Праскови за кюрето

Десета глава

Неделя, 15 август

За да разберете, трябва наистина да видите сами за какво говоря. Ле Маро е бедняшкият квартал на Ланскене, ако изобщо може да има такова градско нещо в село с население от не повече от четиристотин човека. Някога там се намираха работилниците за щавене на кожа, които бяха главният източник на приходи в Ланскене, а всички постройки по брега на реката бяха свързани с това производство.

Работилниците за щавене на кожа вонят и замърсяват, затова Ле Маро от край време си беше откъснато място, надолу по реката, далеч от селото, със своя атмосфера на зловоние, мръсотия и бедност. Но това е било преди сто години. Сега, разбира се, повечето от работилниците и къщите от тухли и дърво са превърнати в магазинчета и евтини жилища. Река Тан отново е чиста и децата идват тук, за да газят във водата и да си играят на местата, където някога жените са търкали кожи по големите плоски камъни, вдлъбнати от десетилетия изтощителен труд.

Тук речните плъхове (политическата коректност вече не позволява да ги наричаме цигани) обичат да връзват лодките си и да палят огньове по брега, да правят палачинки на плоча и да свирят на китара, да пеят, да танцуват, да продават евтини дрънкулки на децата ни и да рисуват ръцете им с къна за ужас на родителите им и на Жолин Дру, която ръководи селското училище.

Поне така беше някога. Сега децата странят от това място, повечето селяни също. Дори речните плъхове не припарват – не съм виждал да пристига лодка, откакто Рижия си тръгна преди четири години. Сега над Ле Маро цари различна атмосфера – носи се мирис на подправки и на пушек, звуците на чужда страна...

Не ме разбирайте погрешно. Не е вярно, че не харесвам чужденци. Някои хора в Ланскене са такива, но аз не съм от тях. Не се поколебах да приветствам първите няколко имигрантски семейства – всички онези тунизийци, алжирци, мароканци, пие ноар[1], наричани събирателно магриби[2], – когато се преместиха тук от Ажен с пълното съзнание, че в село като нашето, където хората си имат установени навици и са откъснати от случващото се в големите градове, жителите вероятно ще се съпротивляват на пристигането на група хора, толкова различни от самите тях.

Първите дойдоха от Марсилия или Тулуза, от предградията на градове с такава престъпност, че бяха избягали заедно със семействата си на по-спокойни места, в Бордо, Ажен, Нерак и оттам – най-накрая в Ле Маро, който общината искаше да благоустрои и където Жорж Клермон, нашият местен строител, беше извънредно щастлив да ги приеме.

Това беше преди почти осем години. Виан Роше вече беше заминала. Рижия все още беше тук. Работеше по лодката, която един ден щеше да се превърне в негов дом, живееше в "Кафе де Маро", за което плащаше, като поработваше от време на време – предимно за Жорж Клермон, който тутакси познаваше добрия дърводелец и с удоволствие плащаше по-малко от минималната надница на работник, който никога не се оплаква, винаги приема пари в брой и се справя с всякакви хора.

Тогава Ле Маро беше много различен. Здравето и безопасността все още не бяха подлудили нашите общински съветници, а изоставените къщи бързо и евтино можеха да се превърнат в домове и магазини. В квартала вече имаше магазин за платове и още един за манго, леща и гулия. Имаше кафене – никакъв алкохол, само ментов чай, и стъклени наргилета с киф, ароматната смес от тютюн и марихуана, популярна в Мароко. Всяка седмица имаше пазар, на който се продаваха странни и екзотични плодове и зеленчуци, докарани от пристанището в Марсилия, и малка пекарна, в която предлагаха питки и палачинки, сладки млечни рулца, медени сладкиши и банички с бадемов пълнеж.

В онези дни нашата общност от магриби наброяваше само три или четири семейства и всички живееха на една улица, която някои от селяните (непознаващи географията) наричаха булевард "Пти Багдад". Не че някой от новодошлите някога е виждал Багдад – повечето бяха второ или трето поколение имигранти, чиито родители бяха дошли във Франция да търсят по-добър живот. Облеклото им беше пъстро и разнообразно: от типичните за Мароко джелаби и кафтани, до качулатите бурнуси на арабите и берберите и съвременните европейски дрехи, обикновено съчетани с някаква шапка – молитвено кепе и дори фес – в зависимост от произхода им.

Разбира се, всички бяха мюсюлмани, говореха на арабски и берберски помежду си, ходеха в голямата джамия в Бордо и постеха по време на Рамазан. Гледаха на един от мъжете като на свой водач и имам – Мохамед Махджуби, вдовец на седемдесет години, който живееше с най-големия си син Саид, съпругата му, майка ѝ и двете им дъщери тийнейджърки Соня и Алиса.

Мохамед Махджуби беше обикновен човек с дълга бяла брада и дяволити очи, когото често можеш да видиш да седи на верандата си на брега на Тан, да чете, да яде осолени сливи и да плюе костилките в реката. Синът му Саид ръководеше малка спортна зала, докато снаха му въртеше домакинството и се грижеше за възрастната си майка. Внучките му обитаваха два свята – носеха джинси и туники с дълги ръкави на училище, но по-традиционни дрехи вкъщи, а дългите им коси бяха прибрани под цветни забрадки.

В онези далечни дни мястото бликаше от цветове: на пазара, в магазините, по витрините с храна и топове коприна. Булевард "Де Маро" имаше внушително име, но всъщност беше малък път с едно платно през бедния квартал на Ланскене, калдъръмът и паветата му бяха ограбени от поколения цигани и улицата беше занемарена от общинските съветници, сметнали, че е по-добре бюджетът им да обслужва нашата общност.

Магрибите, изглежда, нямаха нищо против. Много от тях идваха от други бедняшки квартали и наполовина изоставени апартаменти. Караха очукани стари коли без спирачки или застраховка и не се интересуваха от състоянието на пътищата. В началото младежите им се смесиха с нашите: момчетата играеха футбол на пазарния площад, момичетата се сприятеляваха с нашите в училище. Част от възрастните им жени се научиха да играят петанк – станаха обезпокоително добри на него и няколко пъти победиха нашите редовни играчи. Не бяха същинска част от Ланскене, но не бяха и външни хора, затова много от нас смятаха, че те донесоха нещо в селото ни – полъх от далечни места, аромат на чужди култури, привкус на екзотика, – което липсваше в другите стари крепости по Гарона и Тан.

Някои си останаха предпазливи към чужденците – например Луи Ашрон, – но повечето от нас се радваха, че Ле Маро придобива нов живот. Жорж Клермон беше сред най-доволните: съветът, който субсидираше проекта за благоустройство, му плащаше добре, но той спечели още повече, като оряза всичко възможно – новодошлите така и не забелязаха, че използва чам вместо дъб или че маже стените с три ръце вар, а не с пет. Съпругата му Каро щастливо прие допълнителния доход и се направи, че не забелязва потресаващото състояние на пътя. И магрибите първоначално бяха приятелски настроени: спомням си как Жозефин Муска носеше купища сладкиши от магазинчето в края на булеварда – собственикът му беше Медхи ал-Джерба, роден и отгледан в стара Марсилия, със силен южняшки акцент, – за да ги предлага на постоянните клиенти на кафенето си. Спомням си и как тя се опита да им се отплати, като им подари няколко дузини бутилки вино, и как оклюма, когато разбра, че никой от новодошлите не близва алкохол. (По-късно установихме, че това не е съвсем вярно; Медхи ал-Джерба си пийва от време на време, но само с медицинска цел, а един-двама от по-младите мъже се промъкваха в "Кафе де Маро", когато си мислеха, че роднините им не ги виждат.) Затова вместо вино Жозефин им занесе саксии с мушкато, които да сложат на первазите на прозорците си, така че през цялото лято улиците на Ле Маро имаха алени акценти. Спомням си футболните мачове между нашите момчета и магрибите и как понякога бащите идваха да гледат, всеки от своята страна на площада, а след това, когато приключеше мачът, се здрависваха тържествено. Спомням си дори как Каро Клермон свикваше сутрешни събирания на кафе за майките и техните деца в името на entente cordiale[3], сякаш беше социален работник от Париж, а не дребничка домакиня от провинцията...

Казвам всичко това, за да ти докажа, отче, че тези хора бяха добре дошли. Знам, че в миналото съм проявявал нетолерантност и се опитвам да компенсирам. Когато Жан-Пиер Ашрон обезобрази стената на спортната зала на Саид Махджуби, аз се намесих и го накарах да изчисти графитите. Когато Жолин Дру отказа да преподава на Захра ал-Джерба, докато тя не махне забрадката си, аз бях този, който ѝ напомни, че едностайното начално училище в Ланскене не е лицей в Париж – самата Жолин носи малък златен кръст, който, ако ще се придържаме строго към правилата, също трябва да сваля пред вратата на училищния двор.

Накратко, дори да ви е трудно да повярвате, аз уважавах новодошлите. Не съм от хората, които лесно се сприятеляват, но нямам нищо против малката общност на Ле Маро – всъщност смятах, че ние можем да си вземем някои поуки от тях. Магрибите бяха учтиви и дискретни, не предизвикваха смут. Отнасяха се почтително към родителите си, обичаха децата си, бяха набожни и скромни. За всеки проблем в общността – семейна кавга, дребно престъпление, инцидент, загуба на близък човек – се обръщаха към Мохамед Махджуби, чиято функция сред тях беше на свещеник, лекар, кмет, адвокат и социален работник в едно. Методите му не бяха винаги в рамките на общоприетото – някои (сред които и Каро Клермон) го смятаха за прекалено стар и ексцентричен, за да бъде полезен водач. Но повечето хора в селото изпитваха искрена привързаност към стария Махджуби. В Ле Маро думата му беше закон и никой не поставяше под съмнение авторитета му.

След това се случи първото събитие. Откакто пристигна, старият Махджуби се опитваше да превърне една от старите сгради на Ле Маро в джамия. Доколкото разбрах, планът беше прекалено скъп, за да си струва, дори да има свободна подходяща сграда. Голямата джамия в Бордо всъщност не беше толкова далеч, а освен това цялото население на Ле Маро все още се състоеше само от шепа семейства – може би около четирийсет души.

Плановете предизвикаха дискусии. От отсрещния бряг на реката имаше опозиция, която се изразяваше в енергичните протести на непоклатими католически семейства като Ашрон и Дру. Мисълта за джамия на няма и пет минути пеша от нашата църква им се струваше като фронтално нападение, като плесница по лицето на "Сен Жером", дори на самия Бог...

Старият Махджуби ме помоли да се намеся. Може би аз не бях най-подходящият човек. Не подкрепях идеята за джамия не защото бях против самата джамия, а защото всичко това изглеждаше излишно...

Махджуби отказа да приеме, че е победен. С помощта на сина си Саид той си присвои една от старите работилници за щавене на кожа и в крайна сметка със средства на мюсюлманската общност и след много преговори с местната власт, с помощта на Жорж Клермон (разбира се) и на някои доброволци от Ле Маро, изоставената сграда точно в края на булеварда се превърна в селската джамия и център на общността.

Разберете ме, отче, когато казвам, че нямам нищо против джамията. Със сигурност имаше някои особености (както се наложи да изтъкна), които противоречаха на местните строителни наредби. Но те бяха от второстепенно значение и ги споменах само между другото, за да избегна недоразумения впоследствие.

Резултатът несъмнено беше достатъчно скромен. Обикновена сграда от стари бледожълти тухли, чиято външност не подсказваше, че е място за поклонение. Отвътре беше доста красива, с плочки на пода и бледи стени със златна шарка. Като свещеник се постарах да зачитам чуждите вярвания и да покажа на общността на Ле Маро колко много се възхищавам на умелата ръчна изработка, както и да съм на разположение, ако някой се нуждае от помощ.

Въпреки това настъпи промяна. Докато общувахме, старият Махджуби започна да се държи предизвикателно. От край време си беше упорит старец с любопитна вятърничавост, която понякога не позволяваше човек да разбере дали се шегува, или не. Синът му Саид беше много по-сериозен и понякога се чудех дали няма да е по-добре за цял Ле Маро, ако бащата отстъпи и остави сина да взима решения.

Може би старият Махджуби усещаше това. Във всеки случай държанието му беше станало по-рязко. Винаги щом отивах в Ле Маро (което все още правя всеки ден от чувство за дълг), Махджуби не пропускаше възможност да подметне някаква забележка. Винаги добронамерено, сигурен съм, но другите може и да не го разбираха.

– Ето го мосю кюрето – отбелязваше той със силен акцент. – Да не би грешниците на вашия бряг на реката да са свършили? Или най-накрая сте решили да се присъедините към нас? Научихте ли се да пушите киф! Или тамянът ви е достатъчно опияняващ?

Знам, че всичко беше просто добронамерена шега, и все пак в поведението му имаше нещо предизвикателно, войнствено. Последователите му започнаха да повтарят думите му и неусетно, сякаш за една нощ, Ле Маро се превърна във враждебна територия.

И така – кога започна промяната? Трудно е да се каже със сигурност. Все едно някой ден да погледнеш в огледалото и да забележиш първите признаци на старостта: бръчките покрай очите, някак неравната кожа около челюстта. Новодошлите бяха малцина, търкания в общността нямаше никакви, както и да го погледнеш, нищо, което да оправдае нарастващата ми тревога. Но трябва да е било достатъчно, отче. Подобно на смяната на сезоните Ле Маро някак промени своите цветове. Повечето от момичетата започнаха да носят черно, шалове хиджаб (подобни на покривалата на монахините), които напълно скриваха косата и шията им. Сутрешните срещи за кафе постепенно секнаха. Каро Клермон се беше скарала с една от редовните си посетителки, а след това и останалите взеха да идват по-рядко, ако изобщо идваха. Саид Махджуби разшири спортната си зала в края на булевард "Пти Багдад" – не беше бог знае какво, само голяма гола стая с няколко уреда, басейн и няколко пътечки за бягане – и тя се превърна в сборно място за всички млади мъже в Ле Маро.

Това се случи преди повече от пет години. Оттогава общността се е разраснала. Появиха се още новодошли – предимно роднини от чужбина, които пристигнаха, за да се присъединят към семействата си. Миналата година внучката на стария Махджуби, Соня, се омъжи за човек на име Карим Бенчарки, който дойде да живее в Ланскене с овдовялата си сестра и нейното дете. Саид Махджуби се възхищаваше на Карим, който беше дванайсет години по-възрастен от Соня и бе въртял търговия с дрехи и текстилни изделия в Алжир. Аз не бях толкова убеден. Познавах Соня от дете – не много добре, но често сме си говорили. Тя и сестра ѝ Алиса бяха будни и общителни момичета, които дори играеха футбол с Люк Клермон и приятелите му през уикендите. Откакто се ожени, Соня се промени: носеше само черно, отказа се от плановете си да учи. Видях я преди няколко седмици, докато пазаруваше – беше покрита от глава до пети, но несъмнено беше тя.

Съпругът ѝ беше с нея, както и зълва ѝ. Между тях Соня все още изглеждаше като дете.

Знам какво ще кажеш. Общността в Ле Маро не е моя отговорност. Мохамед Махджуби е техният имам – той ги напътства. Не можех обаче да престана да мисля за това момиче. Колко много се беше променила, откакто пристигна. По-малката ѝ сестра си беше същата – въпреки че футболните мачове останаха в миналото, – затова коренната промяна у Соня ме тревожеше.

Имах си и лични грижи. Някои енориаши се оплакваха от тона на моите проповеди, смятаха ги за старомодни и глупави. Луи Ашрон се бе обидил от отношението ми към сина му (бях издърпал ухото на шестнайсетгодишното момче, преди да го накарам да изтърка варосаните стени на спортната зала, които наскоро беше украсил с усмихнато лице и свастика) и оттогава семейството ми имаше зъб.

Ашрон беше счетоводител и членуваше в няколко комитета на Каро и неведнъж беше работил с Жорж Клермон. Бяха приятелски семейства, децата им бяха почти връстници. Те убедиха епископа, че старомодното ми поведение предизвиква търкания в общността. Дори успяха да намекнат за вражда между мен, стария Махджуби и джамията му.

Семейство Клермон и Ашрон започнаха да ходят на богослужение във Флориан, където новият млад свещеник, отец Анри Льометър, ставаше все по-популярен. Много скоро разбрах, че Каро, която някога беше една от най-всеотдайните ми последователки, се е поддала на чара на отец Анри и потайно, но усърдно провежда кампания за моята замяна.

Не щеш ли, един ден преди шест месеца, докато се разхождах сутринта през Ле Маро, забелязах нещо необичайно. Джамията на стария Махджуби кой знае как се беше сдобила с минаре.

Разбира се, това не е обичаят във Франция. Да издигнеш такова нещо би било ненужна провокация. Обаче някогашната работилница за щавене на кожи имаше тухлен комин с височина около шест метра и ширина може би метър и осемдесет. Коминът, както и останалата част от сградата, беше прясно варосан и току-що увенчан със сребрист полумесец, който блещукаше на утринното слънце. А сега чувах и загадъчен звук, усилен от откритата вентилационна тръба, глас, който напяваше на арабски езана – традиционния призив за молитва.

Аллаху Акхбар, Аллаху Акхбар...

Френският закон ясно гласи, че всеки призив към молитва трябва да бъде отправян от вътрешността на сградата и без никакви средства за усилване на звука. В този случай в комина беше закрепена стълба, така че мюезинът, отправящ призива, да може да се възползва от естествената акустика на сградата. Съзнавах, че старият Махджуби беше спазил закона, но бях сигурен, че предизвикателството е преднамерено. Ролята на мюезин в повечето случаи изпълняваше синът на Махджуби, Саид, а днес вече призивът му за молитва се разнася из целия квартал Ле Маро. Чуваме го по пет пъти на ден, отче, долита до нас откъм реката и понякога усещам (прости ми, Боже), че сутрин и вечер бия църковните камбани много силно, за да се съревновавам с него.

И тогава, почти по същото време, онази жена се нанесе в магазина. Сестрата на Карим Бенчарки и детето ѝ, момиче на единайсет-дванайсет години. Не създаваха неприятности, но, изглежда, неприятностите веднага ги последваха. Нищо конкретно. Никакви злополуки, никакви спорове. Посетих ги, за да се представя, и предложих подкрепата си, ако се нуждаят от нея. Жената почти не говореше. Стоеше със сведени очи, привела глава, облечена в черно от глава до пети – разбрах, че подкрепата ми не е нито добре дошла, нито необходима. Оставих я на мира. Беше показала ясно, че не иска да общува с човек като мен.

Но аз винаги гледах да я поздравя, когато се разминавахме на улицата, въпреки че тя дори не ми кимаше, нито реагираше на поздрава ми. Що се отнася до момичето, рядко го виждах. Дребничко същество с големи очи, които изничат под забрадката. Един-два пъти се опитах да я заприказвам. И тя като майка си не ми отговаряше.

И така, аз наблюдавах от отсрещната страна на площада по същия начин, както преди осем години, когато Виан Роше се премести в града. Очаквах поне нещичко да ми подскаже какво върши тази жена.

Защо се беше изнесла от къщата на брат си? Защо беше избрала да живее отделно от общността в Ле Маро?

Но жената в черно не разкриваше нищо. Никакви доставки на стоки, никакви търговци, никакви работници, никакви близки. Имаше няколко посетители: всички жени, всички магриби и всички – с деца. Майките никога не се задържаха, но децата – все момичета – често оставаха през деня, понякога бяха дори цяла дузина. Не разпознавах повечето момичета, нито дори майките им, облечени по този начин, и ми отне известно време, за да осъзная, че жената отваря училище.

Френските училища – поне държавните – са определено светски. Никакви религиозни предразсъдъци, никакви молитви, никакви религиозни символи. Момичета като Соня и Алиса Махджуби винаги са успявали да се справят с това. Но някои от другите момичета не успяваха. Знаех, че Захра ал-Джерба например така и не се записа в средното училище, а остана вкъщи да помага на майка си. Началното училище в нашето малко селце е намерило начин да се приспособи. Но в по-големите градове като Ажен проблемът със забрадката оставаше. А сега, изглежда, Ле Маро си беше намерил решение.

Повечето ученички бяха облечени еднакво, в черно и със забрадка, която покриваше косите им – невръстни вдовици без време, със срамежливо извърнати лица. Шаловете хиджаб са предимно черни, но има и едва доловими разлики: някои са плетени, други са забодени с карфици, трети са умело надиплени, други са увити около сложни кокове, а има и скромни като покривала на монахини.

Момичетата, разбира се, никога не говореха с мен, но някои от тях от време на време хвърляха любопитни погледи към църквата с нейните варосани стени, високата островръха камбанария и статуята на Девата над главния вход. Прави ми впечатление колко рядко ги виждаме вече тук, от нашата страна на реката. За три месеца от отварянето на училището преброих петнайсет момичета магриби на възраст от десет до шестнайсет години, които идваха заедно на училище, говореха и се кискаха с ръка пред устата, докато пресичаха моста към Ланскене.

По това време Ле Маро вече пращеше от живот – повече от сто и петдесет човека, мароканци, алжирци, тунизийци, бербери, – което, предполагам, не е кой знае какво за някой, свикнал с Париж или Марсилия, но тук, в Ланскене, на брега на Тан, си е половин село.

Защо тук? В съседните села няма такива общности. Може би заради джамията, може би заради малкото училище, може би заради факта, че цяла улица е на разположение на предприемчивите. Във всеки случай, за по-малко от осем години нашите новодошли се бяха умножили като глухарчета през пролетта и така бяха превърнали Ле Маро от една-единствена цветна страница в цяла чуждестранна глава.

Сега наблюдавах как Виан Роше попива реалността. Тесните улички не се бяха променили много за двеста години, но що се отнася до останалото, всичко беше различно. Първото, което прави впечатление на посетителя, е ароматът на тамян, примесен с благоуханен дим и непознати подправки. Въжета с пране висят между балконите, мъже с дълги роби и с молитвени шапки седят на верандите си, пушат киф и пият чай. Сред тях няма жени. Те в повечето случаи стоят вътре, рядко ги виждаме по улиците и напоследък повечето носят черно. И децата са разделени: момчетата играят футбол или плуват в Тан, а момичетата помагат на майките си, грижат се за по-малките или се събират на кискащи се групички и щом се появя, веднага замлъкват. Чувството за отчужденост е осезаемо. Днес, разбира се, беше дори още по-осезаемо. Предполагам, че след пожара в някогашния магазин за шоколад в селото са плъзнали слухове.

Магазинчетата по булевард "Де Маро", покрай които минавахме, бяха затворени и със спуснати кепенци. Беше седем и четиридесет и пет, горещият вятър беше секнал и няколко звезди вече се бяха показали. Небето беше обагрено в искрящо тъмносиньо, а на западния хоризонт се беше появила смайваща жълта линия.

Тогава се започна, както и предполагах. Далечният призив към молитва. Далечен, но ясно доловим в гърлото на старата тухлена кула: Аллаху Акхбар – Аллах е велик.

Разбира се, че знам какво означава. Да не мислехте, че понеже съм католик, понятие си нямам за другите вероизповедания. Знаех, че след малко улиците ще се изпълнят с мъже, които отиват в джамията, а повечето жени ще останат вкъщи и ще се приготвят за вечерта. И веднага щом луната се покаже, ще има пиршество: традиционни храни от родната страна, донесени за случая, плодове, ядки и сушени смокини, малки пържени сладкиши.

Днес е петият ден от Рамазан, мюсюлманския месец за пост. Денят беше дълъг. Да гладуваш е едно, но да не пиеш вода в ден като днешния, когато силният вятър фучи и изсушава всичко до бяло...

Жена, следвана от дете, пресече улицата пред нас. Не виждах извърнатото ѝ лице, но ръцете ѝ с черни ръкавици я издадоха. Знаех, че е жената в черно, жената от магазинчето за шоколад. Виждах я за първи път, откакто пожарът унищожи къщата, и се зарадвах на възможността да проверя дали някой се е погрижил за нея.

– Госпожо – повиках я, – надявам се да сте добре...

Жената дори не ме погледна. Покривалото за лице, което винаги носеше, оставяше съвсем тъничък процеп като на пощенска кутия, в която да пусна своите съболезнования. И момиченцето, изглежда, не ме чу, докосна забрадката си и леко я придърпа, сякаш за да се подсигури допълнително.

– Ако имате нужда от помощ – продължих, но жената вече ни беше подминала и беше хлътнала в пресечката. Мюезинът беше приключил с песнопението си, а богомолците, които отиваха в джамията, бяха започнали да се тълпят на булеварда.

Разпознах един, който стоеше на вратата на джамията. Беше Саид Махджуби, най-големият син на стария Махджуби и собственик на спортната зала. Мъж на около четиридесет, с роба и молитвена шапка на главата. Той не се усмихва често. И сега не се усмихваше. Махнах му с ръка за поздрав.

Той се вгледа в мен. После се запъти към нас с наперена, скована и нервна крачка, подобна на походката на войнствено петле.

– Какво правите тук? – попита той.

– Живея тук – изненадах се аз.

– Живеете от другата страна на реката – поясни Саид. — И ако знаете кое е добре за вас, ще си стоите там.

Няколко мъже спряха, щом чуха Саид да повишава тон. Размениха си реплики на арабски – като бързо тракане на пишеща машина, – от които не схванах нито думичка.

– Не разбирам – казах му.

Саид ми хвърли мрачен поглед и изтърси нещо на арабски. Мъжете, събрани около него, изтелеграфираха одобрението си. Той се приближи. Почти подушвах гнева му. Арабските гласове вече звучаха враждебно, нападателно. Изведнъж ме обзе абсурдното убеждение, че този мъж възнамерява да ме удари.

Виан се приближи към нас. Почти бях забравил, че е там. Анук гледаше предпазливо, зад нея Розет гонеше сенки в близката тясна уличка.

Исках да я предупредя да стои настрана – мъжът беше достатъчно ядосан, за да не се съобрази, че наблизо има жена и дете, – но всъщност присъствието ѝ, изглежда, успокои Саид. Без да казва нищо, без дори да го докосне, тя направи знак с пръсти – знак за помирение – и неочаквано мъжът отстъпи предпазливо назад, леко объркан.

Дали беше осъзнал грешката си?

Или тя му прошепна нещо?

И да бе прошепнала, не чух нищо. Във всеки случай усещането за надвиснало насилие вече го нямаше. Инцидентът – ако изобщо имаше инцидент – беше предотвратен.

– Може би трябва да тръгваме – предложих на Виан. –Съжалявам, не биваше да ви водя тук.

Тя се усмихна.

– Вие ли ме доведохте? Спомнете си, че дойдох да видя къщата на Арманд.

Разбира се. Бях забравил.

– Празна е. Все още принадлежи на момчето на Клермон. Той не искаше да я продава, но не виждам и как ще живее там.

Виан гледаше замислено.

– Чудя се дали ще ни позволи да останем? Само за няколко дни, докато сме тук. Ще се погрижим за къщата, ще я почистим, ще стегнем градината...

– Може би, но... – свих рамене.

– Добре – отвърна тя.

Просто така. Решено. Сякаш изобщо не си е тръгвала. Трябваше да се усмихна – а аз не съм човек, който се усмихва лесно или често.

– Поне погледнете къщата. Доколкото знам, се разпада.

– Не се разпада – възрази Виан.

Не се и съмнявах, че е права. Люк Клермон нямаше да остави къщата на баба си да се разруши. Предадох се на неизбежното.

– Преди тя слагаше ключовете за входната врата под саксия на двора. Вероятно все още са там – казах.

Изобщо не бях сигурен дали трябва да я насърчавам да остане, но мисълта, че Виан Роше отново е в Ланскене, дори сега, в тези трудни времена, ми се струваше почти неустоима.

Самата Виан не изглеждаше изненадана. Вероятно животът ѝ винаги е такъв; решенията на проблемите ѝ сами се предлагат като ухажори. Моят проблем е болезнено заплетен като топка бодлива тел и накъдето и да мръднеш, може да те пореже. Чудя се дали ще се убода по време на този малък антракт. Най-вероятно.

Виан Роше ми се усмихна.

– О, и още нещо! – подметна.

Въздъхнах.

– Обичате ли праскови?