Заговорът

41

Петнадесет минути по-късно тя седеше в линейката, която откарваше Кристофър в медицинския център на Американския университет в Бейрут. Раната на врата му бе зашита на пет места и лекарите от Спешната помощ му бяха сложили кислородна маска.

Разкъсвана от безпокойство, Сара държеше ръката му. С какво бе заразен всъщност Кристофър? Дали убиецът бе блъфирал, или наистина го бе заразил със смъртоносна бактерия?

Тя даде на парамедиците блистера с антибиотик, който убиецът бе изоставил в паническия си бяг. После сложи ръка върху челото на Кристофър.

— Погрижиха се навреме за теб — прошепна му тя. — Ще се оправиш. Такива инфекции се лекуват, когато се действа бързо.

Кристофър извърна глава към нея. Сара видя в измъчения му поглед колко много я обича. Гърлото ѝ се сви. Никога нямаше да се съвземе, ако с него се случеше нещо. Никога.

Усети сълзите да напират в очите ѝ и отвърна очи, преструвайки се, че проверява в чантата си дали лаптопът е там.

Приглушеният глас на Кристофър се промъкна през кислородната маска.

— Сара…

Тя веднага се наведе към него.

— За… защо чака толкова дълго… преди… преди… да му дадеш паролата?

Сара прехапа устни. Колко ли се бе страхувал? Сигурно за миг се бе усъмнил в нея. Тя прекрасно знаеше кой момент от живота си е спомнил той. Не можа да откъсне поглед от дебелата превръзка, която покриваше гърлото му. Не успя да сдържи сълзите си.

Сърдеше се на себе си, че не можа да го защити! Не разбра навреме, че Кристофър е в опасност. Запита се дори дали не отхвърли предчувствието си, че му се случва нещо лошо, за да се съсредоточи по-добре в разказа на Найма Шамун. Като че ли една част от нея даде приоритет на разследването вместо на Кристофър.

Уплашена от себе си, Сара сложи треперещата си ръка върху челото му.

— Сара… ти… ти ми спаси живота — успокои я Кристофър с глас, заглушен от кислородната маска.

— Пресмятах… — обясни тя накрая с треперещ глас. — Пресмятах крачките, които трябва да направя в тъмното, за да го ударя, преди той да реагира, предвиждах движенията, които трябваше да извърша на сляпо и да изпреваря първите му реакции, след като светлината угасне. Нямах право на грешка и ми трябваше време, за да си повторя всичко наум… за да… за да се измъкнеш жив.

С отмаляла ръка Кристофър потърси лицето на Сара и притегли главата ѝ към гърдите си. Тя чу как бие сърцето му и двамата останаха в това положение за няколко мига. В настъпилата в линейката тишина се чуваха само приглушеният звук на виещата сирена и ритмичното пиукане на кардиологичната апаратура.

— Вкарай паролата — прошепна Кристофър. — Намери Ада и Людмила преди него.

Сара се изправи със зачервени очи. Кимна с глава и извади лаптопа от чантата си. Постави го на коленете си.

Беше 19 часът и 30 минути. Оставаха по-малко от шест часа до 11 декември. Убиецът щеше да направи всичко, за да унищожи Ада, преди тя да направи изявлението си. Колко ли нищожен бе шансът ѝ да го спре навреме?

Включи лаптопа с надеждата, че не се е повредил при падането ѝ. Въздъхна облекчено, като видя върху екрана правоъгълника, в който да въведе паролата.

С треперещи пръсти написа „3666 Ашера“ и натисна „ентер“. Правоъгълникът се оцвети в зелено и върху екрана се отвориха три прозореца. Всеки от тях съдържаше по един файл. Първият се казваше „Ета“, вторият „Ада“, а третият „Людмила“.

След като си пое дълбоко въздух и се помоли на Бог, в когото вече решително не вярваше, Сара кликна два пъти върху файла „Ада“.