Праскови за кюрето

Трета глава

Вторник, 24 август

Силният трополящ дъжд продължава. Вече два дни почти не е спирал. Барабани по улуците, стича се по прозорците, накъсва въздуха и ни държи затворени вътре. Черният отан вилнее като банда престъпници, брули листата от кестените, преобръща чадърите, дърпа шапките, разчорля прическите, дращи шантавите си графити по цялото течение на реката.

Анук и Алиса през повечето време слушат музика и гледат телевизия. Напоследък Розет отново рисуваше маймунки, обаче сега е минала на слонове. И трите ми изглеждат доволни, нищо че са затворени вътре. На мен ми е трудно да си намеря място, надничам през прозорците, наблюдавам как дъждовните капки се надбягват по стъклото и чакам... какво? Всъщност не знам.

Днес следобед отидох да потърся Жозефин. Навлякох стария дъждобран на Арманд и обух чифт гумени ботуши. Жозефин обаче не беше в "Кафе дьо Маро" и Мари-Анж ме осведоми, че не знае кога ще се върне. Улиците бяха пусти и печални. Небето беше тъмно като през ноември. Докато минавах покрай църквата, забелязах, че вратата на стария магазин за шоколад леко се е откачила от резето и трополи самотно на някакъв забравен шифър.

Туп–туп–туп. Туп–туп. Туп–туп.

Това вече не беше моята къща. Не носех отговорност. Въпреки това в сградата има привидения, които в момента се боричкат и се надвикват за внимание. Разбира се, аз знам как да прогоня привиденията, но те са призраци на самата мен, на Анук, на Рижия, на Рейно, на Жозефин. И на Арманд, скъпата ми стара приятелка с хиляди бръчици по лицето, все едно е кукла от изсушена ябълка; Арманд, седнала на високото столче пред плота, с дългата ѝ черна пола, заметната нагоре, така че отдолу се показва подгъвът на яркочервената ѝ фустанела; Арманд, която пие шоколад през захарна сламка; Арманд, което чете поезия на Люк в отсъствието на Каро.

Озърнах се. Площадът беше празен. Найлонът върху покрива се спускаше на вълни по скелето. Ремонтът беше започнал, но в такова време не можеше да продължи. Реших, че къщата сигурно е празна. Празна, но гъмжаща от привидения и очарование.

Туп–туп–туп. Като клепач. Като намигване от отворен гроб. Влез, Виан. Всички сме тук. Старите ти приятели. Мъжът в черно, майка ти, миналото ти. А въздухът е горчив като шоколад и сладни от съжаление като тамян. Опитай ме. Вкуси ме...

Влязох.

Някой се беше помъчил да почисти. Отломките бяха махнати, стените бяха изжулени и готови за боядисване. Ако погледнех по един определен начин, почти виждах привиденията: как жената и шестгодишната ѝ дъщеря влизат в празната къща, килима от сив прахоляк, занемарения и печален вид. Сега мястото отново изглежда така, но този път няма кой да разкъса сенките, като надуе пластмасовото си тромпетче или като задумка по тенджера с дървена лъжица и закрещи: Зли духове, пръждосайте се начаса!

Въпреки това си представям как това може да се промени. Ако стените се боядисат в жълто и се украсят със сини фигури, ако се постави плот и може би няколко високи столчета. Във въздуха мирише на пушек, вече влажен и застоял, но ако се отворят прозорците и вратите, ако се запали стиска градински чай и подовете се изтъркат със смес от сода за хляб и лавандулово масло...

Зли духове, пръждосайте се начаса! Да, лесно можех да го постигна. Къщата е отражение на своите обитатели, а тази къща ме познава. Лесно бих могла да си я взема, лесно бих могла да върна миналото.

Туп–туп.

Къщата е неспокойна. Потръпва и помръдва. Дъските на пода скърцат, затръшва се врата, счупените прозорци шептят. А сега горе, на втория етаж, от гарвановото гнездо, където някога се намираше стаята на Анук, се чуват стъпки по голия под.

Това не е привидение.

– Кой е там? – провикнах се.

Настана тишина, после горе на стълбата към таванската стаичка на Анук се появи лице. Мургаво личице, обточено с черно, ококорени и притеснени тъмни очи.

– Уплаших ли те? – попитах. – Извинявай, не подозирах, че в къщата има някой. Живеех тук много отдавна, преди да се нанесете с майка ти. Имах магазин за шоколад. Може би си чувала да разказват.

Детето не помръдваше. Под хиджаба изглеждаше на около дванайсет години.

– Ти сигурно си Дуа. Аз съм Виан. Майка ти тук ли е?

Тя поклати глава.

– Това беше стаята на дъщеря ми. Още ли има кръгло прозорче като люк на тавана? Тя гледаше през него по цели нощи и си представяше, че е на пиратски кораб.

Дуа кимна предпазливо. Зад нея се разнесе тихо тътрузене. Лицето на Мая се появи до нейното, сладичко като шоколадов бонбон.

– Това е Виан! – възкликна Мая. – Качи се! Мислехме, че е мемти на Дуа.

Погледнах Дуа и попитах:

– Може ли?

Тя, изглежда, още се колебаеше.

– Всичко е наред – увери я Мая. – Тя умее да пази тайна. Грижи са за Алиса вече цяла вечност и не е казала на никого. Качвай се, Виан, ела да видиш.

Качих се по стъпалата към вратичката. Още миришеше на пушек, но щетите бяха нищожни. Стаята не се беше променила, откакто Анук я обитаваше: няколко полици за книги, легълце, бюро с компютър, играчки, един-два плаката по стените с непознати за мен певци. А на пода върху възглавници седяха още деца – сред тях и Пилу – и имаше кашон, от който се чуваше боричкане и вой.

– Здравейте всички – поздравих. – Не очаквах да попадна на веселба.

Пилу се усмихна широко.

– Запознай се с Дуа – представи я той. – Вече познаваш Мая. А тези двете – присъедини ги той с жест – са Карин и Фрасоаз.

Двете деца ме изгледаха предпазливо. По-голямата, Франсоаз, изглеждаше около дванайсетгодишна. Карин беше може би на възрастта на Мая. И двете бяха с джинси и фланелки. Предположих, че са сестри.

– Какво става тук? – попитах.

– Отчаяни действия – отговори Пилу. – Пиратство.

Контрабанда...

– Престани, Пилу – скастри го Дуа. Гласът ѝ прозвуча тихо, но авторитетно. После тя ме погледна и поясни: – Понякога той се увлича.

Надникнах в кашона. Оттам ме погледнаха две черно-бели кутрета. Трябва да бяха на около пет седмици. Закръгленки, чипоноси и игриви, те се катереха едно върху друго, нетърпеливи да излязат от кутията, и ръмжаха.

– Разбирам. – Взех едното кутре, което незабавно ухапа пръста ми.

– Няма нищо, той така прави – утеши ме Пилу. – Ще го нарека Гризко.

– Чии са? – попитах.

– Ничии. Наши – отговори ми Мая тутакси.

– Значи това е тайната ви – усмихнах ѝ се аз. – Признавам, че добре я запази. – Дуа ме погледна разтревожено и аз я успокоих: – Не се тревожи, няма да ви издам.

Момичето ме погледна подозрително. Под черния хиджаб лицето ѝ беше дребничко и ъгловато. Очите ѝ бяха наистина поразителни – оградени с концентрични златисти кръгове.

– Мосю Ашрон щеше да ги удави – поясни тя. – Франсоаз и Карин ги донесоха тук. Още преди пожара. Оттогава се грижим за тях. Люк знае, защото работи тук. Но само той. А сега и вие.

– Много са сладки – обади се Мая. – И понеже вече никой не живее в къщата, на никого не му пука дали ангелите ще влязат, или не.

– Ангелите ли? — попитах.

– Така пише в Корана. Оми казва, че ако в къщата има куче, ангелите няма да влязат вътре.

– Искаш да кажеш, че няма да влезе котка – поправи я Пилу.

– Не котка – настоя Мая. – Ангелите.

– Споменахте мосю Ашрон. – Погледнах Франсоаз и Карин. – За Луи Ашрон ли става дума?

Франсоаз кимна.

– Той е баща ни. Ще се вбеси, ако разбере, че сме тук. Не харесва магриби, както не харесва и кученцата. Казва, че ако магрибите искат да останат във Франция, трябва да живеят като нас. Според него водели страната към социално-икономически срив.

Усмихнах се.

– Тогава по-добре не му казвайте. Ами майка ти, Дуа? Тя знае ли, че сте тук?

Дуа поклати глава.

– Мисли, че гледам Мая.

– А твоята майка, Мая?

– Тя пък мисли, че аз съм у тях, разбира се. – Мая погали кученцето. – Харесва ми да идвам тук. Хубаво е. Има играчки. На мен не ми дават да имам играчки.

– Така е – сериозно потвърди Пилу. – Знаеш ли, че тяхната религия забранява да имат плюшени играчки, кукли Барби и дори фигурки на екшън герои?

– Аз имам у нас – поясни Мая. – Малкото пони и принцеса на Дисни. Обаче тук не може. Мемти ме кара да ги оставям вкъщи. Освен това – извади тя нещо изпод мишницата си. Разпознах същата плетена играчка, която момичето носеше при последната ни среща – някакво същество с цвят на овесена каша и с уши, което приличаше на заек. – Това е Типо. Той ми е приятел. Оми ми го направи. – Мая се намръщи и добави: – Чичо Саид казва, че играчките са харам[14]. Чух да го казва на моя джиддо.

– Можеш ли да повярваш? — попита Пилу. – От къде на къде Бог ще се интересува от такива неща?

– Понякога е трудно да разбереш защо хората вярват в това, в което вярват.

– Но плюшените играчки?! – невярващо възкликна Пилу.

– И музиката... знаете ли, че и това е грях? И танците, и наденичката...

– Наденичката ли? – повтори Франсоаз.

– Всъщност повечето charcuterie[15] – осведомено поясни Пилу. – Но е позволено да ядеш "Харибо". Или поне мюсюлманската разновидност, което на вкус е същото, но се намира само на специални места като в Бордо например и струва по десет евро пликчето или нещо подобно.

Пилу и децата от Ланскене се спогледаха ужасено при мисълта за мюсюлманския вид "Харибо".

Обърнах се към Дуа:

– Къде живеете сега?

– С леля и чичо – сви рамене тя.

– Карим и Соня?

Тя кимна.

– Харесваш ли новата си леля?

Тя отново сви рамене едва забележимо.

– Симпатична е. Не говори много. Алиса ми допадаше повече.

Забелязах, че говори в минало време.

– Мислиш, че тя вече няма да се прибере у дома, така ли? Отново същото леко помръдване на раменете. Всъщност беше по-скоро потрепване на главата и на раменете, жест естествен като мисълта, сложен като танцово движение.

– Защо избяга Алиса? – попитах.

–Било е зина[16], така казва мама – наклони глава момичето.

Исках да я попитам какъв грях ще тласне момиче към решението да посегне на живота си, понеже за жена причината е само една. Зина е дума, която звучи почти като име – може би на цвете, но противно цвете, което трябва да бъде изскубнато, преди да се разпространи. С майка ми не се задържахме дълго в Танжер, но достатъчно, за да разбера. Самотна майка и детето ѝ се превръщат в обект на презрение и срам. Дори сега нямат почти никакви права, а преди двайсет години – съвсем никакви. Понеже бяхме от Запада, с майка ми бяхме своеобразно изключение. Малцина ни приемаха охотно, но бяхме достатъчно различни – и почтителни към вярата им, – за да се промъкваме през ситото на осъдителността им. Обаче жените, изоставили хая – сложна дума, която означава едновременно скромност и срам, – не получаваха снизхождение. Майка ми познаваше няколко неомъжени майки, прогонени от семействата си, неспособни да си намерят работа или да получават социални помощи за децата си, родени извън брачното ложе. Тя не ги опозна добре – разделяше ни прекалено дълбока пропаст, – но въпреки това аз успях да посъбера малко информация. Едната беше получила обещание за брак от мъж, който я зарязал, когато разбрал, че е бременна. Другата била изнасилена от група мъже, които през цялото време ѝ повтаряли, че е уличница и си го заслужава. Майка ми плака, когато научи тази история, а тя не се разплакваше лесно, обаче момичето беше само на деветнайсет и когато се запознахме с нея, работеше на дълги смени във фабрика за рибни консерви, където и спеше. Бебето ѝ – момиченце – умряло малко след раждането. Кръстила я Рашила. Майка ми не можеше да проумее как една вяра, която проповядва прошка, може да издигне толкова безмилостна ледена стена срещу най-бедните и най-уязвими членове на общността. Мислехме, че сме се нагледали на предразсъдъци в Рим, Берлин, Прага, но там беше нищо в сравнение с Танжер, където опозорените жени се нареждаха пред джамиите да просят, а техните добродетелни сестри ги пренебрегваха с извърнати очи и забулени лица, скромни и неумолими.

Ето това беше грях, твърдеше майка ми, докато се носехме по нажежените бели улици под слънцето, с пазарищата и мюезините, които се съревноваваха да привлекат вниманието ни под безмилостното и жестоко небе. Това беше грях – извърнатият поглед, краткият пренебрежителен жест. Двете с нея го бяхме виждали и преди: в Париж пред "Нотър Дам", в Рим пред портите на Ватикана. И дори тук, в Ланскене, в очите на хора като Каро Клермон винаги съм разпознавала онзи поглед – на лицемерно набожно презрение, – който възприемат праведните.

– Има и по-лоши неща от зина – отбелязах.

Стори ми се, че Дуа леко се стъписа.

– Алиса има ли приятел?

Дуа кимна.

– Имаше. Говореха си по интернет. Но после баща ѝ взел компютъра, затова ѝ позволявах да използва моя. Поне допреди пожара.

– О, разбирам. – Приятел по интернет. Анук няма компютър. У дома с часове стои в интернет кафене на булевард "Сен Мишел" и говори с приятелите си – най-често с Жан-Лу, който с помощта на виртуалното общуване компенсира твърде честите си престои в болницата. – Познава ли го наистина? Някой от селото ли е?

Дуа отново кимна.

– Може би. Така мисля. Не казва.

– Разбирам. – И изведнъж наистина проумях. Футболните мачове на селския площад; сутрешните събирания на кафе с Каро Клермон, секнали толкова внезапно; разочарованието на Каро от общността в Ле Маро; студенината между селото и булевард "Пти Багдад".

В света на Каро толерантността означава да четеш подходящите вестници, от време на време да хапваш кускус и да се наричаш либерал. Но не и да позволиш на сина си да се влюби в момиче магриби. Що се отнася до Саид Махджуби, към когото хората се обръщаха за духовни напътствия, човек, който се самоопределя чрез вярата си...

Оставих децата да си играят. Малките са необикновено приемащи.

Дори децата на Ашрон живеят извън радара на родителските предразсъдъци. Не е нужно много, за да забравят различията помежду си. Кашон с кутрета, скривалище в изоставена къща. Само ако светът беше толкова простичък и за нас! Ала ние притежаваме тревожното умение да се съсредоточаваме над различията, като че ли изключването на другите ще укрепи самоличността ни. Само че по време на всичките си странствания съм установила, че хората са почти еднакви навсякъде. Под покривалото, брадата или расото механизмът е един и същ. Въпреки убежденията на майка ми в постъпките ни няма никакво вълшебство. Виждаме, защото отправяме взор отвъд безредието, което единствено съзират другите. Цветовете на човешкото сърце. Цветовете на душата.

Когато излязох, все още валеше. Силен и обилен дъжд, който се сипеше по земята с пукот като фойерверки. Вече знаех какво трябва да направя. Мисля, че още от самото начало знаех. От деня, когато пристигнах и я видях да стои на слънцето неподвижна и цялата забулена, и да наблюдава хората като тропически гущер.

Обадих се по мобилния си телефон. Този път не на Рижия, а на Ги, който ми доставя продуктите за шоколадите. Този път поръчката ми беше скромна: само една-две кутии шоколадов кувертюр и няколко кутии. Но както винаги е казвала майка ми, има дни, когато само магията върши работа. Не е някаква грамадна магия, изобщо не, но само с това разполагаме, а в момента се нуждаех от нея.

После се запътих обратно в дъжда да намеря Инес Бенчарки.