Заговорът

37

На връщане към Библос Сара караше с максимална скорост. Кристофър звънна на Симон, за да разбере как е момчето, като включи телефона си на високоговорител.

— Добре ли си, миличък? — попита той, като чу нежния глас на момчето.

— Да… Сега ще вечеряме…

— А какво ще си хапнете? — подхвърли закачливо Сара.

— Бабооо, какво ще ядем? — провикна се Симон.

Чу се женски глас със силен норвежки акцент.

— Риба с картофи, а за десерт — боровинки със сметана.

— О, не! Не риба! — въздъхна Симон. — Това е най-лошата храна — прошепна момчето.

Сара се усмихна. Майка ѝ не бе най-добрата готвачка, но винаги държеше децата ѝ да се хранят здравословно. Прилагаше същия принцип и към Симон, когото веднага бе приела за внук.

— Нали помниш какво ти казах за рибата — попита Кристофър. — И аз мразех риба, мразя я и до днес. Само че един ден осъзнах колко е полезна тя за тялото и мозъка ми и реших да я ям като лекарство.

— Мда. Страхотен съвет. А вие къде сте?

Кристофър се огледа. Наоколо се простираше кафеникавата пустиня, оградена от покрити с вечен сняг планини. Хоризонтът бе замъглен от горещите пясъчни вълни, които се надигаха от безмилостно нагряваната от слънцето земя.

— Далече сме, скъпи… Единственото нещо, което мога да ти кажа, е, че е по-топло от Осло.

— А кога ще се върнете?

Кристофър погледна въпросително Сара, а тя вдигна рамене. Лицето ѝ изразяваше съжаление, че не може да отговори на въпроса.

— Може би след два дни, така мисля… Липсваш ни толкова много!

— Хм…

— Ще направим така, че занапред двамата със Сара никога повече да не заминаваме едновременно, съгласен ли си?

— Ммм… Ще хванете ли убиеца на министърката?

— Мда… Не знам как си разбрал това, но Сара работи по разследването, защото е най-добрата, а аз ѝ помагам.

Сара направи знак на Кристофър, че иска да говори със Симон.

— Привет, аз съм, миличък! По принцип, когато провеждам разследване, не би трябвало да пътувам надалече. Но както си разбрал, случи се нещо изключително и поискаха аз да се заема с него.

— А знаеш ли кой е убил министърката? В училище всички казват, че знаеш, но не можеш да го кажеш.

— Не. Истината е, че все още не знам, но ще го открия… ще го открием, защото без баща ти не мога дори да победя на „Клуедо“26.

Чуха Симон тихичко да се смее и Сара усети по тялото ѝ да се разлива топлина. Беше щастлива.

— Баба ме вика да вечеряме.

— Хайде, върви… И още веднъж — обещавам ти, че за последен път се разделяме за толкова дълго. Съгласен си, нали?

— Да.

— Обичам те, скъпи — завърши разговора Сара.

Кристофър взе телефона.

— Хайде, върви да ядеш спагети болонезе.

— Не е смешно…

— Бягай! Обичам те, дяволче…

— Целувки!

Сара обърна глава към Кристофър.

— Добре ли си?

— Да, да — отвърна той, като прикриваше тъгата си.

Телефонният разговор събуди у него чувството, което го тормозеше тихомълком още при отпътуването му от Осло — че неговото място не е тук, на края на света, да гони убиеца на Катрина Хагебак, а у дома — при сина му.

Само че не можеше да го каже на Сара, която бе в разгара на разследването. За да не покаже колко е развълнуван, заговори за Симон — колко добре вече се чувства след преживените през миналата година травми.

Сара бе свръхчувствителна към реакциите на хората и особено към онези, които обичаше. Тя веднага разбра мъката на Кристофър, но продължи разговора, сякаш не бе забелязала нищо. Може би за да избегне неудобната ситуация, а може би и от егоизъм. Би могла, разбира се, да му каже, че разследването е нейна работа, че професията ѝ е такава, а той трябва час по-скоро да се върне при Симон. Само че толкова много се нуждаеше от Кристофър до себе си…

Всеки от двамата криеше истинското си душевно състояние, но не им остана много време да се лъжат взаимно, защото пристигнаха.

В 18 часа и 5 минути Сара спря наетата кола на паркинга до археологическите разкопки. Протегна се, за да раздвижи мускулите си, и усети ръката на Кристофър, която масажираше тила ѝ. Към напрежението от разследването се бе прибавил и страхът. Смъртта на двамата изследователи, работили по същата тема като Насим, безспорно бе дело на организацията, която тя издирваше. А това показваше много по-мащабна амбиция за разправа с убийства, отколкото тя се опасяваше.

— Погледни, Кристофър, това ще ти се отрази добре.

Откриващата се пред тях гледка ги пренесе в друга епоха, когато по хълмовете, които бяха пресекли, за да дойдат дотук, не е имало нито къщи, нито пътища, а само гори и в подножията им поля, тук-там пресечени от някоя и друга пътека, засенчена от грамадни кедри. Всички пътища са водели към Библос, чиито останки се простираха пред тях върху вдадената в морето и потъваща в него кафеникава земя.

Кристофър излезе зашеметен от колата. Сара блъсна вратата и оправи един немирен кичур, който хладният бриз разлюля върху лицето ѝ.

Най-напред погледът се спираше върху кипарисите и една внушителна постройка от груби камъни, чийто оранжев покрив се открояваше върху лазурното небе. После очарованият пътешественик бързо забелязваше руините, останките от сгради и пресичащи се улички, свидетелстващи, че тук е имало град, гъмжащ от живот и населяван от хора с различни вероизповедания. На две места стърчаха колони, сякаш избликнали от земята, насред пожълтелите от слънцето треви, които показваха на посетителя, че там — в сърцето на търговското пристанище в най-стария град на света — се е издигал храм.

Окуражаван от съвършената синева на небето, човек не трябваше да напряга въображението си, за да си представи как финикийците бутат количките с бъчви вино, предназначено за Египет, дърводелци са заети да дялкат дъски от кедрово дърво за корпусите на бързите кораби и как жреците или жриците водят церемонии за почит към божествата в светилищата с колони в цвят охра.

— Сара — извика възбудено Кристофър, — погледни натам. — Той сочеше един участък от руините, осеян с колони.

Тя напразно затърси с очи, но не успя да определи какво точно го бе въодушевило.

— Виж останките от сградата точно срещу морето… Погледни как са подредени.

Сара присви очи, за да отстрани детайлите и да вижда единствено основните линии на панорамата. Този път очевидното изскочи пред очите ѝ. Алеите покрай морето, обградени от наполовина съборени стени и полуоцелели колони, образуваха точно същите вплетени един в друг правоъгълници, които бяха татуирани върху гърба на Катрина Хагебак.

Докато Кристофър мълвеше едва чуто думи на възхищение и изненада, Сара вече бе складирала информацията в съзнанието си и я преценяваше чисто професионално. Мислеше си, че щом те са успели да намерят това място, щяха да го открият и техните врагове.

Местността бе неравна и дори опасна, ако се затичаш. Теренът бе осеян с тесни пътечки, от двете страни на които тук-там имаше групички трънливи дръвчета и гъсти храсти с розови цветове. Имаше къде човек да се скрие.

Разкопките обаче не пустееха. Сара забеляза две двойки, които щъкаха между руините с фотоапарати в ръце, а също и група тийнейджъри, които бяха малко по-шумни и си правеха селфита на всеки десет метра. Двама пазители на реда ходеха насам-натам и наблюдаваха посетителите. На едно място се бяха струпали десетина души и слушаха обясненията на млада жена, която разказваше и размахваше оживено ръце.

— Ей там! Това е Найма! Готов ли си? — попита тя Кристофър, който все още бе захласнат в дефилиращите пред него седем хиляди години човешка история.

— Да, и аз я видях. Да я изчакаме пред къщата с оранжевия покрив. Прочетох на една табелка, че оттам започват и свършват туристическите обиколки.

Кристофър тръгна пръв по пътечката към вътрешността на археологическите разкопки.

Въздухът бе мек. Цареше спокойствие. Чуруликането на непознати птици галеше слуха. Чуваше се сънливият прилив на морето. Сара обаче бе напрегната. Какво ли толкова можеха да научат от тази университетска възпитаница? И какво щеше да стане, ако нещата тръгнеха зле? Разбира се, беше взела мерки и резервира самолетния си билет със своята лична карта, а не със служебната. Понеже сама си бе началник в това разследване, не бе необходимо да обяснява на когото и да било защо е предприела пътуването дотук. Само че Йенс Берг имаше дълга ръка и тя не бе сигурна, че той не е научил за него.

Сара криеше безпокойството си под привидната си студенина. Този път не беше сама и не беше въоръжена — по липса на време, необходимо за всички административни стъпки, за да получи разрешение да лети с оръжие. Огледа за пореден път мястото. Не забеляза нищо особено. Премести чантата с лаптопа на Катрина Хагебак, така че да виси върху корема ѝ, и заслиза по пътечката след Кристофър.

— Забавно е, като си помисли човек, че места като пирамидите в Египет и храмовете на маите са пренаселени с туристи през цялата година — размишляваше на глас Кристофър, докато заобикаляше една ниска стена, обрасла с растителност, — а останките от най-стария град на света, изгубени в това малко ливанско пристанище, са на практика почти безлюдни, защото са неизвестни на повечето хора. Ако не бях направил това проучване, нямаше и да чуя за подобно място.

Гласът му се изгуби сред тишината на руините и жуженето на пчелите, които събираха прашец от туфите диви цветя.

Сара с радост би се потопила в упойващата антична атмосфера, но спешността на разследването ѝ забраняваше всякакво удоволствие. Наблюдаваше младата екскурзоводка и чакаше момента, когато тя щеше да завърши обиколката си.

— Ами ако откаже да говори с нас въпреки бележката от баща ѝ? — продължаваше да мисли на глас Кристофър.

— Няма да откаже. Сигурна съм.

Разделиха се, за да направят път на една двойка. Жената носеше шал, а мъжът — каскет.

— Choukran!27 — промълви жената и сведе очи.

Кристофър ѝ отговори с леко кимване.

Изкачиха се по изтрити от хилядолетията стъпала и стигнаха до малко плато над морето. На няколко метра от тях прашната жълтеникава почва преминаваше в бели скали, галени от водата — изумрудена до брега и тъмносиня в дълбочините.

— Погледни! — извика въодушевено Кристофър.

Вдясно от тях, зад разлюлян от морския бриз кипарис, точно срещу морето, се очертаваше дъговидната форма на античен римски театър. Върху сцената някакъв тийнейджър изобразяваше актьор и страховито рецитираше монолог, а седналите на трибуните негови връстници го гледаха развеселени.

На няколко метра от тях един от пазителите на реда вървеше по пътеката със скръстени на гърба ръце.

— Masa al khair28 — поздрави ги той, докато минаваше покрай тях.

— Добър вечер — отговори Кристофър и направи знак с ръка, за да компенсира мълчанието на Сара. Тя съсредоточено гледаше пистолета, палката и уоки-токито, които пазачът носеше на колана си.

— Тя идва — изрече Сара внезапно, като видя, че групата туристи се насочват към тях.

Пулсът ѝ се ускори. Дишането на Кристофър — също.

— Извинете! Бихте ли ни направили една снимка?

Кристофър и Сара познаха двойката, с която преди малко се разминаха на тясната пътека. Въпроса бе задал мъжът. Изглеждаше притеснен, че ги безпокои.

Без да изпуска от очи Найма, Сара ги огледа крадешком. Мъжът носеше превръзка на лявата си буза, а през рамо бе преметнал фотоапарат.

— Всъщност… моментът не е подходящ — отговори възпитано Кристофър. — Очакваме някого.

— Съжалявам — отряза ги Сара.

— Ах! — въздъхна жената с тъга. — Толкова обичам френския език, но той се говори рядко у нас. Бих била горда, ако ни снима някой французин. Е, няма значение.

Кристофър се смути. Погледна към Найма. Със скоростта, с която вървеше, нямаше да е при тях по-рано от три минути.

— Добре, да вървим — каза той.

— О, choukran, мерси! Хиляди пъти благодаря!

Мъжът стисна жената за рамото. Изглеждаше щастлив.

— Дали не може да ни снимате ей там, под палмата?

Той посочи една палма, стърчаща между две стени, на около пет метра от тях. Сара въздъхна и направи знак на Кристофър да побърза. Докато се отдалечаваха, човекът с превръзката извади внимателно фотоапарата си от калъфа.

— Малко е ретро, нали — промърмори той на английски, — но пък прави хубави снимки, по-хубави от всички смартфони — добави със смях. — Гледайте в прозорчето и натиснете ей тук.

Като стигнаха до палмата, мъжът и жената се качиха върху един плосък камък и се усмихнаха широко.

Кристофър отстъпи доста назад, доближи фотоапарата до лицето си и направи три снимки.

— Готово!

— А, благодаря много — каза жената, като слезе от камъка. — Наистина много мило от ваша страна.

Кристофър върна фотоапарата на мъжа, който внимателно го прибра в калъфа.

— Много благодаря, Кристофър Кларънс! — прошепна мъжът.

Кристофър се вкамени. Усмивката изчезна от устните на мъжа.

— Преди да направите каквото и да било, чуйте какво ще ви кажа. Като сложихте апарата пред лицето си, погълнахте смъртоносна бактерия. Нещо подобно на бацил, наречен неуместно и антракс. Токсините, които са вече във вашия организъм, бързо ще предизвикат болезнено задушаване. Ще последва сепсис и смъртоносен хеморагичен менингит. Освен ако не ви дам нужния антибиотик навреме, с други думи — до шестдесет минути.

Кристофър остана като гръмнат. Погледна към Сара, но тя следеше с поглед екскурзоводката и не му обърна внимание.

— Не я гледайте. Дръжте се, като че ли всичко е нормално. Иначе ще умрете. Дори и не помисляйте да отидете в болница. Докато разпознаят бактерията и намерят антидот, ще бъде късно да ви спасят.

— Какво искате? — изсъска през зъби Кристофър.

— Скъпа, ела да видиш снимките, страхотни са — извика Стиг Анкер към фалшивата си съпруга.

Младата жена застана пред Кристофър, за да го закрие от погледа на Сара.

— Намерете благовиден претекст, за да си тръгнете, и оставете вашата партньорка тук. Ако правите каквото ви казвам, ще бъдете спасен. В противен случай госпожа Геринген ще стане вдовица, преди да падне нощта. Последно уточнение: всякакво насилие върху мен ще бъде напразно. Противоотровата не у мен.

Раздиран от мъка, Кристофър си помисли за миг дали този човек не блъфира. Само че ако убиецът на Катрина Хагебак е свързан с министъра на вътрешните работи, бе доста вероятно да има на разположение всякакви опасни бактерии.

С крайчеца на окото си Кристофър забеляза, че Найма Шамун вече е стигнала до платото и върви към Сара, която ѝ направи знак с ръка, че иска да говори с нея.

— По-бързо, господин Кларънс — изсъска Стиг през зъби и стисна ръката на Кристофър, за да изглежда, че му благодари.

На Кристофър му се струваше, че сънува кошмар наяве. Паниката му достигна връхната си точка, когато видя, че Сара го търси с очи. Бе изненадана, че той все още разговаря с туристите в такъв ключов момент от разследването. Щеше да се усъмни дали всичко е наред. Трябваше да намери начин да приспи страховете ѝ.

— Получих съобщение от родителите ти! — викна неочаквано Кристофър. — Имат проблем със Симон. Казват, че е спешно. Трябва да им се обадя, но тук няма добро покритие.

Кристофър видя как убиецът и жената, която го придружаваше, се отдалечаваха спокойно, като че ли просто продължаваха да разглеждат разкопките.

— Настигнете ни на входа — подхвърли Стиг Анкер към Кристофър, без да се обръща.

— Сериозно ли е? — обезпокои се Сара.

— Нямам представа — отвърна Кристофър. — Ще дойда при теб възможно най-бързо.

Сара сърдечно му махна с ръка и се обърна, за да говори с Найма Шамун.

След няколко минути Кристофър стигна входа на разкопките, като през цялото време държеше телефона в ръка, уж че търси място с по-добро покритие. Убиецът го изгледа сурово. До него жената сякаш очакваше нещо. Мъжът сложи в ръката ѝ пачка ливански лири.

— Ще запазите пълно мълчание… — прошепна Стиг. — В противен случай знаете какво ви очаква.

Младата жена кимна и тръгна, без изобщо да погледне към Кристофър.

— Оттук! — заповяда убиецът и посочи към кола, паркирана в далечния паркинг.

— Какво искате? — изригна Кристофър, когато убиецът му посочи мястото до шофьора.

— Сега ще видим колко държи на вас приятелката ви — подхвърли Стиг Анкер, а после неочаквано удари Кристофър между веждите. Главата му сякаш се взриви от жестокия удар.