Праскови за кюрето

Осма глава

Неделя, 15 август

Процесията свърши. Светата Дева, облечена в празничните си одежди, се беше запътила обратно към постамента си в църквата, короната ѝ беше прибрана за още една година, а венецът ѝ вече повяхваше. В Ланскене август е горещ, а вятърът, който духа откъм възвишенията, изсмуква влагата от земята. Когато четиримата пристигнахме, сенките вече се удължаваха и единствено върхът на камбанарията на "Сен Жером" още блестеше на слънцето. Камбаните биеха за богослужение и хората се отправяха към църквата: възрастни жени с черни сламени шапки (понякога с панделка или няколко изкуствени череши, които да внесат разтуха в траура, озлочестил половината им живот), възрастни мъже с барети, които им придаваха вид на ученици, помъкнали се към училище, с прошарена коса, пригладена набързо назад с вода от помпата на площада, и с неделни обувки, покрити с жълт прах. Никой не вдигна очи, докато минаваха покрай мен. Никой не ми изглеждаше познат.

Рейно ме погледна през рамо, докато вървяхме към църквата. Помислих си, че долавям някаква неохота в походката му, докато наближавахме. Движенията му бяха отмерени както винаги, но сякаш тътреше крака, за да отложи пристигането. Розет беше загубила приповдигнатото си настроение заедно с пластмасовия тромпет, захвърлен някъде по пътя. Анук вървеше напред, пъхнала в ухото си едната слушалка на своя айпод. Чудех се какво ли слуша, унесена в личния си свят от звуци.

Завихме покрай църквата, излязохме на малкия площад и застанахме срещу магазинчето за шоколад, първото място, което с Анук някога сме наричали дом...

Смълчахме се за миг. Трябваше да асимилираме прекалено много неща: празните витрини, зеещия покрив, стълбицата от сажди по стената. Миризмата беше още прясна – смесица от мазилка, овъглено дърво и изгорели спомени.

– Какво се е случило? – попитах най-накрая.

– Имаше пожар – вдигна рамене Рейно.

В този момент прозвуча почти като Рижия в дните, след като изгуби лодката си. Предпазливо овладеният тон, почти обидното равнодушие. Идеше ми да го попитам дали той е запалил пожара – не защото така смятах, а просто за да смутя самообладанието му.

– Някой пострада ли? – попитах.

– Не.

Отново привидната незаинтересованост, но зад нея цветовете му виеха и пращяха.

– Кой живееше там?

– Една жена с детето си.

– Чужденци – казах аз.

–Да.

Светлите му очи се взряха в моите почти предизвикателно. Разбира се, и аз бях чужденка, поне според неговото виждане. И аз бях жена с дете. Чудех се дали бе избрал точно тези думи, за да предаде нещо друго.

– Познавахте ли ги?

–Не.

Това също беше необичайно. В селище като Ланскене енорийският свещеник познава всички. Или Рейно лъжеше, или жената, която бе живяла в къщата ми, беше постигнала почти непостижимото.

– Къде са отседнали сега? – попитах.

– Мисля, че в Ле Маро.

– Мислите?

Той сви рамене.

– Има много като тях в Ле Маро – отговори. – Нещата са се променили, откакто си тръгнахте.

Започвах да си мисля, че е прав. Нещата в Ланскене действително се бяха променили. Зад полупознатите лица, къщите и варосаната църква, полетата, тесните улички, лъкатушещи надолу към реката, старите работилници за щавене на кожа, площада с ивицата чакъл за игра на петанк, училището, пекарната – всички тези особености, които отначало толкова ме успокояваха с измамното си безвремие, но сега вече бяха обагрени различно, долавях сянка може би на безпокойство, на непознатост в познатото.

Видях го да поглежда към вратата на църквата. Всички богомолци бяха влезли вътре.

– По–добре си вземете расото – казах аз. – Не бива да закъснявате за богослужение.

– Днес няма да служа аз. – Тонът му все още беше напълно безразличен. – Тук е отец Анри Льометър, който идва по специални поводи.

Прозвуча доста странно, но тъй като не ходя на църква, не направих коментар. Рейно не ми обясни нищо повече, но остана, доста сковано, до мен, като че ли очакваше присъда.

Розет и Анук гледаха. И двете не можеха да откъснат очи от магазинчето за шоколад. Анук беше свалила слушалките на айпода си и стоеше до обгорената входна врата – знаех, че си спомня как двете сапунисвахме и шкурехме дървенията, как купихме боята и четките, как се мъчехме да отмием боята от ръцете си.

– Може да не е толкова лошо, колкото изглежда – казах на Анук и бутнах вратата. Беше отключена, отвори се. Вътре беше още по-зле: столовете бяха струпани в средата на стаята, повечето овъглени и безполезни. Килимът беше навит и почернял. На пода имаше остатъци от статив. На стената висеше черна дъска.

– Било е училище – казах на глас.

Рейно не отговори. Беше стиснал устни.

Розет направи физиономия и попита на езика на знаците: Тук ли ще спим?

Поклатих глава и се усмихнах.

Добре. На Бам не му харесва.

– Ще спим някъде другаде – казах ѝ.

Къде?

– Знам подходящо място – отвърнах.

Погледнах Рейно.

– Не искам да се натрапвам, но да не би да сте в беда?

Той се усмихна. Тясна усмивка, но този път стигна чак до очите му.

– Може и така да се каже.

– Смятате ли изобщо да ходите на литургията?

Той поклати глава.

– Тогава елате с мен.

Той се усмихна отново:

– И къде отиваме, мадмоазел Роше?

– Първо да занесем цветя на гроба на една стара дама.

– А след това?

– Ще видите – отвърнах.