Праскови за кюрето

Пета глава

Четвъртък, 26 август

– Станало е недоразумение – рекох. – Пуснете ме и ще ви обясня.

Карим остави тубата с бензина. По дрънченето познах, че е празна.

– Обясни ни това, мосю кюре. Беше у теб, когато те видяхме да шпионираш сестра ми.

– Не е вяр... – подех, но после си спомних Соня. Явно беше нейната туба. Тя я изпусна, когато ѝ препречих пътя. Но после ми изповяда всичко! Как да я издам на съпруга ѝ? –Не я шпионирах – казах. Беше лъжа и точно така си звучеше.

– Исках да поговоря с нея.

– Затова ли се криеше зад дървото?

Понечих да изръся още една лъжа, но осъзнах, че няма да свърши работа. Някои хора са родени лъжци, отче, но аз не съм един от тях. Опитах друг подход.

– Нека те попитам нещо, Карим. Колко дълго мислиш, че можеш да ме държиш заключен тук? Ако ме освободиш незабавно, обещавам да не предприемам мерки против теб.

Сега като се замисля, сигурно думите ми са прозвучали малко арогантно. Един от младежите каза нещо на Карим. Той му отговори нетърпеливо. Последва кратък бърз разговор на арабски.

Притесних се.

– Виж, трябва да ми повярваш – обърнах се аз направо към Карим. – Не съм подпалил училището. Не съм нападнал сестра ти. Винаги съм се опитвал да ѝ помогна.

Лицето на Карим беше непроницаемо на светлината, която влизаше през вратата, но усетих враждебността му – излъчваше я като радиосигнал. Отново каза нещо на приятелчетата си. После се обърна към мен:

– Какво си направил с балдъзата ми?

– Моля? – стъписах се аз.

– Алиса Махджуби. Къде е тя? И защо е била с теб преди седмица?

Поех си дълбоко дъх.

– На сигурно място е. Но това няма нищо общо с мен. Тя е при приятелка. По свой избор. Аз нямам нищо общо.

Карим кимна едва забележимо.

– Разбирам. Но мадам Клермон твърди, че са те видели с млада жена през нощта до реката.

– Не стана така... – Боже, колко неубедително звучеше! –Случайно я срещнах. Тя беше в беда и аз ѝ помогнах. Това е всичко.

– Както помогна и на сестра ми ли?

Отворих уста, но не казах нищо.

– Носи ти се славата, мосю кюре – предупреди ме Карим. – Неведнъж си изразявал ненавистта си към чужденците. Дори отец Анри го признава. Ти си нетолерантен човек. Обичаш да командваш. Опита се да попречиш на строителството на джамията. Често се изказваш против никаба. Преди време дори си се държал вандалски в магазина за шоколад, понеже си го смятал за дръзко незачитане на твоите религиозни традиции. Вече знам от сестра си, че миналата седмица си влизал в къщата ѝ. А сега те пипнахме да се навърташ край лодката ѝ с туба бензин и явно канейки се да напуснеш града...

Избухнах в нервен смях.

– Смешно ли ти се струва? – попита Карим.

– Не, разбира се. Но грешиш.

Карим се изсмя подигравателно.

– Съмнявам се, че отец Анри Льометър ще се съгласи. А сега ни кажи къде е Алиса и какво си търсил тук вчера.

Трябваше да се помъча да запазя спокойствие, отче, но вместо това се ядосах.

– Няма да се оправдавам пред теб или пред когото и да било – заявих. – Всичко си беше наред, преди да пристигнеш ти. Ти и сестра ти. Оттогава ме заплашват, нападат, обвиняват и държат тук, долу, против волята ми. Не ти позволявам да ме заплашваш. А за Алиса разбирам – притесняваш се. Твърде млада е да напусне дома си, така е. Обещавам ти, когато ме освободиш, да седнем и да намерим решение...

Карим и приятелчетата му отново си размениха няколко думи на гърления си арабски. После той пак се обърна към мен.

– Извинявай, мосю кюре. Днес ме чака много работа. Надявам се да си поговорим, когато се върна.

Когато се върна ли? Сърцето ми се сви. Осъзнах колко много съм разчитал той да ме пусне.

– Не разбирам какво печелиш, като ме държиш тук. Да не мислиш, че ще ме принудиш да призная? Да призная какво? Сестрата на жена ти не е в опасност, Карим. Тя е при Виан Роше.

Мълчание.

– При Виан Роше?

– Точно така. А сега...

– Какво ти каза?

– Нищичко. А сега ще ме пуснеш ли?

По-продължително мълчание.

– Не мога – рече той.

– Защо не! – Гневът ми растеше. – Какво искаш от мен, по дяволите?

Карим пристъпи по-наблизо. Вече виждах лицето му ясно и установих, че онова, което бях сметнал за спокойствие, всъщност беше ледена ярост.

– Сестра ми Инес е изчезнала – каза той. – Нея и детето ги няма, откакто вчера те пипнах да се опитваш да подпалиш лодката, където спяха двете с дъщеря ѝ. Разбира се, можехме да се обадим в полицията. Но щяха ли да ни обърнат внимание? Затова ще те държим тук, кюре, докато не ни дадеш нужните отговори. Ишиаллах, дано следващия път, когато се видим, да кажеш истината.

След това той и приятелчетата му излязоха и затвориха вратата зад себе си. Чух ги да превъртат ключа в ключалката.

Отправих проклятия на френски и на латински. После седнах на стъпалата – единственото останало сухо място – и зачаках с надежда Мая да се върне. Какво бях сторил, та Бог ме наказваше така, питах се и мечтаех за кафе и пресни кроасани. Горе бягащата пътечка и другите уреди отново забоботиха.