нищо. Подхлъзнах се на една скала във Вадьо заради една птица. Всичко можеше да завърши зле, ако не се бях измъкнала оттам.

Излязоха от зоната на летището и скоро поеха по магистралата с две платна към Библос, който вече се наричаше Джубейл23. Шофьорът им лавираше между колите.

Златистото слънце с парещи лъчи обливаше фасадите на сградите, които можеше и да са в някое френско предградие, ако не бяха палмите и каменните зидове, мяркащи се от време на време между бетонните блокове.

— Преди да ти кажа защо сме тук, ще ти покажа нещо — каза Кристофър и извади телефона от джоба си. — Отвори снимките и обърна екрана към Сара. — Това е от Симон. Поискал от родителите ти да снимат рисунката му, за да ти я изпрати.

Сара се усмихна и Кристофър видя как очите ѝ се замъгляват. Тя сложи ръката върху устата си. Беше рисунка на хеликоптер — в него седеше червенокоса жена, вдигнала ръка за поздрав. А на земята дете и мъж гледаха към небето и махаха с ръце. От устата на детето в балонче излизаха думите: „Не искам да заминаваш пак“. А над главата на мъжа бяха изписани мислите му: „Пак ли аз ще чистя и подреждам цяла седмица?“. Сара избухна в смях.

— Това ли си мислиш всеки път, когато заминавам? — попита с престорено сериозен вид тя.

— Дори повече — отвърна Кристофър.

— Симон наистина е страхотно дете и много съжалявам, че не мога да прекарвам повече време с него, както той заслужава.

— Не се тревожи. Той знае, че го обичаш дори когато си в хеликоптер.

— Ще му отговоря — каза Сара и взе телефона от Кристофър.

В този момент таксито рязко спря, защото го засече мотопед, който току-що ги бе задминал. Кристофър и Сара се вкопчиха един в друг, за да не полетят напред. Усмихнаха се съучастнически и Кристофър разгъна карта на коленете си.

Сара изпрати съобщение на Симон и се обърна към Кристофър:

— А сега можеш ли да ми обясниш защо сме тук — толкова далече от Кент и от гроб 3666?

— Най-напред отиваме не къде да е, а в Библос — град, който привидно е скромно пристанище на Средиземно море, на около час път от Бейрут, но всъщност се смята за най-старото обитаемо място на земята. Или ако предпочиташ — за най-стария град на света.

Думите на Кристофър привлякоха вниманието на Сара. Бе любопитна да узнае какво общо има между този древен град и разследването ѝ.

— Трябва да ти кажа също, че всичко, което се намира в Библос, има монументално значение за историята на човечеството — продължи Кристофър. — Там са открити най-древните следи от човешката цивилизация: първите жилища, първите ястия, първите религиозни вярвания.

Сара кимна с глава, но ставаше все по-нетърпелива. Съвсем забрави за рамото си, което непрекъснато се удряше във вратата поради резките маневри, които правеше шофьорът им, докато преминаваше от едното платно в другото.

— От това, което знаем — продължи Кристофър, — Библос е основан преди около седем хиляди години, с други думи — към пет хиляди години преди Христа. Не се знае точно кои са били първите му жители, но е доказано, че е обитаван и от финикийците, които са създали там оживено търговско пристанище. Оттам изнасяли вино и прочутия негниещ ливански кедър.

— А какво отношение има това с…

— Трябваше да ти разкажа тези неща, за да разбереш останалото. Спомняш ли си скелета на възрастната жена, която с десния си показалец сочи нещо, а до нея лежи глава на бик. Вероятно тя сочи на югозапад…

Сара кимна.

— Добре, в продължение на години археолозите се стремят да открият какво е искала да покаже… Навремето това си е било чиста мистерия. Само че напоследък край Кент са направени нови разкопки и са намерени остатъци от амфори, парчета кедрово дърво от плавателни съдове и най-вече — купища финикийски монети там, където по всяка вероятност някога е имало пристанище.

— Натам ли е сочела жената, преди да умре — прошепна Сара. — Към пристанището? Искала е да замине?

— Така предполагат археолозите. И това ново откритие е дало възможност да се намерят средства, за да се задълбочат изследванията върху мистериозната жена…

— И какво повече са направили от преди? Датирали са костите ѝ, защото според това, което ти ми каза, не е носела нито украшения, нито дрехи. Какво повече са могли да открият?

— Ще бъдем в Библос след половин час — намеси се шофьорът.

Двамата погледнаха навън и зърнаха късче от сапфиреното море между две сгради.

— Да се надяваме, че Насим Шамун си е вкъщи по това време — каза Кристофър, преди да отговори на въпросите на Сара. — Това, което са направили в повече, е да приложат извънредно скъпа археометрична процедура, част от биологичните и физическите методи, използвани в археологията.

— Какво например?

— Направили са изотопен анализ на костите и зъбите ѝ.

Сара имаше известна представа, още повече че въпросните методи се прилагаха и от криминолозите, но искаше да научи всички подробности. Кристофър я разбра и продължи:

— Ще го обясня най-просто: приживе човешкото тяло поема купища химически елементи, произлизащи от заобикалящата ни среда и от храната, а след смъртта ни някои от тях се абсорбират в костите и зъбите ни, така че образуват един вид памет за местата, където сме живели, и за храната, която сме консумирали. Така можем да научим дали някой е живял на влажно или сухо място, близо до морето или в пустинята, можем да научим каква растителна храна е ял, но най-вече да узнаем дали е пътувал.

Колкото и внимателно да бе изслушала обясненията на Кристофър, поднесени с майсторството на педагог и лектор, което тя обожаваше, Сара все пак не разбираше как може от мъртвото тяло да се разбере дали човекът е пътувал.

— И как постигат това?

— Сравняват изотопния подпис на костите и зъбите.

В това време слънчев лъч, проникнал между сградите, освети лицето на Сара толкова ярко, че Кристофър не можа да откъсне очи от него в продължение на няколко мига. С косата си като кехлибар, съсредоточените в него сини очи, луничките, които под светлината изглеждаха златисти, Сара му приличаше на богиня. Облак засенчи небето и осветеното допреди миг лице потъна в сянка. Леденосиният поглед на Сара бе насочен настойчиво към Кристофър. От тази настойчивост се бояха всички, които не я познаваха. „Освен ако и тези, които си мислят, че я познават, не трябва да се пазят от нея“ — помисли разсеяно Кристофър, като си спомни за снимката на Сара, направена по пътя за Ставангер.

— Добре ли си? — попита го тя, изненадана, че той млъкна насред обяснението си.

— Да, да… Та казвах, че трябва да се сравнят изотопите в костите и зъбите… Защо ли? Защото щом веднъж е оформен, зъбният емайл не се подновява. Така че, ако искаш да определиш околната среда на индивида в момента, когато зъбите му се оформят, с други думи, от нула до три-четири години, анализираш зъбите. Там, където се знае къде е прекарал детството си. А костта е жива тъкан, която постоянно се обменя, докато растем и остаряваме. Изотопният анализ на костите отразява приблизително последните десет-петнадесет години от живота на всеки индивид.

— С други думи, ако изотопният подпис на зъбите е различен от този на костите, това означава, че индивидът е сменял местоживеенето си.

— Точно така. А човек може да се побърка при мисълта, че съществуват световни карти с изотопни подписи в продължение на вековете. Така че, ако знам какъв изотоп и в какво количество имаш в зъбите и в костите, мога да намеря по тези карти къде и кога си родена и къде си прекарала последните десет или петнадесет години от живота си.

Въпреки че бе очарована от тази технология, Сара не загуби нишката на мисълта си и се върна към разследването си.

— Ако съм разбрала добре, анализът на зъбите на жената от гроб 3666 показва, че тя е родена в Кент, но че е прекарала последните години от живота си в Ливан, в Библос.

— Точно така — потвърди Кристофър. — И ако тя сочи с пръст към намиращото се на югозапад пристанище, това може да означава, че е искала не да замине, а да се върне.

Известно време Сара зяпаше през прозореца на колата, за да смели информацията.

— Мислиш, че нейната ритуална екзекуция е свързана с пътуването ѝ дотук? — запита тя.

— Това е възможна следа… Още повече че сред всички намерени скелети при разкопките в Клифс енд Фарм нейният е единственият, който показва изотопна разлика. Никой друг от погребаните на това място през живота си не е мръднал от селото в Кент.

— Но какво е правила тя тук? И защо се е върнала в Англия, ако е искала непременно да остане в Ливан?

— Ако си представим с колко трудности е било свързано едно такова пътуване по онова време, можем да допуснем, че тази жена е имала извънредно важна причина да се върне в Европа след миграция в Близкия изток.

— Това ли трябва да ни каже твоят човек тук?

— Според главния археолог на разкопките в Клифс енд Фарм може би Насим Шамун е успял да открие причината, поради която тази жена е дошла тук, и защо е била екзекутирана, когато се е върнала. Както ти казах обаче, той едва не ми затвори телефона насред изречението, когато ми каза това… А и настоятелно ми обясни, че нямал представа за изводите на своя колега и че между другото не иска и да ги знае.

— Значи той се страхува също колкото Насим, който пък използва за комуникация единствено пощата.

— На драго сърце съм съгласен с теб, че в тази работа има нещо неясно.

— Надявам се, че твоят човек ще се съгласи да говори с нас и това ще ни помогне да разберем паролата за лаптопа на Катрина Хагебак. Впрочем аз си мисля и за друг загадъчен елемент: парчето тебешир, което жената е държала близо до устата си. Успя ли да научиш нещо повече за това?

— Не, но съм почти сигурен, че Насим има някакво обяснение.

— Този човек си няма и представа до каква степен е последният ни шанс.

Току-що бяха минали край табела, която указваше, че влизат в Джубейл. Шофьорът зави вляво и напусна магистралата, за да поеме по по-тесен път, който слизаше към морето. Бетонните сгради отстъпиха място на зелена растителност, която стигаше до скали с пясъчен цвят, целувани от млечната пяна на вълните.

Сара спусна стъклото и свеж въздух, примесен с морски полъх и горски аромати, погали лицето ѝ. Контрастът със суровите ледени земи на Вадьо за миг я опияни. За няколко секунди тя усети как тялото ѝ се отпуска и душата ѝ се изпълва със спокойствие. Но след това дойде вълнението. Таксито зави в малка уличка, която излизаше на пазара в Библос. Гъмжаща тълпа сновеше между червени, зелени и оранжеви тезгяхи, между пирамиди от тиквички, домати, банани и зелен фасул — едни от други по-големи.

— Пристигнахме — оповести шофьорът и угаси мотора. — Виждате ли сводестата врата зад касите с риба? Там е адресът, който ми дадохте. Приятно прекарване!

Кристофър и Сара се сбогуваха с шофьора и потънаха сред толкова аромати, че им се зави свят. Миризмата на прясна риба се смесваше с мирис на екзотични подправки и месести цитрусови плодове, а от морето долиташе полъх на пясъчен прах и солени изпарения.

Около тях търговците гръмогласно хвалеха качеството на зеленчуците, а жените, забулени от главата до петите, си избираха грижливо продукти, без да обръщат внимание на тълпата около тях.

Сара вдигна лице към небето, за да си поеме дъх, но видя само електрически жици, опънати от една сграда до друга. Задъхана, бързо си проби път през навалицата и спря пред засенчената от сводове врата, малко встрани от оживлението на пазара.

Докато протегне ръка да почука на вратата, Кристофър я настигна. Никакъв отговор. Кристофър почука по-силно, като се стараеше да надвие уличния шум.

Накрая се чу стържещ звук от издърпване на резе. Вратата се открехна. Показа се лицето на жена, която оправяше кърпата си. Изглеждаше на около петдесет години.

— Кого търсите? — попита тя.

— Добър ден, госпожо. Казвам се Кристофър Кларънс и съм журналист. В момента подготвям туристически репортаж за Библос, по-специално за археологическите разкопки тук. Казаха ми, че господин Насим Шамун е специалист и би могъл да ми помогне.

Жената го измери с очи, после се вгледа за миг в Сара и отново върна погледа си върху Кристофър.

— Съпругът ми почина — промълви тя със стиснати устни. — Преди два месеца.