Заговорът

32

Седнал с краката настрани върху високо столче в бара „Кафематик“ в салона за пристигащи на летището в Бейрут, Кристофър дъвчеше сандвич и не изпускаше от поглед информационното табло. Беше дванадесет на обяд. Самолетът на Сара щеше да се приземи след десет минути. Вече бе поръчал такси, за да ги закара направо в Библос, на адреса на изследователя Насим Шамун.

След десет минути ливанците щяха да напуснат работните си места и Кристофър се боеше от задръстванията в Бейрут — град, прочут с огромния си трафик.

Той беше стресиран от неотложността на мисията им, а също и от шумните разговори на нестихващия поток пътници — смесица от арабски, френски и английски език. Затова и поглъщаше сандвича си на едри хапки, вместо да го дъвче старателно. А когато телефонът му звънна и той разпозна номера, стомахът му се сви още повече.

— Желаете ли кафе, господине? — попита го младежът от другата страна на плота на перфектен френски език.

Кристофър поклати глава. Даде си сметка, че е невъзпитано, но бе твърде зает, за да се извини.

Телефонният номер принадлежеше на Томас Холм, журналиста от „Моргенбладет“, който си бе наумил да разследва Сара.

Кристофър мразеше този човек, защото го караше да се съмнява в Сара. Но в същото време не можеше да не отговори на обаждането. Сара явно го бе излъгала, когато му каза, че е била в центъра за адаптация „Хемседал“ след завръщането си от Афганистан. И откакто Томас Холм го потърси, Кристофър се разкъсваше от желание да научи нещо повече или да забрави всичко.

— Добър ден, господин Кларънс. На телефона е Томас Холм.

— Разбрах — отвърна Кристофър.

— Позволявам си да ви потърся, за да разбера дали вашата партньорка ви е разказала нещо повече относно престоя си в „Хемседал“.

Кристофър не знаеше какъв отговор да избере от всички, които напираха върху устните му. Страхуваше се да не каже твърде много и да не издаде съмненията си. Затова предпочете да отговори с въпрос.

— Ами вие?

— Е, разбирате, нали, че продължих разследването си и открих и други смущаващи неща — каза Томас Холм. — Но държах преди всичко да сравня информацията от различните източници. Може би вече знаете повече за мястото, където тогава се е намирала госпожа Геринген?

— Какво открихте? — подхвърли Кристофър, който съжаляваше, че избърза да говори.

— Наистина искам да поговорим за нещата, които открих, но преди това бих искал да знам дали не можете да ме осветлите по някои въпроси.

— Добре — каза Кристофър и хвърли остатъка от сандвича си в чинията. — Тя ми каза, че е изкарала този тримесечен курс в „Хемседал“. А това означава, че ако ме лъже, е била другаде, за да работи по някое деликатно разследване. Няма да ѝ се разсърдя, ако ме държи настрана от досиетата, които нейните началници изискват да пази в тайна.

— Хм… Разбирам ви. На ваше място бих се чувствал също толкова неудобно в подобна ситуация, но познавате нашата професия: преди всичко истината.

Светлинното табло затанцува и смени данните за полетите. Самолетът на Сара бе кацнал. Тя не носеше багаж, така че щеше да се появи след петнадесетина минути.

— Е, каква е вашата теория, Томас?

— Струва ми се, че началниците са покрили госпожа Геринген и се питам дали това „покриване“ е било в професионален или в личен план.

— Смятате, че нейните началници биха излъгали, за да си уреди тя личен проблем? Не отивате ли твърде далеч?

— Може би. Само че, както знаете, след като напуска Специалните сили, госпожа Геринген отива на работа в полицията. Човекът, който я е вкарал там, е Стефен Карлстрьом, нейният командир от Афганистан. Тя му е спасила живота, когато са попаднали в засада във Фаряб22. Той ѝ е бил доста задължен, а и според някои полицейски източници, с които съм близък, винаги е бил чувствителен по отношение на чара ѝ.

Кристофър имаше желание да изкрещи на този човек, че методите му на разследване са мръсни, да върви по дяволите и повече никога да не го търси. Но знаеше, че Холм разполага със солидни аргументи за хипотезата си. За нещастие този журналист си вършеше добре работата.

— Добре, ако предположим, че Сара наистина се е възползвала от подкрепата на своя командир, според вас каква е била причината? Какво открихте?

Кристофър толкова се боеше от отговора, че му прилоша. Почувства позиви за повръщане, които се разпростряха из тялото му като нефтено петно.

— Както знаете, в професията съм от доста години и контактите ми с полицията са стабилни. Попитах някои от тях дали имат нещо за Сара Геринген за периода от февруари до април 2013 година и моят източник от службите за контрол на автомобилния транспорт попадна на нещичко.

— Мамка му, Холм, изплюйте камъчето — каза раздразнено Кристофър, защото в същия миг видя нова група пътници с уморени лица да минават през вратата към залата.

Със сигурност бяха от полета на Сара. Тя щеше да се появи всеки момент.

— Добре — отвърна Томас Холм. — Лицето на госпожа Геринген е било идентифицирано веднага, защото тя работи в полицията. Камерите са я заснели по магистрала E39 на влизане в Ставангер в десет часа и шест минути на 21 февруари 2013 година. На повече от четиристотин километра от центъра за адаптация в „Хемседал“.

Докато Холм завършваше изречението си, Кристофър забеляза червената коса на Сара сред потока пристигащи пътници. Беше облечена във впит спортен панталон и пуловер. Погледите им се срещнаха и тя бързо си проби път през тълпата.

— Томас, ще ви звънна по-късно.

— Изпращам снимката. Огледайте добре задната седалка на колата.

Кристофър затвори.

Сара бе само на двадесетина метра от него и се опитваше да се промъкне между количките за багаж, децата и хората, които вървяха във всички посоки, за да се срещнат с близките си.

В момента, в който Кристофър стана, за да я посрещне, снимката от камерата за наблюдение се появи на екрана на телефона му. Той се скова. Ясно се виждаше Сара на волана на колата. На задната седалка имаше някаква тъмна сянка.

Кой ли бе това? И къде отиваше Сара?! Дали пътуването бе служебно, или, както се опасяваше Кристофър — лично?