Заговорът

22

Едно влечуго с черно тяло и червена глава се бе настанило върху корема ѝ. От време на време змията размърдваше ярката си опашка и раздвоеният ѝ език се показваше от устата ѝ. Други пълзяха покрай тялото на Сара с характерното за влечугите безгрижие. Тя ги следеше с поглед, дишаше едва-едва и дебнеше и най-малката промяна в очите им без клепачи.

Мъчението ѝ продължаваше вече час, когато усети пълзене по прасеца си, а после и по коляното. Наклони глава и видя сива змия с настръхнали люспи в момента, когато преминаваше през чатала ѝ. Сара се вледени. Потръпна от отвращение, а пръстите ѝ побеляха от напрежението на мускулите. Прииска ѝ се да стисне здраво зъби, за да изпита известно облекчение. Влечугото се разходи по панталона ѝ, плъзна се по друга заспала змия, по гърдите на Сара, около брадичката ѝ, мина през челото ѝ и продължи към разбития аквариум…

Когато Сара отвори очи, те плуваха в сълзи и не можа да различи веднага човека, който стоеше на входа на пещерата. Фигурата се приближаваше и по стойката ѝ Сара разбра, че носи оръжие.

— Инспектор Геринген? — чу приглушен глас.

— Движете се бавно — каза Сара, като примигна няколко пъти. Разпозна Ингрид Вик и видя изписания по лицето ѝ ужас. — Ингрид… — повика я тя.

Младата жена като хипнотизирана бе втренчила очи в морето влечуги. Едва-едва повдигна глава и изумена погледна към Сара.

— Как постигате това… да не се движите?

— Не използвайте оръжието си — каза меко Сара, защото разбра, че Ингрид с мъка сдържа страха си.

— Трябва да стрелям… да стрелям, за да…

— Не — прекъсна я Сара, — защото топлината ще ги привлече… Намерете ръкавици и амоняк. Потърсете ги при препаратите за почистване на къщата.

Ингрид свали оръжието си и се отправи към стълбата, по която се слизаше в пещерата. Скоро се появи с кофа, в която имаше няколко пластмасови шишета.

— Не намерих амоняк, но тези продукти го съдържат.

— Изсипете всичко в кофата — каза Сара, която вече едва издържаше да стои неподвижно.

Ингрид Вик я послуша и рязко извърна глава, когато острата миризма на препаратите подразни обонянието ѝ.

— Сложете си ръкавиците и тръгнете към мен, като хвърляте с шепи от сместа пред себе си. Не се бойте. Няма да ви нападнат, ако се движите бавно…

Полицайката последва инструкциите на Сара. Най-близо стоящите змии изстреляха езиците си навън и повечето от тях се оттеглиха бързо. Но някои от по-големите не помръднаха от местата си, изглеждаха заспали. Ингрид Вик ги заобиколи и скоро застана над Сара, която я окуражаваше с очи. Момичето разля щедри шепи от сместа върху влечугите наоколо. Змиите започнаха да се отдалечават с вълнообразни движения. Те напускаха мястото като затворници, на които току-що са свалили веригите. Когато изчезна и последната, Сара не посмя да се изправи веднага. Струваше ѝ се, че те все още лежат върху нея.

— Няма повече — свенливо изрече Ингрид.

Сара хвана протегнатата ѝ ръка и стана, като дебнеше наоколо.

— Чудесно, Ингрид, но сега трябва час по-скоро да излезем оттук…

Обърна ѝ гръб и се отправи към бюрото. Взе лаптопа на Катрина Хагебак и посочи на Ингрид стълбата.

— Срещнахте ли някого, като идвахте насам? Ранен мъж, висок метър и осемдесет пет? — попита Сара, докато прекосяваха змийската пещера.

Ингрид не отговори. Бе впила поглед в змиите, прогонени от миризмата на амоняк.

— Кажете, Ингрид! — настоя Сара.

— О, простете…

— Ингрид, видяхте ли ранен мъж да напуска острова или по улиците на Вадьо, преди да дойдете тук?

— Не, видях само войниците на пост — отвърна полицайката, която бе положила свръхчовешки усилия да освободи Сара, а сега страхът ѝ от змиите се прояви с пълна сила. — Но защо?

Сара я хвана здраво за ръка и я отведе до стълбата, която водеше към банята. След като се изкачиха горе, Сара взе уоки-токито на Ингрид и нареди издирването на ухапан от змия мъж, който вероятно е убиецът на Катрина Хагебак. Заповяда дискретно наблюдение над аптеката и болницата във Вадьо, както и да сигнализират за всеки потърсил помощ там подозрителен индивид.

Погледна часовника си. Беше шест часът и тринадесет минути сутринта. С телефона в ръка Сара се поколеба дали да не звънне направо на Петер Ген, за да го осведоми какво е открила. Накрая снима повдигнатата вана, която скриваше тайния проход. Изпрати снимката на Кристофър и му написа съобщение. Телефонът ѝ звънна веднага.

— Да, добре съм — каза Сара, преди Кристофър да издаде и звук.

— Хубаво, само дето не ти вярвам. А за снимката… сигурна ли си?

— Да, при това не е опасно и освен това… Това е единственият начин да… Ще ти се обадя по-късно. — Сара затвори и прибра телефона във вътрешния джоб на канадката си.

— Какво става? — попита Ингрид, която постепенно идваше на себе си.

— Как ме намерихте? — на свой ред попита Сара. — Не трябваше да сте на острова, нали?

Младата жена се засегна от подозрителния тон на Сара.

— Исках да ви кажа нещо важно… Изпратих ви съобщение и понеже не ми отговорихте, отправих запитване по централата. Капитанът на катера, който осигурява транспорта между континента и острова, отговори, че току-що ви е превозил до острова… Но кой ви нападна?

— Някой, който вероятно ме е следил още с излизането ми от хотела… И със сигурност е мъжът, убил Катрина Хагебак. Той има спешна нужда от противоотрова, защото бе ухапан от змия в пещерата.

Сара затвори прохода и излезе от банята.

— Какво важно нещо имахте да ми казвате, Ингрид? — попита тя, като излизаха от къщата.

Вятърът удряше ритмично един зле затворен капак на прозорец.

Ингрид вдигна яката на канадката си.

— Обади ми се директорът на болницата, където е бащата на Катрина Хагебак. Беше към пет сутринта. — Ингрид се опитваше да надвика воя на вятъра. — Току-що получил резултатите от кръвните изследвания, чрез които се опитват да определят причината за комата му.

— Е, и?

— Категоричен е, че на господин Хагебак е инжектирана венозно свръхдоза морфин.

Сара забави ход, за да помисли. Високата трева шибаше ботушите ѝ и те проскърцваха, докато не възобнови нормалния си вървеж.

— Подразбира се, че са го инжектирали насила… Само че, доколкото знам, бащата на министър-председателката е болен. Може той самият да си е осигурил морфин, просто е искал да получи облекчение, да сложи край на дните си… Защото това не е най-болезненият начин да напуснеш този свят… — разсъждаваше на глас Сара.

— Споделих тази хипотеза с лекаря — отговори Ингрид, като отметна назад залепналите на лицето ѝ коси. — Но лекарят е категоричен: Мариус Хагебак е изпитвал ужас от инжекции и всякакви игли. Той нямало да се съгласи да му бият инжекция, нито да си я постави сам.

Сара и Ингрид заобиколиха войника, който стоеше на пост на пътя към крайбрежието, без дори да го поздравят. После ускориха крачка. Сивите вълни с пенести гребени клатушкаха катера, който ги очакваше.

— Ами камерите за наблюдение в болницата?

— Очакват ни на място да прегледаме записите.

Двете скочиха в катера и той се отправи към континента.

Сара седна отпред и за миг затвори очи. Мечтаеше за горещ душ и да изгори дрехите си. Струваше ѝ се, че по тях още има следи от пълзящите чудовища. Но най-вече искаше да осмисли нещата, които откри в пещерата, и да разгадае инжектирането на свръхдоза морфин на бащата на министър-председателката.

— Как успяхте да лежите там… с всички тези змии върху вас, и то в продължение на часове? — попита Ингрид, като сядаше до нея.

— Точно както постъпвате вие, за да понасяте отношението на вашия началник женомразец Николай Хауг: преглътнах желанието да употребя насилие и се надявах, че някой ще дойде да ми помогне.

Ингрид сведе големите си очи. Бе трогната от заобиколния начин, по който Сара едновременно ѝ благодари за помощта и ѝ оказа подкрепа.

— Имате дарба, Ингрид — добави Сара. — А това на моя език означава, че горите от желание да си вършите добре работата. Повече, отколкото всеки друг полицай тук, във Вадьо.

Ингрид Вик отвори уста, за да отговори, но после се отказа и обърна поглед към брега. Катерът вече бе изминал половината път и по черните скалисти склонове, набраздени тук-там със сняг, се прокрадваха немощни светлинки, които не можеха да стоплят леденото утро с нависналото над него пепеляво небе.

— Защо ще искат да убият бащата на министър-председателката? — мислеше на глас Ингрид.

Сара също разсъждаваше по въпроса. Разполагаше ли Мариус Хагебак с информация, чрез която да идентифицират убиеца? Свързан ли бе с проект, който объркваше нечии сметки?

Тя щеше да отговори на всички тези въпроси само при условие че разгадае същността на разследването: защо е била убита Катрина Хагебак, и то при толкова странни обстоятелства… Лаптопът може би щеше да ѝ помогне да разбере нещата по-добре. Що се отнася до имената Ада и Людмила, Сара бе убедена, че те принадлежат на следващите две жертви. Трябваше на всяка цена да спре убиеца, преди той да ги намери! Още повече че той може би щеше да узнае истинските им имена от флашката… Времето изтичаше. Драмата може да се разиграе днес или утре, или във всеки следващ момент.

Стъпиха на брега в шест часа и тридесет и две минути. В този момент уоки-токито на Ингрид изпращя и двете чуха развълнуван глас:

— Инспектор Геринген, офицер Марко е. Току-що дойдох пред аптеката. Вратата е разбита. Огледах наоколо. Няма никого, но вътре всичко е разбъркано.

— Не пипайте нищо. Извикайте криминолозите. Ще дойда, когато мога…

— Извинете, че ви питам — продължи офицерът, — но да предупредя ли инспектор Петер Ген?

Сара се поколеба, преди му отговори.

— Да — отвърна тя.

Улиците на Вадьо бяха все още пусти и не им отне много време, за да стигнат до болницата със служебния джип на Ингрид. Срещнаха се с директора — около шестдесетгодишен мъж с двойна брадичка и затруднено дишане. Напомни на Сара за училищния ѝ лекар.

— Доктор Евард — представи се той.

Огледа изпитателно двете жени над очилата си с половинки стъкла и без да им даде възможност да се представят, тръгна пред тях към залата, където бяха записите от камерите за видеонаблюдение.

— Успяхме да прегледаме записите — каза той, докато вървеше с вдървени рамене. — Забелязахме някакъв тип, който не работи при нас, да влиза в стаята на господин Хагебак. За съжаление лицето му не се вижда добре. Нямаме средства да плащаме на пазач, така че никой не се е намесил в онзи момент. И ми спестете забележките за качеството на записите и че времето на VHS касетите е отминало преди двадесет години.

В задушната стая без прозорци директорът им показа запис с много лошо качество. На него едва се различаваше мъж, чието лице бе скрито под шапка с голяма козирка. Според Сара това спокойно можеше да е човекът, който я нападна в пещерата.

— Ингрид, прехвърлете тези кадри към полицейската служба в Осло, където ще направят опит да идентифицират мъжа — нареди Сара на Ингрид, а после се обърна към доктор Евард: — Господин директор, има ли вероятност Мариус Хагебак да излезе от комата?

Едрият мъж сбърчи нос и отговори:

— Мисля, че да.

Това изненада Сара. Обикновено лекарите са твърде предпазливи в изказванията си относно шанса на пациентите да излязат от кома.

— Изглеждате много сигурен.

Директор нагласи очилата върху носа си.

— Да, защото Мариус Хагебак не е получил смъртоносна доза морфин.

Сара настръхна. С края на окото си видя, че Инрид реагира по същия начин.

— Искате да кажете, че… — попита Сара и ледените ѝ сини очи се впиха в безволевите очи на директора на болницата.

— Човекът, който е инжектирал наркотика, се е провалил, ако е искал да убие господин Хагебак, или обратното — постигнал е целта си, ако тя е била само да предизвика кома при пациента, а не смъртта му.

Сара седна и сложи свитата си в юмрук ръка пред устата си. „Ами че това променя всичко!“ — каза си тя.

— Има ли някакъв проблем? — попита директорът, като нагласяваше една от дръжките на очилата си върху слепоочието си.

Сара не го погледна, съсредоточена върху невероятното предположение, което току-що се роди в главата ѝ.

— Как реагира Катрина Хагебак, когато ѝ съобщихте, че баща ѝ е в кома? — попита тя.

— Както и можеше да се очаква. Каза, че идва веднага. Пристигна в болницата вчера призори. Понеже състоянието на баща ѝ не бе стабилизирано, реши да отиде в къщата на острова да си почине. Каза, че ще дойде по-късно. Продължението… го знаете по-добре от мен.

— Господин Евард, колко често Катрина Хагебак посещаваше баща си?

— Няма събота и неделя, през които да не е дошла да го вземе, за да прекарат заедно двата дни на острова. Затова бе обзавела и болнична стая.

— Когато казвате, че не е изпускала нито един уикенд, казвате го просто така, или това отговаря на истината?

— Аз съм лекар, госпожо, не говоря на вятъра. А сега, ако нямате повече нужда от мен…

— Категоричен сте, че комата на пациента ви се е отключила в сряда през нощта на 5 декември, нали? — добави Сара.

— Както показва и записът. А сега ме извинете, чакат ме…

Сара не чу последните думи. Умът ѝ работеше на бързи обороти. Убиецът не е искал да убие бащата на Катрина Хагебак, а да го използва като примамка. За да накара министър-председателката да дойде на острова.

Добре, но защо не е изчакал още три дни? Знаел е със сигурност, че тя посещава баща си всяка събота и неделя. Защо е поел риска да бъде разпознат, идвайки в болницата в сряда вечерта, за да инжектира морфин на бащата на Катрина Хагебак?

Сара неочаквано си спомни за каменната скулптура, която бе намерила върху тайното бюро на госпожа Хагебак. Най-близката дата, изписана там, бе 10 декември. Понеделник. Убиецът може би не е искал Катрина Хагебак да е жива в този ден. Да, но би имал достатъчно време да реагира в събота или неделя, без да поема риска да се появява в болницата. Защо тогава?

Имаше само едно обяснение. За убиеца всяко действие е било символично. Катрина Хагебак е трябвало да умре на 6 декември, а не в друг ден. Да, но защо?!

— Ингрид, направете ми проучване върху датата 6 декември 2018 година. Или дори само за 6 декември въобще… Свържете тази дата с биографията на министър-председателката, но не изключвайте и други интересни резултати, въпреки че нямат нищо общо с нея. Тази жена крие прекалено много неща, за да се доверим на официалната ѝ биография… Ще видя програмата ѝ за последните четири дни и ще преценя дали 6 декември не е някакъв особен ден. Ще поддържаме връзка.

— Мога ли да попитам защо точно 6 декември? Освен че това е денят, в който е била убита.

Сара ѝ обясни какво има предвид и в заключение каза:

— Действайте бързо и ми се обадете. Отивам в аптеката.

— Никъде няма да отидете, инспектор Геринген — изхриптя един глас зад гърба им. — За вас всичко приключи.