Заговорът

7

— Какво е това? — попита Йоахим Тример и се надвеси над пропастта.

— Къде са пожарникарите? — отвърна с въпрос Сара. — Някой трябва да слезе там.

— Всички са в морето — промърмори началникът на полицията. — Един проклет кипърски танкер тази нощ подаде сигнал за помощ. Имало теч. В момента ги евакуират. Можем да повикаме пожарникарите от Вадсьо8…

— Колко време ще отнеме?

— При тези метеорологични условия бих казал два часа.

— Две въжета и обезопасителен колан! — нареди му Сара.

Николай Хауг я погледна, сякаш тя не е с всичкия си, но предаде искането ѝ по уоки-токито.

Сара се обърна към съдебния лекар:

— Заемете се с подробна аутопсия на Катрина Хагебак. Искам да знам всичко за раните върху гърдите ѝ, раменете и задната част на черепа. Започнете с раната на рамото. Ако наистина е била нанесена с ръка, има шанс да намерим отпечатъци там. Проучете и тебешира, и субстанцията, с която е бил залепен.

Йоахим Тример се обърна към двамата криминолози, които стояха зад него.

— Намерете специалист геолог, на когото да изпратим за анализ тебешира. И отнесете жертвата в палатката за аутопсия, ако обичате. Идвам и аз. Госпожо инспектор, бъдете предпазлива…

Сара точно реши, че вниманието му към нея е трогателно, когато той добави:

— Не бих искал да ви видя гола върху масата от неръждаема стомана — после тръгна с отсечена стъпка към задната част на къщата.

Сара премълча, казвайки си наум, че на някои мъже им харесва да събличат жената с думи, когато не могат да го направят с ръцете си.

— Въжетата и обезопасителния колан, господине! — обади се един задъхан офицер, който носеше две здрави корабни въжета и кожен обезопасителен колан с презрамки.

Сара ги пое, преди началникът на полицията да протегне ръка към тях.

— Прекарайте едното въже зад гърба си и зад гърба на още двама полицаи — заповяда тя на началника на полицията. — Плъзнете второто въже близо до мен. Ще закача на него онова, което намеря долу, а вие ще го изтеглите. А междувременно ми дайте едно уоки-токи.

— Искате да слезете там без светлина ли? — попита началникът на полицията.

Сара още веднъж огледа потъналата в полумрака на арктическата нощ скала. Беше стръмна, но по нея имаше много стъпенки. Единствената опасност бе да изпусне въжето и да събуди птиците.

С уоки-токито в ръка тя надяна спасителния колан, сграбчи здраво въжето и подпря краката си върху ронливия край на скалата. Петите ѝ останаха във въздуха. Порив на вятъра разклати въжето, подметката на Сара се отърка о скалата и от нея се отрони камъче. Тя го проследи как пада на повече от тридесет метра в мрачната пропаст, обливана от вълните. Обзе я страх. Не инстинктивният страх, че може да падне и да умре, а по-скоро две противоречиви тревоги: най-напред — че може да умре, преди да е създала семейство с човека, когото обичаше, а на второ място, дълбоко в мрачните криволици на съзнанието ѝ се събуди страхът, който си стоеше винаги там — страхът от нея самата. Сега той изби на повърхността. Бе онази част от нейната същност, която тя не признаваше, че съществува, и заради която можеше да захвърли всичко и да се поддаде на повика на бездната.

Къде се коренеше този смъртоносен подтик? В травмите ѝ, получени по време на войната? Може би. Струваше ѝ се обаче, че страхът ѝ е роден по-рано. Коя бе тя всъщност? Въпросът бе неуместен, ужасяващ и прекоси съзнанието на Сара като писък на призрачен влак.

— Готова ли сте? — попита Николай Хауг.

Сара кимна с глава. Беше потресена, че се е поддала на ужасяващото вглеждане в себе си. Опасността и деликатната маневра, която се канеше да направи, ѝ помогнаха да се върне към реалността. Намести ръцете си по дължината на въжетата и се отпусна назад. После пое дълбоко въздух, постара се да не гледа надолу и започна спускането си в бездната.

Още щом прекрачи ръба на скалата, вятърът ѝ се нахвърли като побъркан, който бута невинен човек към пропастта. Косите ѝ изплющяха върху лицето ѝ, тялото ѝ отскочи встрани. Мускулите ѝ едва я задържаха перпендикулярно към стената.

— Наред ли е всичко? — изрева Николай.

Сара се овладя и игнорира болката в дланите, причинена от впиващото се в тях въже. Вдиша дълбоко два пъти и не отговори на Николай от страх да не събуди стотиците птици, прилепени към скалата. Възползва се от краткото стихване на вятъра и ловко преодоля още два метра от стената. Мускулите на ръцете се напрегнаха до болка от усилието, а очите ѝ се насълзиха от раздразнение. Хвърли поглед през рамо. Беше само на два метра от скалистата тераса.

Каротидната ѝ артерия пулсираше така силно, че я задушаваше. Сара премести първо десния си крак по дължината на скалата, а после и левия. Още едно усилие и щеше да бъде на сигурно място. Само че кой знае защо ѝ се стори, че някой я наблюдава. Обърна глава надясно и се намери почти лице в лице с извития оранжев клюн на една тъпоклюна кайра9. Птицата се бе сгушила под една издатина и не се виждаше отгоре.

Стоеше неподвижна и я наблюдаваше внимателно с черното си око. Сара знаеше, че ако направи рязко движение, птицата ще я нападне. Под нея воят на вълните се засили, очевидно провокиран от нов яростен порив на вятъра. Въздушното течение тласкаше Сара към кайрата, а отдолу приливът сякаш скандираше злокобно насърчение за насилие. Птицата се накокошини, отвори човка и нападна Сара. Тя отскочи назад и въжето се плъзна между дланите ѝ. Целият ѝ живот премина като в забавен каданс пред очите ѝ. Понятията „горе“ и „долу“ не съществуваха. По инстинкт тя се вкопчи във въжето. Ударът бе бърз. Бе изхвърлена до стената и усети как подметките ѝ се хлъзгат, а рамото ѝ се удря в скалата. Дъжд от камъчета полетя надолу, а пернатият ад излетя в хаос от остри крясъци.

Отгоре на скалата полицаите видяха само облака обхванати от паника птици.

— Дръжте здраво! — изрева Николай Хауг, защото се страхуваше, че неговите хора може инстинктивно да захвърлят всичко, за да се защитят.

Замаяна от летежа на възбудените птици, Сара се плъзна бързо надолу и кракът ѝ най-сетне опря в скалистия праг. Крило на птица я перна през лицето, тя изтърва въжето и падна. Търкулна се към края на тясната тераса и увисна над пропастта. Протегна с отчаяние едната си ръка и успя да се хване за скалата. Пръстите ѝ се сгърчиха в опита ѝ да се закрепи. Краката ѝ висяха над бездната. Сара се вкопчи и с другата си ръка в скалата, а после с последни сили се изправи, като нададе гневен вик. Успя да постави единия си лакът на скалистата тераса и се изтегли по корем върху нея, прилепила буза до влажния камък.

Бе изтощена и завладяна от безумна паника. Пое си дъх и направи усилие да не повърне. Нездрава миризма на гнило обръщаше стомаха ѝ. Вдигна очи и не можа да потисне ужаса си. С пропита от кръв черна козина и отворена уста над изпочупени зъби под разширените си ноздри, опряна върху един от рогата си, върху терасата лежеше отрязаната глава на бик.

Опипвайки скалата, Сара се изправи. Около нея птиците, надушили миризмата на разлагаща се плът, се приближаваха страховито. Тя хвана второто въже, което висеше по дължината на скалата, и го нави здраво около главата на животното. После дръпна рязко въжето два пъти, за да сигнализира да изтеглят товара.

След като се увери, че на терасата няма нищо друго, си даде няколко минути почивка и се подготви да се изкатери на платото с последните си останали сили. Дръпна три пъти въжето, закрепено към карабината на обезопасителния ѝ колан, за да предупреди, че започва да се изкачва, и пое нагоре.

Необходими ѝ бяха по-малко от пет минути, за да постави ръка на ръба на скалата. Николай изтича към нея, за да ѝ помогне. Изглеждаше обезпокоен, но и изтощен от усилията, които бе положил.

— Дяволски ни уплашихте! Хей, по дяволите, ама вие сте ранена.

Сара докосна бузата си и усети изгаряща болка под окото. Нищо страшно.

— И пак под същото око — подхвърли Николай, намеквайки за белега ѝ.

Без да издаде с нищо страха, от който още не се бе отърсила, Сара се отправи към находката. Мъждукащата лампа, която преди малко осветяваше тялото на министър-председателката, сега къпеше в медицинска светлина полуотворената муцуна на бика.

Сара повика двамата криминолози. Обърна се към по-високия. Той имаше къдрава коса и мек поглед.

— Името ви?

— Гералд Мадкин.

— Сравнете кръвта от животното с оставените от тялото следи. В къщата и навън, върху тревата. Искам да знам от кое място Катрина Хагебак е започнала да влачи това нещо и искам точна възстановка на местопрестъплението, преди тя да започне да пълзи извън къщата. Къде е било тялото ѝ? Къде е била главата на бика?

Двамата полицаи кимнаха с глава и се отправиха към количката си, за да вземат оттам спринцовки, пипети, шпатули и епруветки, от които щяха да имат нужда за пробите и измерванията.

— Значи това е хвърлила Катрина Хагебак от скалата… — каза Николай Хауг и приклекна: — Една мръсна глава на бик, която вони на мърша. — Върху лицето на стария морски вълк бе застинало изражение на неверие. — Ама какво е правила с това нещо?

— Бих искала да направя списък на заподозрените и да изясня как стоят нещата… с това — заяви Сара и кимна към главата на бика. — Времето лети.

— …

Началникът на полицията сякаш не я чу. Вкаменен от изненада, той не разбираше как подобно странно нещо се случва в малкия му район.

— Полицай Хауг! — викът на Сара го свали го на земята.

Той се изправи, като гладеше с ръка тила си, без да изпуска от поглед останките на животното.

— Добре, добре…

Сара тръгна с бърза крачка към къщата. Още преди началникът на полицията да я настигне, включи уоки-токито и нареди на Ингрид Вик да я чака на първия етаж на къщата след десет минути. Стигна до площадката, която изпълняваше ролята на кабинет на министър-председателката. Жената, която бе изследвала за улики тази част на къщата, тъкмо подреждаше материалите си.

— Почакайте — каза ѝ Сара.

Полицайката бе на около четиридесет години, с кестеняви коси, които тук-там сивееха. Около очите ѝ имаше сини кръгове. Тя сякаш бе запазила върху лицето си по малко от смъртта на всяко местопрестъпление, което бе проучвала.

— Аз съм Сара Геринген. Отговарям за разследването. Как се казвате?

— Емили Шаран.

Сара моментално долови френски акцент и заговори на родния ѝ език.

— Завършихте ли анализа на това помещение?

Умореното лице на жената се оживи, в очите ѝ блесна слаба изненада.

— Ъъъ, всъщност да. Отивам на компютъра, за да пристъпя към анализите — отговори тя на френски.

— Направете проучване на уоки-токитата тип SVR-19 на тримата охранители — продължи Сара. — Това е по-спешно. Искам да разбера дали в последния момент не са записали нещо.

— Добре, госпожо инспектор.

— Ей, какво си казахте вие двете?! — попита раздразнено майор Хауг на норвежки, когато се появи в горната част на стълбата.

— Наредих ѝ да направи анализ на уоки-токитата на охранителите. Французойка е, затова говорих с нея на майчиния ѝ език. Не го направих, за да ви пренебрегна, а за да си създам връзка с нея.

Хауг повдигна рамене, а после подаде на Сара дезинфектиращ компрес. Тя му благодари и го сложи на бузата си.

— Пушите ли? — попита я той и ѝ подаде пакета с цигари.

Тя поклати отрицателно глава, но си спомни времето, когато би приела или дори би поискала цигара, преди да ѝ предложат. Само че това беше още преди да осъзнае, че нещата стават по-добре, ако не се сближава с колегите си.

Началникът на полицията извади цигара, запали я и присви очи от дима.

— Страхотна жена сте! — подхвърли той, като притегли един стол и седна, докато Сара остана права. — Не са се майтапили, когато ми разправяха за вас. Направо щях да съм благословен, ако работех с такива стабилни хора, а не със страхливците, които са около мен!

„Е, и те също, ако не работеха с такъв женомразец като вас!“ — канеше се да му отговори Сара. Само че стратегията ѝ за подобни случаи беше друга. Всичко щеше да си отиде на мястото, когато му дойдеше времето.

— Нали винаги сте живели тук. Откъде би могла да се появи тази глава на бик? Има ли скотовъдци наоколо?

— Вижте, не знам как успявате да осмислите така бързо всичко, което намерихме, но на мен ми трябва повечко време, нали разбирате?

Сара не разполагаше с време. Не само защото разбираше спешността, с която трябваше да предостави данни на министъра на вътрешните работи, но и защото извършителят или извършителите на престъплението можеха да го повторят някъде наблизо през следващите часове. Знаеше също така колко важно е да изслушва хората по време на всяко разследване. Реши да отпусне на Николай няколко минути. Той дръпна отново от цигарата си и вдиша дълбоко дима.

— И така… Имаме глава на бик, залепен за китката тебешир, нещо като план, татуиран на гърба, дупки по тялото, екзекуция със сабя — заговори разгорещено началникът на полицията. — И говорим за нашата министър-председателка! Жената, която слушахме да говори по телевизията, че данъците върху доходите ни трябва да паднат още и че трябва да играем по-важна роля в Европейския съюз… Ами че… тя имаше съвсем нормален вид, мамка му!

Николай като че ли очакваше одобрение или възражение от Сара. Но единственият извод, до който тя стигна като отзвук на разсъжденията му, бе, че трябва да разследва както извършителят или извършителите, така и самата жертва. Очевидно истинската Катрина Хагебак нямаше нищо общо с публичната личност, която познаваха.

Началникът на полицията се вгледа за миг в Сара и тя си помисли, че ще ѝ хвърли право в лицето реплика колко му е омръзнало мълчанието ѝ, но той само посочи към бузата ѝ.

— Махнете компреса, преди да е залепнал за коричката на раната, иначе тя пак ще прокърви. Би било жалко да развалим тези красиви лунички.

Сара свали компреса и се увери, че раната не кърви. После го сгъна и го прибра в джоба си, за да не рискува да замърси местопрестъплението.

— И така — проговори тя, — най-напред съберете информация за скотовъдците наоколо, месарниците, кланиците… Дали отнякъде не е открадната глава на бик или цяло животно. После ми намерете човек, който да изследва стените на обезопасената стая. Такива помещения служат и за скривалище на сейфове. Може би там има такъв. И може би извършителите са търсели точно него. Ако открием какво има вътре, това ще ни даде сведение за мотивите на нападателите и ще можем да очертаем техния профил. Трето…

— С други думи, ще ви бъда помощник в този случай, така ли?

— Да кажем, че докато дойдат хората от моя екип, вие сте най-квалифицираният и най-опитният човек, който може да ми помогне да дам възможно най-бързо информация на вътрешния министър.

Началникът на полицията се вгледа многозначително в очите на Сара. Искаше да ѝ покаже, че не е наивник.

— И така, поне веднъж, преди да се пенсионирам, ще работя, като получавам заповеди от жена. Не че…

— Знаете ли за кого е била предназначена болничната стая? — прекъсна го Сара.

— Хм — промърмори началникът на полицията, като преглътна гордостта си. — Да, знам. Беше за бащата на Катрина Хагебак. Лекуват го в болницата на Вадсьо заради проблеми със сърцето. Когато министърката е тук, минава оттам, взема го и го докарва тук за уикендите.

— Тогава защо не е тук? Неделя е.

— Зададох си същия въпрос и се обадих в болницата. Там е. Имало някакво усложнение вчера сутринта и лекарите предпочели да го задържат за наблюдение.

— Да смятам ли, че не е в течение на нищо?

— На нищо. Предвид състоянието му можем да го зачеркнем от списъка със заподозрените.

— От непосредствените извършители, но не и от евентуалните поръчители — уточни Сара.

— Ммм, познавам човечеца. Той е стар рибар от областта. Човек, който не желае да си създава неприятности и предпочита да остарее на спокойствие, и ако е възможно — близо до дъщеря си. Но така да е, вие сте шефката. Добре де, какви са хипотезите ви? Кой е могъл да извърши нещо толкова перверзно?

Естествено, при убийство на член на правителството първо се мисли за политически противници. Единствените потенциални извършители, които хранеха омраза към Катрина Хагебак, бяха членовете на крайнодясната партия, наречена Партия на прогреса. Само че всичко, което Сара бе видяла до този момент, не приличаше на техния директен и прост начин на действие. Главата на бика, раните по гърдите, сабята: те никога не биха използвали толкова сложен сценарий. Не, те биха се стремили единствено да ликвидират пречките за тяхната идеология.

— Катрина Хагебак имаше ли врагове в областта?

— Не, доколкото знам. А и си мисля, че съм добре информиран за това, което става в моя район. Хората от Вадьо знаеха, че тя идва тук, защото търси спокойствие. Никой от острова не я посещаваше, а и тя не ходеше в града. Уважаваха желанието ѝ да я оставят на мира. Дори — да си кажа право — бяхме горди, че тя идва да си „зарежда батериите“ при нас.

— Няма ли пазач на фара?

— Има, но не и през почивните дни, защото тогава пристанището е затворено. Знам, че Катрина Хагебак и Олаф си говореха понякога. Ама само като съседи, които се поздравяват любезно. Нищо повече.

— Но все пак познанството им е било такова, че да отвориш вратата, без да внимаваш…

— Мислите ли, че Олаф е способен да извърши подобно нещо?

— За мен Олаф е само име от списъка, нищо повече. Не е човек от моя град, когото познавам от детинство. Той е заподозрян. Така че ще остане сред хората, чието алиби трябва да проверим. Ще го направим и за лицата от тесния кръг познати на Катрина Хагебак в околността. След по-малко от шест часа искам да знам какво са правили всички нейни близки познати: били те политически контакти, семейни връзки или приятели от околността. Ще поискам помощ от Осло за същото в национален мащаб. Търсете и евентуални свидетели — хора, които може би са забелязали някой, който не е от Вадьо, да се разхожда наоколо. Или да се е качил на корабчето вчера сутринта или вчера вечерта.

— Смятате, че извършителят е някой местен?

— Не, но другите хора са твърде много, за да можем да разпитаме всички. Трябва да знам и нещо повече от заключенията на съдебния лекар и екипа от криминалисти, за да направим по-точен профил на убиеца или убийците…

Николай кимна, смачка фаса в малката си кутийка и се изправи с целия си ръст. Взе ръкавиците си, за което употреби повече време от необходимото за това действие. Сара разбра, че той се двоуми дали да ѝ каже още нещо.

— За какво мислите, Николай?

Той се усмихна и я подразни:

— Никога не се спирате, нали?

Сара запази спокойствие, за да го насърчи да ѝ се довери. И той продължи:

— Какво са търсили онези, които са извършили това престъпление… Искам да кажа — какво са търсели, че са обърнали къщата с краката нагоре, стигнали са и до стените, измъчвали са я… Ами че какво е криела? И дали са го намерили?

Сара кимна одобрително, без да го прекъсва.

— Не знам, ама цялата тази идиотщина с главата на бика, тебешира и дупките по тялото не ви ли кара да мислите за някакъв сатанински ритуал?

Тя се канеше да му каже, че е предвидила да размишлява по този въпрос по-късно, когато чу стъпки по стълбите. Беше Ингрид Вик. Тя се бе привела и гледаше началника си, както ученик гледа директора на училището.

— Аз ви извиках — изрече светкавично Сара. После добави: — Ще ви поверя една задача.

Младата жена се приближи все така леко приведена, малката ѝ глава бе скована от страх да не им пречи, а сините, хлътнали в орбитите им очи не смееха да ги погледнат в лицата.

— Искам да знам всичко за ритуалите — сатанински или не, религиозни и всякакви други, които включват участие на глава на бик — каза Сара. — Информацията ми трябва бързо. За след два часа…

Не бе необходима голяма наблюдателност, за да се види вълнението в очите на младата полицайка. Тя погледна към шефа си, който едва сдържаше възраженията си.

— Оттук нататък, що се отнася до това разследване, ще докладвате на мен — заяви Сара, за да сложи край на всяко оспорване.

Николай нямаше време да си играе на посредник.

— На вашите заповеди, госпожо инспектор.

Младата жена кимна към шефа си и се оттегли.

— Значи така, всичко сте решили, преди да си отворя устата. Заслужавате репутацията си. Ще се сърдите само на себе си, ако това момиче работи зле. Трябваше да ме попитате и щях да ви препоръчам друг, много по-квалифициран човек.

— Може би, но едва ли ще има толкова хъс да покаже на какво е способен. А, и още нещо: момичето ще иска да ви отмъсти за начина, по който се отнасяте с нея.

Началникът на полицията напусна площадката, като измърмори няколко неясни думи за жените.

— Николай — повика го Сара, като погледна часовника си. — От този момент разполагаме само с единадесет часа и двадесет и седем минути.

— Няма да стане по-бързо, като ми оказвате натиск — възрази той.

— Предвид въпросите, които ще задавате, хората ще се усъмнят, че се е случило нещо сериозно. Неминуемо ще изтече информация. Давам най-много три до четири часа, преди във Вадьо да нахлуят десетки журналисти. Ще трябва да мобилизирате всичките си ресурси, за да се справите с тях. Вярвайте ми, че повече няма да сте в състояние да работите… Освен това трябва да се отчете и паниката сред тукашните жители, а скоро и в цялата страна. Ще настъпи истински катаклизъм, Николай. Така че поне този път трябва да отдадете нужното право на министъра на вътрешните работи: не само да работим добре, но и да действаме бързо.

— Връщам се на континента, за да ръководя разпитите. Мисля, че повече нямате нужда от мен на острова. За всеки случай ето телефона ми — каза Николай и подаде на Сара визитната си картичка. После изчезна в долната част на стълбите и тя чу тежките му стъпки да отекват в партера.

Сара включи хронометъра на часовника си, за да си даде две минути почивка, клекна и се отпусна, облягайки се на стената. Главата я болеше, защото не бе спала добре, студът сковаваше мускулите ѝ, а страхът, който изживя под ръба на скалата, все още не бе изчезнал. Особено страхът, който изпита по отношение на самата себе си и на способностите си.

Сети се за сестра си и за своите родители, за приятелите и за колегите си, а най-вече за Кристофър и Симон, които скоро щяха да научат новината за убийството на Катрина Хагебак. Предчувстваше шока, който щяха да изживеят хората в Норвегия и в някои части на света. Представяше си най-налудничавите хипотези, които щяха да са предмет на разговорите във всяко семейство и новините, повтаряни до безкрайност по телевизията и набивани в главите на все още сънените пет милиона норвежци. Сърцето ѝ заби по-силно, а дишането ѝ се ускори. Стисна зъби и изпита натрапчиво желание да запали цигара.

Ако беше тук, Кристофър щеше да намери думи и жестове, с които да я успокои. Те живееха така: когато единият трепереше, другият не се страхуваше или поне не го показваше. Нямаше нужда да се лъжат, а всеки от тях да осъзнае кога другият има нужда от него. Трябваше да проявяват взаимно великодушие, както при изпитанието, което преживяха преди две години, когато Сара помогна на Кристофър да спаси Симон от сигурна смърт. Именно подкрепата им един към друг, ръката за помощ, която и двамата си протягаха, бяха скрепили живота им като двойка. И взаимното доверие, върху което покълна обещанието за споделено щастие.

За да компенсира отсъствието на Кристофър, Сара възобнови навика си, който бе изоставила преди по-малко от три години. Извади от джоба си молив и малък бележник, който носеше винаги със себе си, за да си води бележки по разследванията. Започна да рисува тялото на Катрина Хагебак. Престъплението изглеждаше толкова странно заради позата на жертвата, белезите по нея и татуировката на гърба. Сара като че ли по-скоро се бе изправила очи в очи със загадка, отколкото с убийство. Беше по-трудно да разчете символите, отколкото да открие мотива за убийството.

Съсредоточаването я отпусна, умът ѝ заработи и тя започна мислено да прехвърля хипотезите, които бяха на границата с ирационалното. Ами ако Катрина Хагебак сама е убила охранителите си, преди да се заеме със собствената си смърт?! Това би обяснило липсата на следи от влизане с взлом, както и лекотата, с която гардовете са били елиминирани. Ами ако бащата на Катрина не е толкова болен, колкото изглежда, и е симулирал лечение, за да отстрани подозренията към себе си?

Колкото повече моливът ѝ се плъзгаше върху хартията, толкова повече в главата ѝ се раждаха най-абсурдни идеи, но така че да не замърсяват мисълта ѝ, а да останат само неизследвани възможности. Напрежението ѝ постепенно се стопи. Вече се канеше да прибере бележника си, когато телефонът ѝ дрънна и оповести, че е получила съобщение. Докато го четеше, лицето ѝ се обля с руменина, а по устните ѝ заигра развълнувана усмивка. Тя контролираше подобни реакции в работата си, но се изчервяваше начаса, ако я разчувстваше нещо в личния ѝ живот. Канеше се да напише бърз отговор и да отиде при полицаите от криминологията, за да разбере какво още са открили, когато уоки-токито, закрепено на колана ѝ, изпука.

— Йоахим Тример за Сара Геринген.

Гласът на съдебния лекар бе по-напрегнат, отколкото при предишните им разговори.

— Слушам — отвърна тя.

— Трябва да дойдете тук… Смятам… смятам, че открих нещо.

Сара не обърна внимание на това, че сърцето ѝ подскочи, а стана и се втурна към палатката.