Заговорът

49

Жена с разпуснати руси коси почука плахо на вратата на стаята. Къщата се намираше в дъното на римска уличка, на малък площад. Стените, напукани и обрасли с бръшлян, сякаш се поклащаха под тежестта на годините. Апартаментът с широки греди бе достъпен само по външната стълба, където до една делва с цветя дремеше котка.

— Ваше Високопреосвещенство, новината бе съобщена. Време е.

Тя отдавна не пресмяташе годините, които бе чакала, за да произнесе тези думи.

Под русите коси, за които по липса на време вече не полагаше никакви грижи, лицето ѝ бе изпито, а около очите ѝ се бяха образували тъмни кръгове. Някога миловидно и очарователно, сега лицето ѝ имаше враждебен израз, който отклоняваше всеки опит за съблазняване. Животът ѝ бе посветен само на Бога, или по-скоро на Иисус. На истинския Иисус, преди извращението. И ако всичко се развиеше добре, след няколко часа целият свят щеше да отвори очите си за истината, както тя ги бе отворила толкова отдавна.

В отвора на вратата се появи мъж на около шестдесет години с ъгловато и строго лице. Бе в целия арогантен блясък на официалното си облекло — бяло расо с дантелен стихар върху него, а отгоре — пурпурна мантия. Измери с очи София изпод червената си кардиналска шапчица.

Жената се засрами, въпреки че години наред се бе готвила за това събитие. Поклони се и целуна пръстена на ръката му, която той ѝ подаде небрежно.

— Ваше Високопреосвещенство, настъпи големият ден за вас — каза тя угоднически.

— Още нищо не е сторено.

— Но всичко бе предвидено, за да бъдете вие, който ще…

Кардинал Клещински отново я измери от глава до пети с проницателния си и високомерен поглед. В същия момент от една съседна стая излязоха две възрастни монахини, натоварени с домакинството, които носеха чаршафи.

— Никога не слушам ласкателни женски думи — натърти кардиналът. — Човечеството много добре знае докъде водят те. Да вървим.

Без да отронят дума, монахините изчезнаха. София наведе глава и се отдръпна, за да мине високопоставеният мъж. Дрехите му прошумоляха. Когато той прекрачи прага към преддверието, тя отвори едно чекмедже в малкия салон, извади оттам сгъваем нож и ловко го завъртя, а после го пъхна във вълнения си чорапогащник. Избърза към входа, отвори вратата, плесна с ръце, за да прогони заспалата котка, и покани кардинала да слезе по стълбите.

Преди да тръгне по стъпките му, тя погледна за миг купола на катедралата „Свети Петър“, който се виждаше в далечината между две сгради. След няколко часа светът вече нямаше да бъде същият.