Заговорът

15

В 8 часа и 42 минути, или почти два часа след като започнаха претърсването на банята, Сара трябваше да застане лице в лице с фактите: нито тя, нито криминалните експерти откриха нещо. Стените на банята граничеха с друга стая или с хола, или просто бяха външни стени на къщата. Сара едва овладяваше гнева си. Нямаше да може да убеди вътрешния министър Йенс Берг, че греши, като смята нападението за дело на руски националисти.

Излезе от банята, като се надяваше, че Ингрид Вик е напреднала в проучванията си и че ще ѝ помогне да „отпуши“ разследването. По пътя към палатката, където работеше полицайката, Сара срещна войници от изпратените подкрепления, които кръстосваха острова, и полицаи, които продължаваха да ровят наоколо в търсене на следи. Очевидно се надяваха и най-незначителните улики да им помогнат за разкриване на нападателите.

Сара не се спря да ги попита има ли някакви резултати. Вдигна входното платнище на палатката. Привела рамене пред компютъра, младата полицайка дори не чу приближаващите откъм гърба ѝ стъпки и когато Сара я заговори, подскочи.

— Какво открихте?

— Боже мой, така ме стреснахте…

Сара вдигна за миг ръце, за да ѝ покаже, че се извинява, но не каза нищо в очакване на отговор на въпроса си. Върху екрана на свързания с интернет компютър върху червен фон се появяваха изображения на рогати животни и пентаграми.

— Това е сайт за историята на сатанинските ритуали — обясни Ингрид Вик.

— И какво открихте?

— Питам се дали не тръгваме по погрешен път, като мислим за сатанински ритуал — отвърна свенливо Ингрид Вик.

Свикнала бе началникът ѝ да я прекъсва, очакваше същото и от Сара, но инспекторката, вярна на навика си, мълчаливо чакаше продължението, вперила поглед в младата жена.

— Да продължа ли?

Сара само притвори очи.

— А, добре… Ами, аз мисля, че… ритуалът не може да бъде сатанински, защото в сатанинските представи бикът се асоциира с дявола… Сатаната се представя с рога и крака на бик. Да го пожертват, противоречи на преклонението, което тези хора му засвидетелстват. Така че би било абсурдно…

— А тебеширът?

— Най-често служи с него да се рисуват пентакли13.

— Добре, в такъв случай, тъй като тебеширът бе в ръката на Катрина Хагебак, това означава, че тя е сатанистка и че нападателят ѝ я е наказал, убивайки нейното животно фетиш… — започна да разсъжда на глас Сара.

— Значи трябва да се търси при религиозните екстремисти — каза Ингрид.

— Думата yero появи ли се някъде във вашите изследвания?

— Не… съжалявам.

— А нещо друго?

— Съжалявам… Нищо… Проверих обстойно всяка информация… нямах време да…

— Чудесно, Ингрид.

Младата жена се усмихна едва забележимо и изправи гръб.

— Бих искала да зная… Емили…

— Всичко стана много бързо — излъга Сара, която все още не можеше да се отърси от ужасения поглед на Емили. — Съжалявам. Само че ще скърбим по-късно. Трябва да сме съсредоточени. Продължете проучването върху религиозни групи, известни с насилието си срещу сатанисти. А ако ви остане време, потърсете значението на думата yero по какъвто и начин да е изписана.

Сара забеляза плешивото теме на Гералд Мадкин, когото бе натоварила да работи върху отпечатъка от рамото на Катрина Хагебак. Той седеше в дъното на палатката. Отиде при него, като се молеше да получи поне една добра новина.

— Проговори ли фрагментът от пръстов отпечатък? — попита тя.

— За съжаление опасенията ни се потвърдиха. Твърде малък е, за да направим екстраполация. Дори в Осло не постигнаха никакъв резултат…

Сара преглътна лошата вест.

— Завърших анализа на отпечатъците на нашите нападатели — продължи Гералд Мадкин. — Те не фигурират в нито една картотека…

Сара кимна. Предвижданията ѝ се потвърдиха. Само че това нямаше да помогне за разследването. Оставаше само Николай Хауг. Той можеше да ѝ съобщи за някакъв пробив.

Излезе от палатката и се обади на стария началник на полицията, като предпазваше с ръка телефона си, за да не заглушава вятърът разговора им.

— Какво научихте за близките на Катрина Хагебак в района? Съмнителни ли са алибитата им?

— Как го постигате?

— Моля?

— Преживели сте престрелка, в която едва не ви убиха… Министърът на вътрешните работи ви е унижил… След по-малко от час ще ви замести друг инспектор, а аз не усещам и грам стрес в поведението ви. Кой ви научи на това?

„Животът“ — искаше ѝ се да отговори, но така щеше да предизвика прекалено много въпроси, а моментът не бе подходящ.

— Какво значение има? — отвърна Сара. — Слушам ви.

— Добре е да го чуете от мен… Не разполагам с нищо. Разговарях с поне петнайсет души, които са могли да се срещнат с нея през последните двадесет и четири часа. Както ви казах, те са били или на гости у приятели, или на работа, или в дома си, или на покупки. Накратко, всички имат желязно алиби и то лесно бе проверено. Имам чувството, че си губя времето.

„И на мен така ми се струва!“ — каза си Сара, но изрече гласно:

— Това ще прецени моят заместник.

Канеше се да прекъсне, когато Хауг продължи:

— Ами… Рекох ви аз, че са руснаците. Защо вие, от Осло, не вярвате на местните хора?!

— Не съм тук, за да вярвам или за да не вярвам, а за да открия истината.

Съсипана, но твърда, Сара се отби в палатката на Тример. Щом я видя, той ѝ направи знак да се приближи.

— Открих нещо, което може и да ви заинтригува — каза той и присви очи, доволен, че може да ѝ бъде от помощ. — Не го забелязах при първия оглед. Причината е, че е скрито между пръстите на краката… Погледнете!

Тример разгъна стойката на лампата и я насочи към краката на Катрина Хагебак. Подаде на Сара лупа с думите:

— Вземете я, ще видите по-добре.

Сара вдигна лупата пред очите си. Върху кожата между двата пръста забеляза малка татуировка: Etta.

— Имате ли представа какво означава това? — попита Тример.

Сара повдигна рамене. Може би името на скъпо същество? Но това име не се срещаше никъде в досието на Катрина Хагебак, изготвено от секретните служби. За момента просто бе една загадка повече.

— Добре, а като цяло съжалявам, но никой от последните ДНК анализи от сцената на престъплението не позволява да идентифицираме заподозрян.

Сара не очакваше чудо, но въпреки това последните му думи я накараха да посърне. Тример го усети.

— Познавате ли Петер Ген?

Сара поклати глава.

— Съжалявам за това, което се случва, но ако мога да си позволя да го кажа, то не е по ваша вина. Мисля, че министърът просто е изпаднал в паника и иска да постави начело на разследването си човек, когото познава…

Сара кимна учтиво и излезе навън, на студа, където установи, че е получила съобщение. Бе от полицията в Осло. Искаха да се обади в службата по архивите, касаещи престъпленията. Отново за миг проблесна надежда. С треперещи пръсти набра номера. Човекът, с когото се свърза, ѝ съобщи, че за съжаление не е открита никаква сцена на престъпление с глава на бик, тебешир и удари със сабя.

— Използвахме националната картотека — каза човекът от другата страна на линията. — Върнахме се чак до 1900 година, госпожо. Нищо не се получи и с ключовите думи — заедно или поотделно. Подобно престъпление не е познато както в Норвегия, така и по света.

Колкото и да съжаляваше, човекът не можеше да отгатне, че на практика бе потвърдил пред Сара, че разследването ѝ е в задънена улица. Тя прибра телефона в джоба на канадката си и остана неподвижна за няколко мига пред къщата на Картина Хагебак. Мъглата лазеше около ботушите ѝ, плъзгаше се по тревата, а птиците кръжаха над острова и металическите им крясъци бяха изпълнени с враждебност.

Покрай Сара мина един полицай и отвърна поглед. Същото направиха и двамата постови пред къщата, когато мина край тях. Сара се качи на първия етаж и седна на мястото, където бе изслушала записа от последните минути на охранителите.

Останала сама в тишината на къщата, тя се подложи на безмилостен разпит. Какво пропускаше в разследването? Защо нищо не се отпушваше? Неочаквано удари с юмрук по масата. Ударът отекна по дървото, а болката запълзя нагоре по ръката ѝ.

Изумена от постъпката си, Сара гледаше ръката си, сякаш не бе нейната. След смайването дойде ред на страха. Да не би, след като загуби способността си да разследва, да губеше контрол и върху нервите си?!

Въпросите следваха един след друг и възродиха в душата ѝ старата тревога. Смяташе, че отдавна е преодоляла това усещане. Спомни си за старите си рефлекси, с които задушаваше този страх. Опита да му противопостави логично разсъждение: защо страхът от провал събужда у нея това безпокойство? Не бе ли успяла да придаде на живота си друг смисъл освен професионалния успех. Как допускаше този страх да я руши, след като се касаеше само и единствено за работата ѝ? Нима новият ѝ живот с Кристофър бе само илюзорно убежище? Нима се бе излъгала?

Сара стисна ръцете си една в друга, за да спре треперенето им. Искаше да изтръгне с пръсти всички тези ужасни мисли от главата си, но усещаше, че пропада.

Потърси малкото флаконче с успокоителни, което винаги носеше със себе си във вътрешния джоб на канадката. То бе нещо като африкански амулет. Веднага обаче си спомни, че преди два месеца твърдо реши да не посяга към тях. Тогава бе убедена, че повече няма да се изправи лице в лице с подобен ужас. Нова порция безпокойство заля душата ѝ и я обхвана паника.

Има ли някой, с когото да поговори? Някой, който ще я успокои и ще ѝ каже, че кризата ще премине. Знаеше обаче, че нищо няма да потуши кризата. Нищо, освен увереността или поне малката надежда, че ще доведе докрай проклетото разследване.

Докато изваждаше мобилния си телефон, ръката ѝ се схвана. Изтърва го и се наведе да го вземе. Зави ѝ се свят. Пред очите ѝ падна воал, тя изгуби сили и тялото ѝ затрепери. Заплака, обзета от същинска ярост. Телефонът ѝ звънна, но тя не можа да отговори.

Напрегна всички остатъци на волята си, за да го задържи в дланта си. Въпреки спазмите, разтърсващи тялото ѝ, тя успя да напише несръчно съобщение, към което прикрепи снимката с мъртвото тяло на Картина Хагебак и главата на бика. Пръстът ѝ трепереше и тя се поколеба няколко секунди, напълно осъзнаваща риска, който поема.

Дълбоко в себе си знаеше, че не може да постъпи другояче. Необходимо ѝ бе да вярва, че е възможно да получи помощ от последното възможно място въпреки риска да я уволнят от полицията.

Натисна бутона „изпрати“ и изпусна отново телефона, като отчаяно се мъчеше да се овладее.