Заговорът

35

Кристофър въведе координатите в джипиеса на телефона си.

— На север е. До градчето Храбта. Има доста забутан вид.

Показа на Сара сателитна снимка на някакво малко селище, заобиколено от пустинята, по посока на сирийската граница. На няколко километра по̀ на север стрелката на устройството показваше място насред нищото.

— Можем ли да стигнем дотам с кола?

— Да, по принцип. На два часа път е, но какво ще намерим?

Сара повдигна рамене. Имаше твърде много възможни хипотези.

Пазарът бе станал още по-многолюден. Разноликата тълпа се блъскаше край сергиите му.

Една млада жена им показа къде да намерят човек, който давал коли под наем. Уточни, че било много евтино. Сара се готвеше да тръгне да го търси, когато се сети, че нито тя, нито Кристофър благодариха на услужливата жена. Обърна се и ѝ се стори, че един мъж с каскет ги наблюдава отдалеч. В мига, в който го забеляза, той се спря пред един тезгях и протегна ръка към търговеца, а после започна да говори с него, като жестикулираше. Имаха вид на хора, които се познават отдавна, но Сара въпреки това предпочете да бъде предпазлива.

— Запомни ли адреса на човека, който отдава коли под наем? — попита тя Кристофър.

— Мда. Защо?

— Защото имам чувството, че ни следят. Така че ти тръгни бързо надясно, а аз ще тръгна след малко вляво. Скрий се някъде поне за десетина минути, а после ще се намерим у търговеца. И аз ще направя така.

Кристофър въздъхна. Ненавиждаше подобни моменти.

— Добре.

— Тръгвай!

Той целуна Сара и с бърза крачка пое надясно. След малко се изгуби сред тълпата на пазара. Сара се престори, че оглежда купчина ябълки и хвърли поглед назад. Мъжът с каскета продължаваше да разговаря оживено с търговеца. После тя се спря пред продавач на платове и си купи кафява кърпа. Изведнъж рязко се наведе, като че ли бе изтървала нещо на земята, докато плаща, и продължи да се движи приведена сред пазаруващите. В това време върза кърпата на главата си, изправи се и влезе в едно магазинче. Постоя там десетина минути и излезе. Не забеляза подозрителния мъж и продължи към адреса, където даваха коли под наем. Завари там Кристофър, който изрази съмнението си от ползата на всички тези тактики.

Двадесет минути по-късно, снабдени с малко провизии за пътуването, които метнаха на задната седалка, те вкараха координатите в навигатора на колата и потеглиха на север от Библос.

— Как разбра, че Раиса лъже? — попита Кристофър, докато следеше с голямо внимание криволичещия между все по-малки и по-малки селца път.

— Когато я попитах дали не пази някакъв спомен от съпруга си и тя ми отговори „не“, гласът ѝ стана малко по-неуверен. А после, докато ни разказваше за смъртта на Насим, слагаше ръката си пред устата. По време на разпитите съм забелязала, че хората често постъпват така, когато лъжат. Сякаш внимават истината да не излезе през устата им. Но когато я попитах къде е била предишната вечер, разбрах, че ни е лъгала по време на целия ни разговор.

— Как?

— По движението на очите ѝ.

Кристофър намали скоростта и спря, за да пропусне един овчар със стадото си да пресече пътя, и отново потегли.

— И, Сара?

— Когато я попитах какво е правила предишната вечер, тя вдигна очи нагоре и погледна надясно. И после каза, че е гледала телевизия.

— Е, и?

— Нямаше никаква причина да крие от нас какво е правила тогава. Само че, преди да ни отговори, тя се помъчи да си спомни. А това означава, че внушенията на паметта ѝ се проявяват, когато гледа нагоре и надясно. А когато ни разказваше за смъртта на мъжа си, пак гледаше нагоре, само че наляво. А в мозъка, в обратна посока на паметта, се намира въображението. Раиса не ни разказваше, а си измисляше как е умрял мъжът ѝ. С други думи — лъжеше ни.

— Смяташ, че Насим е убит при други обстоятелства ли?

— Отначало си помислих, че Раиса има пръст в смъртта му, но фактът, че ни даде тези координати, променя всичко. Тя се страхува от някого.

— Значи Насим не е жертва на случайно нападение.

— Може би. Така ми се струва. Връзва се и с недоверието на археолога от Англия, с когото ти се свърза. Явно онова, което Насим е открил, е доста важно и смущава някои личности с дълги ръце. Не е изключено това да са същите хора, които стоят зад убийството на Катрина Хагебак.

— Може би Раиса все пак е запазила някакви документи от съпруга си?

— Пожелавам си го заради нашата мисия.

Започнаха да се изкачват по планинска верига, чиито обрасли с дървета склонове бяха пресечени от зелени падини. Никой не би предположил, че на сто километра по-далеч се простира пустинята. Нависоко се виждаше огледалото на вечните снегове, огрявани от същото слънце, което ниско долу изсушаваше земята и изгаряше дивата растителност.

Кристофър караше бързо, притиснат от изтичащите часове и от страха, че убиецът ще открие кои са Ада и Людмила преди тях. За момент им се стори, че ги следи друга кола 4x4, но когато започнаха да се спускат по виещото се между залесените хълмове шосе, колата зад тях се отклони по тесен страничен път и повече не се появи.

Зад гърба им остана планинската бариера със засипани от сняг върхове. Тя се надвесваше над тях с цялата си смазваща височина, сякаш за да им покаже, че няма път назад.

Преди да навлязат в пустинята, прекосиха с висока скорост гола степ, където вятърът привеждаше снопчетата треви и свиреше през пролуките на вратите. В далечината над хоризонта се носеха мазни въздушни слоеве, издигащи се на топли вълни от пясъка и напуканите камъни.

Колкото повече наближаваха целта си, толкова по-често Сара и Кристофър се питаха какво би могла да скрие Раиса толкова надалече. А след нетърпението настъпи безпокойството. Ами ако накрая не откриеха нищо, кой щеше да им помогне? Ами ако нещата стояха още по-зле и това бе клопка, за да се отърват от тях далеч от всякакви погледи? Премисляха многократно всички хипотези, но всеки път се насилваха да се успокоят.

— Този път ще ме чакаш в колата — уточни Сара. — Бъди готов да потеглиш във всеки момент със или без мен, разбрахме ли се?

— Ще видим — отвърна Кристофър. — Гледай ме право в очите и ще видиш, че нямаш никакво основание да ми имаш доверие.

Сара поклати глава и въздъхна развеселена. Кристофър бе напрегнат колкото нея, а може би и повече, защото осъзнаваше, че е по-лесно раним. Противно на Сара обаче, той намираше сили да пусне някоя и друга шега. Затова му се възхищаваше тя, както и за ред други неща.

Асфалтът се скри под оранжевокафеникавия прахоляк на пустинята. Климатикът в колата работеше на пълни обороти, за да направи поносими четиридесет и четирите градуса по Целзий отвън, които нагряваха купето. Сара отпи поредната глътка вода и подаде бутилката на Кристофър.

— Храбта — оповести той и стисна шишето между краката си.

В далечината се виждаше градче, притиснало се до склона на един хълм.

Кристофър намали скоростта, за да не тревожи жителите. Минаха по главната улица. Асфалтът бе отстъпил място на пясък и чакъл. Бежовите постройки бяха свързани една с друга със снопове електрически кабели.

Улиците пустееха. Само един-двама търговци продаваха зеленчуци. Никой не обърна внимание на покритата им с прах кола, както и на другите автомобили, с които се разминаваха.

Движейки се бавно, двамата следваха указанията на навигатора, който ги отведе извън градчето и накрая ги насочи към място, до което не можеха да стигнат по пътя. Трябваше да цепят право през пустинята. Сара кимна одобрително на Кристофър и колата потегли по сухата оранжевокафеникава земя, осеяна тук-там с камъни и бодливи храсти.

Клатени и раздрусвани във всички посоки, те напредваха, търсейки с очи някаква постройка, някакъв признак на живот. Накрая забелязаха малка къщичка, сгушена в пейзажа. Кристофър угаси мотора.

— Остани в колата! Заради двама ни — помоли го Сара. — Човек никога не знае.

— Окей. Но ти се върни бързо и ми кажи какво си открила.

Сара кимна и отвори вратата. Ужасяващата горещина я сграбчи в обятията си. Пулсът ѝ се ускори. Очите ѝ приличаха на две цепки. Притвори ги не толкова заради жаркото слънце, а най-вече заради непоносимия тежък полъх на вятъра, от който те сълзяха. Пращенето от стъпките ѝ по напуканата земя политаше във въздуха, носено от тишината и горещия като пещ вятър.

Наоколо не се долавяше звук. Беше тихо и откъм къщата. Сара се обърна към Кристофър, който неотлъчно я следеше с очи от колата, и почука на вратата. Никакъв отговор. Сара почука отново. Този път се чуха бавни стъпки, сякаш някой с мъка се изкачва по стълби. Едното крило на вратата се отвори и най-сетне се показа възрастен мъж с обгоряло от слънцето лице. Той гледаше Сара, без да промълви и дума.

— Аз съм инспектор Сара Геринген. Раиса Шамун ми даде това…

Възрастният мъж взе парчето хартия, на което бяха написани координатите, сложи очилата си, които висяха на верижка на врата му, а после изчезна за миг. Вратата се отвори широко и се показа площадка, която водеше направо към спускаща се към подземие стълба.

— Казвам се Халил — каза мъжът и тръгна пред нея.

— Съпругът ми е с мен — уточни Сара.

Халил разтвори примирено ръце в знак, че ще изчака.

Сара помаха на Кристофър да дойде. И двамата посрещнаха с облекчение хладината, която ги обгърна, докато слизаха надолу по стълбите. Скоро попаднаха в просторно помещение, осветено от светлинен кладенец24.

Вътре имаше натежала от купчини книги маса, нещо като бюфет с рафтове, върху които бяха наредени всякакви кухненски пособия, а в дъното — легло. От тавана висеше импровизирана завеса, която закриваше входа към друго помещение. Халил вдигна парчето плат и им направи знак да влязат.

До ноздрите им достигна миризма на подправки и благовония. В полумрака върху легло лежеше някакъв мъж. Чуваше се тежкото му учестено и болезнено дишане.

Кристофър се приближи пръв и под слабото лице, изтощено от болка, различи чертите на мъжа, когото бе видял на снимката редом с Раиса.

— Насим Шамун!

Като чу името, изречено от Кристофър, Сара пристъпи напред. И тя също като него не повярва на очите си. Мъжът завъртя главата си и от единия до другия край на шията му се откри огромен дъгообразен белег.

— Едва чува, сляп е и не може да говори — каза възрастният човек, — но както виждате, е жив.

Шокирана от разликата между живия труп пред нея и човека с блестящите очи, когото бе видяла на снимката, Сара потърси къде да седне, за да дойде на себе си.

— Какво се е случило? — попита Кристофър.

— Не знам каква история е измислила Раиса този път — поде Халил, който очевидно се грижеше за болния, — но истината е, че се опитаха да убият Насим. Случи се в дома му преди два месеца. Убиецът изтръгнал клепачите му и поискал Насим да му предаде изследванията си за археологическите разкопки в Библос. — Възрастният човек натопи парче плат в едно легенче и намокри челото на болния, а после продължи разказа си: — После го заплашил, че ще се разправи с жена му и дъщеря му, ако не му даде цялото проучване. Накрая го обвинил в предателство на човешката цивилизация и му прерязал гърлото. Сметнал, че е мъртъв.

Той изцеди парчето плат. Капките паднаха в легенчето с металически звук. После Халил взе малко крем с пръстите си и внимателно намаза белега на Насим.

— Раиса се върнала по-рано от работа и го намерила полумъртъв. Закарала го в спешното отделение на болницата и колкото и да е невероятно лекарите успели да го спасят. Насим обаче реши, че е по-добре всички да мислят, че е умрял от раните си. Безкрайно се страхуваше да не би убийците да се върнат и да се заемат с жена му и дъщеря му. Тук е от два месеца. Аз се грижа за него. Вие сте първите хора отвън, които го посещават. Очевидно Раиса ви има доверие.

Сара благодари на Халил и му обясни причината за посещението им. Разказа за убийството на министър-председателката и обясни за приликите с находката от гроб 3666 в Клифс енд Фарм.

Насим се развълнува. Чу се хриптене и той потупа ръката на Халил.

— Насим иска да научи нещо повече. Бъдете по-конкретна, госпожо Геринген, ако обичате. Какво точно търсите?

— Защо жената от гроб 3666 е била екзекутирана с такъв ритуал? Има ли някаква връзка с идването ѝ в Библос, както показва проучването на изотопните подписи? — намеси се Кристофър. — Един археолог от Клифс енд Фарм ми каза, че сте изградили теория по този въпрос. Бихме искали да я научим. Това може да ни помогне да открием убиеца и да спасим живота на поне още две жени от списъка.

Халил отстъпи назад и въздъхна дълбоко.

— Съжалявам, но никога не съм искал да знам върху какво работеше Насим, преди да се опитат да го убият. Заради мен и заради близките ми. Страхувам се, че той не е в състояние да ви обясни каквото и да било.

Старият професор обаче затрепери. Направи знак, който можеше да се изтълкува, че иска хартия и нещо за писане. Халил му подаде молив и лист от бележник. Очевидно двамата общуваха така.

Когато Халил прочете написаното върху хартията, изглеждаше изненадан.

— Сигурен ли си, Насим?

Полуживият учен отвори и затвори два пъти дланта си.

— Така да бъде.

Халил подаде листчето на Сара и Кристофър. На него бе написано нещо на арабски.

— Това означава „моята вечна пеперуда“. Така Насим нарича дъщеря си Найма. Само тя и той знаят този прякор. Ако ѝ дадете този лист хартия, тя ще разбере, че ви изпраща баща ѝ. Работи като екскурзовод на археологическите разкопки в Библос. До седем часа вечер можете да я намерите там.

— Е, и? — попита колебливо Сара.

— Найма е единствената, на която Насим е доверил всичко за откритието си. Тя ще може да отговори на всичките ви въпроси и ще ви каже истината за нещо, което е много повече от теория.

— Благодаря — каза Сара и докосна ръката на Насим с върха на пръстите си.

— Ако мога да си позволя да ви дам съвет, госпожо инспектор — добави Халил, — бъдете предпазлива.

— Има ли нещо, което сте пропуснали да ми кажете?

— След опита за убийство на Насим чухме за смъртта на още двама изследователи. И двамата работеха по същата тема.