Заговорът

46

Паркингът на института „Макс Планк“ бе претъпкан от коли на пресата и от микробуси със сателитни антени. Журналисти с портативни диктофони в ръка бързаха към входа на сградите, а двама охранители регулираха движението, за да се избегнат задръстванията. Кристофър паркира, а Сара слезе от колата и се затича към входа.

Сгушен в парк с обилна зеленина, институтът се състоеше от две диаметрално противоположни на вид сгради. От лявата страна имаше модерна сграда на три етажа с панорамни прозорци, през които се виждаха лабораториите и кабинетите на учените. А от другата страна, свързана с тази сграда чрез остъклена топла връзка, се издигаше постройка от червени тухли с вид на старо имение, с кулички, покрити със сивкави керемиди, които блестяха под срамежливото слънце.

Репортерите се бяха устремили към новото здание. Без да обръща внимание на протестите и мърморенето им, Сара мина покрай опашката, за да говори с двамата телохранители, които проверяваха журналистическите карти. Със значката си от норвежката полиция в ръка тя се обърна към едрия мъж в костюм, който я смъмри:

— Госпожо, трябва да се наредите на опашка като всички.

— Аз съм от полицията в Осло — прошепна тя толкова тихо, че само охранителят да я чуе сред оглушителната шумотевица. — Трябва на всяка цена да говоря с Шафи Райнвасер.

Той я изгледа напрегнато и доби смутен вид. Почеса се по тила на обръсната си глава. Не бе подготвен за подобна молба, а и трябваше да провери документите на всички тези журналисти преди началото на пресконференцията.

— Ами вижте, обърнете се направо към полицията в Йена. Аз не съм упълномощен да ви пусна.

— Ей! Ааа, какво става! Конференцията започва след две минути! — подразни се един мъж и тупна Сара по рамото.

Тя мразеше да я докосват без нейно разрешение. Обърна се и направо го прободе с ледения си поглед.

— Добре, само че не сте само вие — промърмори мъжът, като гледаше встрани.

— Слушайте, аз водя разследването на убийството на норвежката министър-председателка — обърна се отново Сара към телохранителя. — По всичко изглежда, че Шафи Райнвасер е следващата в списъка на убиеца и че той може да премине към действия днес. Когато започне разследването за обстоятелствата по убийството на Шафи Райнвасер, ще се погрижа специално да уведомя когото трябва, че сте ми попречили да вляза.

Пазачът взе уоки-токито си и повика прекия си началник.

След по-малко от минута се появи по-възрастен мъж със суховато лице и попита какво става. Претърси Сара и ѝ направи знак да го последва. Далеч от погледите, тя му обясни ситуацията.

— Много добре, ще ви заведа при нея — каза началникът по сигурността, — но ще трябва да уведомя полицията.

— Да, разбира се — отвърна Сара. — Къде е тя? Спешно е.

В същия момент забеляза Кристофър, който бе стигнал до вратите, където се извършваше проверката. Той на свой ред бе претърсен и началникът по сигурността му позволи да се присъедини към тях.

— Госпожа Райнвасер е в кабинета си — уточни мъжът със строгото лице. — Тя поиска да я оставим на спокойствие до последната минута. Последвайте ме.

Тримата се изкачиха с бясна скорост по стълбите към остъклената топла връзка, която свързваше новата сграда със старата. Подът от линолеум бе заменен със скърцащ паркет, по неприветливите стени имаше орнаменти, а тук-там се минаваше под арки, които създаваха усещането, че се намират в XIX век. Въздухът бе напоен с миризма на восък. Шумът, който вдигаха журналистите, заглъхна и се възцари тишина, която предразполагаше към наука.

— Кабинетът ѝ е там, вдясно — оповести началникът по сигурността, като посочи една обновена двукрила врата, а после се приближи и почука, докато Сара погледна часовника си. До началото на пресконференцията оставаха пет минути. Ако убиецът имаше намерение да действа, моментът бе настъпил.

— Идвам! — отговори женски глас зад вратата.

— Госпожо Райнвасер, аз съм Сара Геринген, оставих ви съобщение. Вие сте в опасност и знаете това. Отворете ми, ако обичате.

Мълчание.

— Няма да се откажа от разкритието, госпожо инспектор.

— Не ви моля за това. Напротив.

По паркета се чуха тежки стъпки и вратата се отвори. Пред тях застана висока едра жена, която сигурно бе на четиридесет или четиридесет и пет години. Косата ѝ бе къдрава, а прическата — импозантна, кафявите ѝ очи излъчваха независимост и предизвикателство. На Кристофър му се прииска да я нарече „госпожо директор“.

— Всичко е наред — каза изследователката на началника по сигурността. — Идвам веднага. Влезте — обърна се тя към Сара.

— Кристофър Кларънс, журналист — представи го Сара. — Помага ми в разследването…

Шафи кимна, че е съгласна да влезе и Кристофър, а после хвърли бегъл поглед по коридора, преди да затвори вратата.

Стаята бе светла и полукръгла. Долната част на стените бе заета от етажерки с книги. Над тях, на височината на очите, имаше множество черно-бели снимки. Всички бяха на жени.

— Получих съобщението ви, госпожо инспектор — каза Шафи Райнвасер. — Не знам как успяхте да стигнете до мен, но ще ви кажа едно: според мен не Катрина ви е улеснила, за да попаднете на следите ми. Ако е имала възможност, дори е заличила следите на убиеца си… За нас е по-висш дълг да изпълним дълга си, отколкото да възтържествува справедливостта за извършеното спрямо нас.

— Госпожо Райнвасер, трябва незабавно да ви ескортират…

— Ако Катрина е реагирала по този начин — продължи изследователката с властен тон, — го е направила именно защото не е искала полицията да се намеси в нашия проект. Тя би ни попречила да стигнем до края. Както в момента постъпвате вие!

— Това е временна пречка… Бихте могли…

— Никъде няма да бъда на сигурно място, госпожо инспектор. Ако сте работили добре по това разследване, знаете кои са хората, които ни преследват, и с каква власт разполагат. Нали така?

Сара погледна към Кристофър за помощ.

— Дойдохме при вас, без да уведомим за това нашите началници в йерархията. За да ви защитим. Катрина нямаше време да оповести разкритието си. Дайте си шанс, като проявите повече интелигентност от убиеца. Не попадайте под прицела му.

Шафи Райнвасер гледаше през прозореца как последните журналисти от опашката влязоха в института. Беше ги преброила. Сигурно в залата за пресконференции имаше вече стотина. Последиците от речта ѝ щяха да бъдат оглушителни. Така щеше да подготви разкритието на Людмила. Нямаше да отложи изявлението си.

— Виждате ли жените на тези снимки?

Сара и Кристофър се вгледаха в женските лица по стените.

— Там, с роклята и шапката, е Лизе Майтнер — натърти Шафи Райнвасер. — Тя откри разлагането на ядрото на атома през 1938 година в Германия. Но тъй като бе еврейка и трябваше да бяга от страната, нейният сътрудник Ото Хан получи вместо нея Нобеловата награда за това откритие. На съседната снимка — жената, седнала зад бюрото си, е американката Сесилия Пейн-Гапошкин, която през 1924 година доказва, че съставът на звездите е от хелий и водород. По онова време подобни проучвания все още не са оповестени и директорът ѝ Хенри Ръсел я разубеждава да публикува резултатите от изследванията си. Четири години по-късно той открива, че тя е била права, и публикува собствените си проучвания. Уточнява, че Сесилия е направила откритието преди него, но въпреки това той получава почестите и обира лаврите. Жената с бялата престилка, която се усмихва, е микробиоложката Естер Ледерберг. На нея дължим репликацията на бактериалната култура и генния обмен, отворили пътя пред клонирането. С нея е работел съпругът ѝ и понеже бил по-известен, той получил Нобеловата награда за медицина. В речта си при награждаването не казал и дума за съпругата си. А накрая — ето и най-неизвестната партньорка на най-известния човек в света — математичката и физичката Милева Марич Айнщайн. В много писма до съпругата си Айнщайн пише за „нашите изследвания“ и за „нашата теория на относителността“. Очевидно са работели заедно. Само че кой познава Милева Айнщайн?

Шафи Райнвасер, минавайки от снимка на снимка, свали ръката си, с която ги посочваше, и изгледа двамата си събеседници.

— Живея под погледите на тези жени от години. Ако искам да им отдам справедливост, трябва да представя днес моето разкритие, или то ще се размие в настоящето. Така че съжалявам, но днес ще го оповестя. И вече закъснявам с три минути.

— Ще ви придружа — заяви Сара с тон, който съперничеше на авторитарния глас на изследователката.

Шафи измери с поглед червенокосата жена с решителен поглед и остър ум.

— Съгласна съм.

Сара отвори вратата. Коридорът бе празен. Наостриха слух. До тях достигна далечният шум от залата за пресконференции, където публиката вече проявяваше нетърпение.

Тримата преминаха през топлата връзка, която водеше към модерната сграда. С крайчеца на окото си Кристофър разпозна долу белия микробус, който ги бе засякъл на пътя. Двама въоръжени полицаи патрулираха наоколо.

— Сара — повика я той и ѝ посочи микробуса.

Тя хвърли бърз поглед нататък и ускори крачка.

Слязоха по стълбището към украсената с луксозни полилеи зала, където щеше да се състои пресконференцията. Журналистите бяха толкова много, че някои седяха на стъпалата. Зад катедрата стоеше някакъв мъж. Щом видя Шафи, по лицето му се разля широка усмивка и той се приближи до микрофона.

— Дами и господа, ето я жената, която всички чакаме! Шафи Райнвасер!

Вълна от аплодисменти посрещна пристигането на изследователката и всички се обърнаха, за да видят звездата на деня.

Миг по-късно залата се превърна в преддверие на ада.