Праскови за кюрето

Шеста глава

Неделя, 15 август

Не се завръщам често на местата, конто съм напуснала. Не ми е приятно да виждам нещата, които са се променили: затворени кафенета, обрасли пътечки, приятели, които са заминали или са се настанили за постоянно в гробища или домове за стари хора...

Някои места така се преобразяват, че сякаш изобщо не съм стъпвала там. От една страна, е за добро: пощадена съм от болката, която изпитваме, когато някога познати места и времена се смаляват до своето отражение в огледало, което сме счупили на тръгване. Някои се променят съвсем мъничко, а това понякога преживяваш още по-трудно. Никога обаче не съм се завръщала на място, където, изглежда, нищо не се е променило...

Досега поне.

Дойдохме с вятъра на празника. Преди осем и половина дълги години с вятър, който сякаш обещаваше толкова много, щур вятър, който носеше конфети, мирис на дим и аромат на палачинки, приготвени край пътя. Будката за палачинки още е тук, а също и хората, които се редят от отсамната страна на улицата, и украсената с цветя количка с пъстрата си тайфа от феи, вълци и вещици. Купих си galette от същата тази будка. И сега си купувам, за да си спомня. Питката все още е толкова хубава, идеално изпечена, а вкусът – масло, сол и ръж – ми помага да събудя спомена.

Тогава Анук стоеше до мен с пластмасов тромпет в ръка. Сега стоеше нащрек, с широко отворени очи, а Розет държеше тромпета. Трраааааа! Този път беше червен, а не жълт, и във въздуха нямаше и помен от студ, но звуците, гласовете и миризмите бяха същите. Хората, облечени с летните си дрехи – връхните дрехи и баретите бяха отстъпили място на бели ризи, сламени шапки, кой би носил черно в жегата?, – сякаш бяха почти същите, особено децата, които хвърчаха след колесницата и събираха знаменца, цветя и бонбони...

Трраааааа!, затръби тромпетът. Розет се разсмя. Днес тя е в свои води. Днес може да тича като луда, да се върти като маймунка, да се смее като палячо, и никой няма да забележи, нито да критикува. Днес тя е нормална – каквото и да значи това – и с развълнувани възгласи се присъединява към шествието с идола.

Сигурно е петнайсети август, казах си. Почти бях забравила коя дата е. Не следя християнските празници, но виждах Божията Майка, направена от гипс, с позлатена корона, носена от четири момчета от църковния хор под балдахин от цветя. Момчетата носеха стихари и, изглежда, леко негодуваха. Е, сигурно им беше топло под мантиите, пък и околните се забавляваха много повече. За момент почти разпознах едно от момчетата – приличаше на Жано Дру, малкия приятел на Анук от дните на "Ла Селест Пралин" – въпреки че нямаше как да е той, естествено. Момчето трябва да е вече на седемнадесет. Но лицето наистина ми беше познато. Роднина, братовчед, може би дори брат. А момичето с крила на фея върху колесницата изглеждаше точно като Каролин Клермон. Една жена, облечена със синя лятна рокля, като нищо можеше да е Жозефин Муска, а мъжът с кучето, който стоеше прекалено далече, за да видя лицето му под шапката, лесно можеше да бъде оприличен на стария ми приятел Гийом.

А фигурата с черна роба, която стои малко встрани от тълпата с мълчаливо неодобрение...

Възможно ли бе това да е Франсис Рейно?

Тррааааа! Тромпетът беше крещящ и фалшив точно като яркочервената пластмаса, от която беше направен. Черната фигура сякаш трепна, когато Розет притича заедно с Бам (днес доста ясно видим), който крещеше и подскачаше подире ѝ.

Но не беше Рейно. Вече се уверих, тъй като фигурата се обърна, за да погледа след процесията. Всъщност изобщо не беше мъж. Беше жена с никаб – млада, съдейки по фигурата, и покрита в черно чак до пръстите на ръцете. Носеше ръкавици в тази безмилостна жега, а очите ѝ, единственото видимо над покривалото, бяха продълговати, тъмни и неразгадаеми.

Виждала ли я бях преди? Мисля, че не. И все пак ми беше странно позната, може би заради цветовете, сред които плуваше нейният черен неподвижен образ, цветовете па празника, цветята, лентите, знамената.

Никой не разговаряше с нея. Никой не я зяпаше. В Париж, където всички са толкова преуморени и отегчени, че почти нищо не предизвиква коментара им, хората все още забелязват никаба, а тук, където клюките са разменна монета, покритото лице не привличаше погледите.

От тактичност? Може би. От страх? Тълпата около жената се раздели на две, остави пространство, което да я приюти. Може пък жената да е била привидение, невидима сред потока от хора, докато ухание на пържена храна и захарен памук изпълва въздуха около нея, а виковете на децата се изстрелват в горещото синьо небе като фойерверки.

Трраааааа! О, боже! Отново този тромпет. Озърнах се за Анук, но тя беше изчезнала и за момент градските ми сетива тревожно се изостриха...

После я видях в тълпата да разговаря с някого – с момче на нейната възраст. Може би приятел. Дано. Анук трудно се сприятелява. Не че е необщителна. Всъщност е точно обратното. Но хората усещат грубостта ѝ и я отбягват. С изключение на Жан-Лy Рембо, разбира се, Жан-Лу, който вече се е срещал със смъртта твърде много пъти за краткия си живот. Понякога губя надежда за своята малка Анук, която е понесла толкова много загуби, а избира за свой най-близък приятел момче, което може и да не доживее до двадесет.

Не ме разбирайте погрешно. Харесвам Жан-Лу. Но малката ми Анук е чувствителна по начин, който само аз разбирам. Смята се отговорна за неща, които са извън нейната власт. Може би защото е по-голямото дете или пък заради случилото се в Париж преди четири години, когато вятърът едва не ни отнесе завинаги.

Отново огледах тълпата за познати лица. Този път разпознах Гийом – с осем години по-възрастен, но все същият, с кучето, което беше пале, когато с Анук напуснахме Ланскене, а сега го следваше спокойно заедно с малка група деца, които му даваха лакомства и бърбореха въодушевено.

– Гийом!

Не ме чу. Музиката и смехът бяха прекалено силни. Но мъжът близо до мен рязко се обърна и видях познатото му лице. Дребни, остри и подредени черти, мразовито сивкави очи, а успях да зърна и цветовете му, когато мъжът се обърна изненадано – всъщност ако не бяха тези цветове, може би не бих го познала без расото му, но няма начин да скриеш кой си под маската, която носиш...

– Мадмоазел Роше? – възкликна той.

Беше Франсис Рейно.

На четирийсет и пет почти не се беше променил. Същите тънки, подозрителни устни. Косата му беше силно загладена назад, за да преодолее склонността ѝ да се накъдря. Същите упорити рамене като на мъж, който носи невидим кръст.

Беше понапълнял, откакто го видях за последно. Въпреки че никога няма да стане дебел, беше добил приемлива закръгленост в средната част на тялото, която издаваше не толкова суров режим. Отива му – достатъчно висок е, за да поеме малко допълнителна маса, – а още по-учудващото е, че около хладните сиви очи има бръчици, почти намекващи за смях.

Усмихна се – срамежлива, неуверена усмивка, с която не е свикнал много. И тази усмивка ми помогна да разбера какво имаше предвид Арманд, когато ми писа, че Ланскене ще се нуждае от моята помощ.

Разбира се, всичко беше в цветовете. Външният вид на кюрето беше на човек, който напълно се владее. И все пак аз го познавам по-добре от повечето хора и долових, че под привидното си спокойствие Рейно е дълбоко притеснен. Като за начало, якичката му беше накриво. Яката на свещеника се пристяга отзад – в конкретния случай с малка щипка. Тази на Рейно се беше измушила от едната страна и щипката ясно се виждаше. За педантичен човек като Рейно това не беше обикновена подробност.

Какво беше казала Арманд?

Ланскене отново ще има нужда от теб. Но не разчитай на нашия твърдоглав свещеник...

А и цветове: помпозна смесица от зелени и сиви нюанси, примесена с аленото на злочестината. И погледът му – предпазливата безучастност на мъж, който не умее да помоли за помощ. Накратко, Рейно сякаш стоеше на ръба на пропаст и вече знаех, че не мога да си тръгна, преди да разбера какво става.

И запомни: всичко се завръща.

Чувах ясно гласа на Арманд. Мъртва е от осем години, а все още звучи толкова упорита, колкото беше приживе, упорита и мъдра, и немирна. Няма смисъл да се опитвам да се съревновавам с мъртвите, гласовете им са безпощадни.

Усмихнах се и казах:

– Мосю кюре.

След това се подготвих да яхна вятъра.