Заговорът

6

Тя потрепери и се загърна с канадката. Вятърът изтръгна кичури от завързаната ѝ на конска опашка коса и те затанцуваха пред лицето ѝ. Тръгна към къщата. Запали фенера, за да освети дирята кръв, която започваше от площадката пред входа и стигаше до трупа на министър-председателката на двадесетина метра по-нататък.

Сара вървеше отстрани на браздата, като наблюдаваше полегналата трева. Спря на няколко пъти, за да огледа за следи и отпечатъци. С крайчеца на окото си забеляза началника на полицията, който идваше към нея. Хауг дръпна за последен път от цигарата си, а после извади от джоба си метална кутийка, угаси фаса в нея и затвори капака ѝ.

— Лъжлива следа, разбира се. Върху скалата има само една карабина и тя служи на орнитолозите, когато опъват мрежи. Улавят птиците, за да им сложат пръстени. А при вас как е? Видяхте ли се с Тример?

— Какво предположение имате за обстоятелството, че са намерили министър-председателката ей там, а не на мястото, където са я убили? — Тя посочи ръба на скалата.

— Вече ви казах. Убили са я, а после са решили да хвърлят тялото в морето, за да сметнем, че е нещастен случай. Само че междувременно са чули, че идвам насам, и са изчезнали, защото в противен случай щеше да им наложи да решават още един проблем…

— Канели са се да прикрият убийството като нещастен случай, при положение че оставят след себе си труповете на трима охранители? Като че ли цялото домакинство е изчезнало… Това няма смисъл…

Николай Хауг притисна болния си палец под ръкавицата и се опита да отговори спокойно, но в тона му се долавяше раздразнение.

— Може да са искали само да се отърват от тялото.

— И са се отказали от намерението си на десет сантиметра от бездната, защото са ви видели да идвате? Това изглежда малко вероятно, особено предвид начина, по който са се разправили с охранителите — трима агенти по сигурността със сериозна подготовка.

Сара си даде сметка за обидата, която нанася на шефа на полицията, но тя не бе тук, за да доставя удоволствие.

— Извикайте тук двама криминолози и съдебния лекар — разпореди се вместо заключение тя.

Николай Хауг измърмори няколко думи, които бяха отнесени от вятъра и бученето на вълните, а после взе в ръка уоки-токито, за да изпълни нареждането на инспекторката, която бе досадна, но и доста проницателна.

След малко две фигури в защитни комбинезони вече изследваха браздата, оставена от тялото на пътеката, с цел да намерят някакви отпечатъци. Хипотезата беше, че са теглели тялото за ръцете. Съдебният лекар бе коленичил, за да бъде на една височина със Сара. А началникът на полицията стоеше зад тях и наблюдаваше операцията.

— Съгласен ли сте, че кръвта се е разпростряла по тревата — попита Сара, докато осветяваше три снопчета трева.

— Наистина — промърмори Тример предпазливо, — краката ѝ са се влачили по земята, плъзгали са се върху кръвта и са я разнесли по тревата…

— Да, но лентата от трева, изцапаната с кръв, е доста широка. Много по-широка от два крака…

— Накъде биете?

Сара не отговори. Наблюдаваше педантичната работа на двамата експерти в стерилни комбинезони. Ставаше все по-студено. Слънцето щеше да изгрее най-рано след три часа. Възползва се от момента, за да изпрати съобщение на Кристофър — да го успокои, че е пристигнала благополучно. Написа колко се радва, че нещата със Симон са се поуталожили, че обича и двамата и се надява първият ѝ работен ден да мине добре.

— За вас е — обади се началникът на полицията и я потупа по рамото. После ѝ подаде мобилния си телефон. — Йенс Берг, министърът на вътрешните работи, иска да разговаря с вас.

Сара пое телефона, изправи се и отиде малко встрани от групата.

— Сара Геринген — каза тя и вдигна качулката си, за да защити микрофона от воя на вятъра.

— Благодаря, че толкова бързо се отзовахте на повикването ни, инспектор Геринген. Няма смисъл да ви обяснявам колко сериозно е положението. Мисля, че безпогрешно преценявате ситуацията. Какво открихте?

Сара ненавиждаше да си има работа с високопоставени политици. Не че се притесняваше от контакта с тях. Причината бе, че всички те изискваха бързи резултати — ясни и категорични, а едно престъпление и разкриването на извършителите му изискваше време и разглеждане на много аспекти в хода на разследването.

— На този етап от разследването мога да ви посоча три точки. Първо, за разлика от Николай Хауг мисля, че всичко случило се може да е дело само на един човек с военна подготовка на много високо ниво и че той не принадлежи към руските тайни служби. Второ, ако се доверим на татуировката на гърба ѝ, министър-председателката не е строгата и консервативна жена, за каквато сме я смятали въз основа на публичните ѝ прояви, трето, за момента интерпретациите на Николай Хауг и на Йоахим Тример за местопрестъплението не са най-добрите. Поне според мен… Но все още не разполагам с доказателства, за да ви съобщя категорично какъв е моят анализ. Ще знам повече до половин час.

— Чуйте, всичко, което ми казвате, няма да помогне да подготвя изявлението си към норвежкия народ — остро възрази министърът на вътрешните работи. — Нали осъзнавате, че оповестяването на това убийство ще има международен отзвук и сериозни последици и че не мога да използвам нито дума от това, което казвате! Понеже е неделя, мога да задържа изявлението до 17 часа. Най-късно. Сега е 4 часът и 19 минути. Имате дванадесет часа, за да ми дадете поне една сериозна следа кой е виновникът или виновниците!

Сара бе наясно, че след подобна драма министърът на вътрешните работи ще бъде сочен с пръст заради некомпетентността си и че ще му наложи да се справя с лабилността на председателя на Народното събрание Алан Дал, който временно щеше да изпълнява длъжността министър-председател до назначаването на нов.

— Алан ми каза, че сте най-добрата — реши да я похвали Йенс Берг. — А също, че е работил с вас по случая „Пациент 488“ и че ви има пълно доверие. Хайде, поискайте от мен всичко, което ви е необходимо, но ми докажете, че сте на висотата на своята репутация. В противен случай и моето име, и вашето име ще бъдат свързвани с един от най-големите провали през цялата ни история!

Сара върна телефона на началника на полицията, който я погледна въпросително.

— Е? — попита на свой ред Йоахим Тример.

Тя само вдигна рамене. Да отстъпи пред натиска на висшестоящ, който и да е той, означаваше да се подчини на чужда воля, която не можеше да бъде контролирана. Сега не беше моментът да нарушава правилата си на поведение. Ето защо изтри от съзнанието си заплахите на министъра и отново се съсредоточи върху работата на двамата криминалисти, които изследваха кървавата следа.

Изминаха няколко минути. Отмерваха ги единствено леденият полъх на вятъра, скърцането на тревата и разбиващите се на пяна вълни, които обгръщаха острова.

— Причината да не ви се представя веднага — наруши мълчанието Тример, като търкаше ръцете си една в друга в опит да ги стопли — е, че исках да си създам впечатление за вас, преди да узнаете кой съм. Да видя дали сте такава, каквато ви описват колегите: мълчалива жена, която пестеливо оформя всяко свое изречение, за да каже само най-необходимото, и че красотата ви е студена като подхода ви към престъпленията.

Сара разсеяно изслуша думите на съдебния лекар, вниманието ѝ бе концентрирано върху работата на двамата експерти. Изминаха тридесет минути, през които Тример на няколко пъти се опита да завърже разговор, но без успех. Сара започваше да замръзва, защото стоеше неподвижно на едно място.

— Госпожо инспектор! — извика неочаквано единият от криминолозите.

Сара се изправи и му направи знак да се приближи. Мъжът хвърли отегчен поглед към началника на полицията и съдебния лекар, а после ѝ довери:

— Не открих никакви отпечатъци от стъпки. Нито покрай трасето, нито по него. Тревата никъде не е утъпкана. Разбира се, трудно е да се идентифицират отпечатъци върху такъв терен, но съм категоричен: никой не минал по тази пътека.

Новината предизвика ефекта на електрошок върху малката група. Началникът на полицията затърси поредната цигара, а Тример невярващо впи очи в Сара.

— А откъм вашата страна? — попита тя другия криминолог.

— И тук няма отпечатъци, но за сметка на това се виждат пресни резки по замръзналата земя. На групи по пет от всяка страна на браздата и се появяват на равни разстояния.

Не се наложи Сара да казва на съдебния лекар какво да прави. Той побърза да отиде при трупа на Катрина Хагебак, коленичи, взе първо дясната ѝ ръка и огледа ноктите ѝ с лупа, а после изруга през зъби.

Сара стигна до него точно когато бе прегледал и лявата ръка на министър-председателката.

— Тя е била. Никой не я е влачил дотук. Тя сама се е изкачила по скалата — каза той смаяно.

— Какво? Как разбрахте това? — удиви се Николай Хауг.

Сара остави Тример да говори.

— Има повече кръв върху браздата, отколкото биха оставили краката ѝ, ако някой я е влачил. Кръвта е от раните ѝ по корема и когато е пълзяла, тя е изцапала тревата. Повтарящите се на равни разстояния резки са следи от ноктите ѝ, които е впивала в земята, за да се катери.

— Но защо? Защо би направила това? — попита на висок глас началникът на полицията.

Сара светна с фенера си над главата на мъртвата и забеляза нещо извън зоната, осветявана от лампите. Кръв зацапваше ръба на скалата, като че ли окървавен предмет се бе търкалял или хлъзгал по него. Пред очите ѝ като светкавица премина образ: ръката на министър-председателката бе протегната в тази посока, като че ли бе хвърлила нещо точно преди да умре.

Сара усети как сърцето ѝ бие до пръсване. През целия си живот не бе изпитвала подобна възбуда.

— Хей, ама къде отивате — викна началникът на полицията. — Ще паднете! Само това ни трябва сега!

Тя се бе приближила на опасно разстояние до бездната. Направи знак на Тример да я хване за ръката и той побърза да изпълни желанието ѝ. После Сара се наведе надолу и освети с фенера си отвесната стена. В подножието ѝ сивата морска пяна пееше вечната си песен всеки път, когато поредната вълна се разбиваше с трясък. Малко по-нагоре се виждаха гнездата на спящите птици.

Сара бе заинтригувана единствено от леката издатина на десетина метра под ръба на скалата. Това бе естествена платформа, върху която лежеше голям черен предмет с неясни очертания. На светлината на фенера блеснаха две лъщящи очи.