Праскови за кюрето

Трета глава

Сряда, 25 август

Тогава тя ми разказа цялата история – говореше с кратки, ожесточени фрази. Седнахме под дърветата в края на булевард "Де Маро" и тя ми се изповяда докрай.

– Беше толкова красив. Всички бяхме влюбени в него. Когато се появи, очаквахме да е скучен учен. Баща ни непрекъснато го хвалеше, но го представяше като някакъв сухар, разбираш ли? След като Карим пристигна обаче, всички момичета започнаха да се борят за вниманието му. Виждала си го, нали?

Очи като див мед, глас като коприна.

– О, да, виждала съм го.

Тя сви рамене.

– Сестра ми беше луда по него. Много се противеше, преди да го види. Не искала да се омъжва, не можели да я заставят. Дори смяташе да избяга. Но щом го зърна, всичко се промени. Не преставаше да говори за него. Айша Бузана, Джалила Ел Марди, Рана Джаннат – всички му правеха мили очи, клюкарстваха зад гърба на Соня, твърдяха, че не била сериозна, че не била свястно мюсюлманско момиче. Дори споменаха как сме играли футбол на площада. Мама се притесни – представяш ли си какъв скандал щеше да избухне, ако той се бе отказал! Обаче Карим явно не даваше и пет пари. Сприятели се с всички. Помогна на Саид да ремонтира спортната зала и мъжете започнаха да ходят там. Имаха приятно място, където да се събират. А после се появи тя.

– Инес – вметнах.

Алиса кимна.

– Не пристигна ли заедно с Карим?

– Не – поклати глава тя. – Дойде за сватбата. Тя е единствената му роднина. И той я обича, много я закриля... –Алиса възкликна отвратено: – Уффф! Инес не сваля никаба.Дори вкъщи. Дори пред баща ми. Прави се на толкова добродетелна! Но очите ѝ са зли. Не може да не си го забелязала.

Преди време щях да ѝ отговоря, че не вярвам в съществуването на злото. Но вече си научих урока.

Замислих се за Инес Бенчарки, за презрителния поглед на издължените ѝ тъмни очи, за цветовете, които се помъчи да скрие. Ако скорпионът няма друг избор, освен да те ужили, това прави ли го зъл? Знам, че първата ни среща не мина добре. Допуснах тя да ме изненада. Сбърках, понеже бях нетърпелива, добронамерена, наивна. С две думи, държах се аматьорски. Следващия път щеше да е различно.

– Не мисля, че е зла.

– Не я познаваш – сви рамене Алиса. – Докато ръководеше училището, всички момичета се страхуваха от нея. Никога не се усмихва, никога не се смее, никога не сваля никаба.Заради нея вече много момичета се забулиха – заради нея, а и понеже Карим все повтаря, че жената с никаб е кралица...

– Явно ѝ е много предан – отбелязах.

Тя направи гримаса.

– Точно така. Предан ѝ е. Тя е единствената жена, която той обича истински. Не знам какво вижда в нея. Сигурно е много красива. Или пък е вещица, амар. Знам само, че не му е сестра.

– Откъде си сигурна? – попитах.

– Знам – увери ме Алиса. – Заради начина, по който я гледа. Или по-скоро, понеже не я гледа. В нейно присъствие той е различен. Всички са различни. Тя е като горчива капка в гозбата, която променя вкуса на всичко.

– Захра ал-Джерба я харесва – отбелязах.

– Захра иска да е на нейното място – насмешливо обясни Алиса. – Преди не беше такава: не говореше за политика, не носеше никаб. Подражава във всичко на Инес. Трябва да възстановим ценностите си, така казва. А всъщност се опитва да впечатли Карим. Не че той я забелязва.

– Разкажи ми за Карим – подканих я.

Тя въздъхна.

– Студено ми е. Може ли да се прибираме?

– Разбира се. Ще говорим по пътя.

Подобно на много жертви Алиса обвинява себе си. Сигурно го била насърчила с нещо. Може би заради западното си облекло, с което той не бил свикнал. Ако носела никабили дори хиджаб, изобщо нямало да се случи. Само че Алиса беше млада и наивна, беше свикнала да играе с момчетата на площада, да слуша музика, да гледа телевизия. Не е подозирала какво я застрашава. А когато разбрала, вече било твърде късно. Зина бил в стаята при тях двамата.

– Отначало дори не се докосвахме. Само си говорехме насаме. Но дори тогава съзнавах, че е нередно. Карим искаше да ми помогне, но когато опитвахме да се молим заедно, аз мислех единствено за лицето му, за походката му, за устата му като праскова...

Той имал проблеми със Соня, разказа ми Алиса. Отначало сексът бил болезнен за сестра ѝ и тя отказвала да опита отново. Карим се чувствал самотен и наранен. Доверил се на Алиса, понеже двете със Соня били много близки, но по това време приятелството им вече се било задълбочило и се превръщало в нещо друго.

– Първия път, когато се целунахме, беше ужасно. Карим обвиняваше себе си. Не мен. Бил готов веднага да се премести, обаче така щяло да се наложи да обяснява на сестра ми какво се е случило. Вместо това отправихме дуа за напътствие и се постарахме повече да не оставаме насаме. Карим непрекъснато стоеше в спортната зала. Аз започнах да нося хиджаб. Но не беше лесно. Живеехме в една къща. Внуших си, че ако се обличам различно, ако си казвам молитвите по-често, ако се постарая да бъда по-сериозна, може би нещата ще се нормализират. Но дълбоко в себе си всъщност не желаех промяната. Една нощ Карим дойде в стаята ми.

Случило се преди четири седмици. После още два пъти. Веднъж, когато били сами в къщата, и веднъж отзад в спортната зала. И двата пъти той я молел за прошка, а Алиса обвинявала себе си.

Тогава се намесила Инес.

– Инес ли?

Алиса кимна.

– Да, може би той ѝ е казал. Може би се е досетила. Но Инес по някакъв начин успява да научава всичко. – Потръпна. – Беше ледено спокойна. Предупреди ме да не припарвам до Карим, иначе щяла да каже на родителите ми. Щяла да ме издаде и на сестра ми. А Соня беше бременна в третия месец. Как щеше да ѝ се отрази такава новина? После Инес ме изгледа над булото и попита: Да не мислиш, че си единствената? Да не мислиш, че не се е случвало и преди? Или че той ще ти принадлежи, след като вече принадлежи на мен?

Наближавахме къщата на Арманд, цялата осветена. Приличаше на китайски фенер, весела, празнична и приветлива. Сигурно Анук и Розет бяха станали.

Алиса ме погледна притеснено.

– Нали няма да кажеш на никого?

– Естествено, че не – поклатих глава.

Тя кимна рязко.

– Вече разбираш ли защо трябваше да се махна? Тя лично ми го каза – той ѝ принадлежал. Държи го под властта си. Оттогава Инес непрекъснато ме наблюдава. Не ми продумва, но ме ненавижда. Чета го в очите ѝ.

– Защо вече не живее у вас?

Алиса се намръщи.

– Дядо не одобряваше, че тя носи никаб и у дома. Той не харесва никаб, смята, че в днешно време не е редно момичетата да го носят. Скара се с баща ми по този повод. Освен това дядо не одобрява, че татко прекарва толкова време в спортната зала. Според него го прави, защото там е пълно с ласкатели. Както и да е, дядо се изнесе от къщи, а малко след него и Инес. Не искала да става причина за семейни разпри. Но вече беше твърде късно. Тя отрови всичко.

Стояхме на предната веранда на Арманд. Беше спряло да вали, поне засега. Дори вятърът се беше поуспокоил – дали Черният отан най-сетне не се укротяваше?

– Извинявай, че ти се развиках – каза Алиса. – Беше не-благодарно от моя страна, дължа ти толкова много.

– Нищо не ми дължиш – усмихнах се. – А сега да влизаме, за да не настинеш.

Анук и Розет печаха кроасани за закуска. На печката се мъдреше съд с горещ шоколад. Ухаеше на ванилия и на подправки. Алиса свали никаба си и прокара ръце през влажната си коса.

– Може ли да опитам малко? – попита.

– Разбира се. Ами Рамазанът?

Тя се подсмихна иронично.

– Вече съм нарушила толкова много правила, че една чаша шоколад надали ще промени нещо. Джиддо казва, че ислямските закони са се превърнали в було, което скрива лика на Аллах. Хората се боят да се вгледат. Интересува ги само повърхностното.

Налях ѝ чаша горещ шоколад – беше хубав, много по-хубав, отколкото можеше да се очаква от буркана със старо какао в килерчето на Арманд. Споменах го на Анук.

– О, да! – възкликна тя. – Пристигна доставката. Сложих всичко долу, където е по-прохладно.

Добре. Надявах се продуктите да са пристигнали. Кутия с необходимото за приготвянето на шоколад: няколко блокчета кувертюр, какао, кутии, оризова хартия, панделки и формички. Не беше много, но стигаше, за да изпълня обещанията си.

– Мисля да започнем с трюфели – обявих.

– Добре. Може ли да ти помагаме? – попита Анук.

– Надявах се да го направите.

Розет вдигна поглед от закуската си и кимна. Дори тя знае как се правят трюфели, как се овалват в какао и се съхраняват в кутии с оризова хартия, знае, че са най-лесните за приготвяне шоколадови изделия. Дори не ти трябва термометър за захарта, а само хубаво усещане за време и нюх за точния момент, когато захарта се топи и направо плаче за една лъжица сметана, малко канела и съвсем мъничко коантро...

– Обещах на Оми ал-Джерба да ѝ приготвя от моите бонбони. Обещах и на стария Махджуби. А и на Гийом, на Люк Клермон...

– На Жозефин и на Пилу – добави Анук.

– Пилу! – тръби Розет.

– И за Жано, разбира се.

Анук ме възнагради с лъчезарна и широка усмивка.

– Разбира се!

Осъзнавам какво означава това. Поредната трудност, свързана със завръщането ни в Ланскене, поредната пречка за прибирането ни в Париж. Дотолкова се бях вглъбила в собствените си дела, че не бях обърнала достатъчно внимание на Анук, но по предпазливо веселия ѝ отговор отсъдих, че мисли за Жано Дру по-често, отколкото би признала пред мен. Отново Черният отан беше причината – той беше домъкнал сянката на нещо, което знаех, че е там, но срещу което предпочитах да не се изправям в момента. Знам каква бях аз на петнайсет, но ми трябваха двайсет години, за да се изкатеря по стената между секса и любовта. Бях твърде млада. Анук е твърде млада. Аз не слушах никого. Тя също няма да го направи.

Заех се с шоколада. С него се чувствам сигурна. Шоколадът следва конкретни правила. Ако прегори, значи не сме спазили правилата. Любовта е произволна, лишена от среда, избухва като епидемия. За пръв път от идването на Алиса у дома изпитвам симпатия към Саид и Исмаила Махджуби. Вече са изгубили едната си дъщеря. На крачка са да изгубят и другата. Докато се трудя над трюфелите, меря и стържа шоколада, бавно го разтопявам в тенджерата и добавям капка по капка коантро, се питам дали и те се чувстват по същия начин. Дали и те гледат как любовта им отнема дъщерята, как неумолимо я привлича към чужда орбита. Или са толкова заети с други неща, че изобщо не са забелязали какво ги застрашава?

Трябва пак да се видя с Жозефин. Трябва да се видя с Инес Бенчарки. Нуждая се от категорични отговори на въпросите, които ме задържат тук. В надигащата се от тенджерата пара виждам лицата им: над булото на Инес Бенчарки ме гледат очите на Жозефин, Кралицата чаши в черната си дреха, която изпива горчивата чаша до дъно...

Изпаренията от сместа са пикантни и наситени, ухаят на цитруси и на кардамон. За миг ми се завива свят, в парата се завихрят карнавални цветове. Гадаенето на шоколад е опасна работа, по-близо е до мечтите, отколкото до реалността, и разпалва фантазиите по-силно от всичко, което познавам. Образите потрепват като черни конфети, всяка ефимерна частица проблясва за секунди и после гасне като искра на вятъра. За миг сякаш мярвам Рижия, после разпознавам Рейно – върви със сведена глава по брега на Тан. Рейно като скиталец, небръснат и блед, понесъл раница със скъсан кожен ремък. Какво означава това? Защо Рейно? Каква е неговата роля в историята?

Шоколадената смес вече е готова. Още само десет секунди и ще загори. Свалям бакърената тенджера от огъня, след броени мигове парата ще се разсее. А с нея – и цветовете, които намекват, че предстои да се разкрие нещо величаво. Може днес да се отбия у Рейно. Или пък утре. Да, май утре ще е по-добре. В крайна сметка няма нищо спешно. Рейно не е основната ми грижа. Други хора се нуждаят от мен повече.