Праскови за кюрето

Първа глава

Сряда, 25 август

Движех се по страничните улички на Ле Маро. Бях забравил колко рано стават тези хора. Целият булевард вече светеше – топли и цветни квадрати от светлина в жълто, червено, синьо и зелено. Значи това е усещането да си аутсайдер, помислих си. Стана ми някак приятно. Мисълта беше почти романтична. Може би да си аутсайдер означава просто да умееш да гледаш на нещата отвън. Погледнах си часовника. Шест часът. Скоро щеше да се обади мюезинът. Смятах дотогава вече да съм напуснал Ле Маро. Исках да избегна булеварда и спортната зала, затова поех по една от пресечките, които водеха към стария пристан. Там по време на речните плъхове често закотвяха лодки, но днес вече никой не го използва. Покрай реката има пътека, от която някога са теглели шлеповете срещу течението. Знаех, че ако вървя по нея, ще стигна до Пон льо Саол, откъдето можех да взема автобус до Ажен, а оттам...

За Париж? Лондон? Рим?

Многобройни магистрали, които щяха да ме отвеждат все по-надалеч от къщи, плъзнали като паяжина към всеки ъгъл на картата...

Постарах се да не се замислям много-много за това какво ще правя. Стъпка по стъпка, казах си. Единия крак след другия. Забелязах, че реката отново е придошла. Ако продължава така, щеше да прелее и да наводни булевард "Де Маро". Кварталчето беше привикнало с наводненията, разбира се, а крайречните къщи са построени така, че да посрещат покачването и спадането на нивото на Тан. Обаче къщите са стари, дървото е изсветляло, изкорубено и разкривено с времето, на места е подсилено с метални подпори, загнили и ръждясали.

След всяка изминала година гибелта на къщите наближава. Възстановяването им би струвало цяло състояние. Някой ден, може би през зимата, подпорите няма да издържат, и редицата разкривени сгради по булевард "Де Маро" ще рухне в Тан, постройките ще се сблъскат една с друга, набирайки инерция като поредица смъртоносни плочки домино, и ще оставят подире си само купчини дърво и натрошена мазилка.

Толкова лошо ли ще е?

Така или иначе, отче, не е моя грижа. Приключих с Ланскене. Реших какво трябва да направя. Ще оставя реката да реши останалото.

В този момент забелязах къщата лодка, закотвена на пристана. Далеч от най-силното течение, сгушена до речния бряг, все едно спеше в извивката на лакътя му. Речни цигани? Няма начин. Минало им беше времето. Обаче от комина се виеше дим – дим или пара, не бях сигурен. Прозорецът светеше. Някой си беше у дома.

Инстинктивно се приближих към дърветата. Няколко се издигат като преграда между реката и края на булеварда, а аз не исках никой да ме вижда. Който и да живееше в лодката, това вече не ме интересуваше. Щях да стигна до крайречната пътека по друг път.

Но когато застанах зад дърветата, видях как към мен се приближава фигура. Слабичка фигура в черно от глава до пети и със забулено лице. Сигурно си мислите, че няма как да разпознаеш чертите, но аз разбрах коя е по походката. Беше Соня Бенчарки.

Сигурно беше тичала. Едва не налетя отгоре ми, докато приближавах. Чувах дишането ѝ, накъсано и ускорено, а очите ѝ над покривалото бяха ококорени от учудване и тревога. Уплаших се да не се разпищи.

– Всичко е наред, Соня. Аз съм, Франсис Рейно.

Всъщност така само засилих тревогата ѝ и тя нададе тих задавен писък.

– Просто се разхождам – обясних. – Не исках да те плаша.

Естествено, това не обясняваше раницата, която бях нарамил. В момента обаче съвсем не исках да привличам внимание. Какво изобщо търсеше Соня тук? Край реката сама по това време?

– Соня, нещо не е наред ли? – попитах.

От гърлото ѝ се надигна някакъв звук.

– Моля те, не мога да те оставя в такова състояние. Баща ти знае ли къде си?

– Не – шепнешком отвърна тя.

Замислих се за Алиса. Не беше честно. Исках само да замина.

Отче, помислих си, защо ме затрудняваш така? Колко пречки ще постави по пътя ми Господ?

Не съм отговорен за нея. Не съм отговорен за Алиса. Не съм отговорен за Инес Бенчарки. Всичко лошо, което ми се случи през изминалите няколко седмици, е заради намесата ми в дела, за които не съм отговорен. Е, сега слагам точка, помислих си. Ле Маро си има свещеник. Той да се оправя с паството си.

И тогава усетих мириса на петрол. Боже, все едно се беше къпала в петрол!

– Какво правиш тук? – попитах по-остро, отколкото възнамерявах. – Защо миришеш на бензин? Смяташе да се подпалиш ли?

– Вие не разбирате – разхлипа се тя.

– Отиваме при баща ти – стиснах я за китката. – Той ще реши какво да прави.

– Не, не – заклати глава тя толкова оживено, че цялото ѝ тяло се разтресе. Тубата с петрол, която криеше под дрехата си, падна на земята.

Безсилието, което ме измъчваше през последните няколко седмици, достигна взривоопасна точка. Гневът ме направи безмилостен. Знам, отче, и не се гордея с това.

– Какво ви става бе, хора? Първо сестра ти, сега ти! Луда ли си? Да умреш ли искаш? Наистина ли вярваш, че ако умреш по време на Рамазан, Бог ще те пусне безпрепятствено в рая?

Тя ме гледаше с празен поглед.

– Не искам да умирам.

– Какво тогава?

Отговори едва чуто.

– Тогава какво? – повиших тон и тя се стресна.

– Исках Инес да се махне.

Пак тази жена.

– Коя е тя, по дяволите? И как изобщо успя да зарази целия Ле Маро с тази лудост? – Замълчах. – Чакай малко. Как точно смяташе да я накараш да се махне? – Посочих тубата с бензин. – Соня, какво се канеше да подпалиш?

Мили боже! Схванах. Все едно някой ме удари няколко пъти по главата. Къщата лодка. Тубата с бензин. Соня. Училището. Графитите на арабски. Уличница. Събитието, което срути моя свят, което ме превърна в аутсайдер и в Ланскене, и в Ле Маро, което ми струваше репутацията, гордостта...

– Ти ли предизвика пожара? – попитах. – Защо?

– Исках тя да си тръгне – отговори Соня. Думите ѝ прозвучаха така, сякаш някой кове пирони в дърво. – Исках тя да си тръгне завинаги. Да се върне, откъдето е дошла. Не трябваше да остава. Дойде само за сватбата. Ако тя си тръгне, Карим ще е само мой, както и би трябвало. Но докато тя е тук...

– Можеше да убиеш някого – казах. – Инес или дъщеря ѝ, или някой от другите хора, които се притекоха на помощ...

– Внимавах – поклати глава тя. – Запалих огъня пред къщата. Пожарната стълба е отзад. И хвърлих камъни по прозорците, за да ги събудя.

За миг останах безмълвен. Значи Соня се беше опитала да запали училището – Соня, която винаги съм харесвал, която играеше с момчетата на площада и пиеше газирани напитки в кафенето на Жозефин...

– Имаш ли представа каква вреда причини? Знаеш ли, че всички обвиняват мен?

– Съжалявам за това.

– И това те извинява? – Гневът ме правеше невъздържан. Гласът ми плисна в тишината като огън. – Подпалвачество, опит за убийство и лъжи?

Колкото и да е чудно, тя не се разплака. Очаквах да го направи, отче, но тя само заяви тихичко и категорично като преди:

– Бременна съм в четвъртия месец, отче. Ако той се разведе с мен сега, ще остана сама. Нищо няма да получа. Той може да остане тук или да се върне в Мароко, ако иска. Нямам никакви права. Разбирате ли?

– Защо ще се развежда с теб? – попитах.

– Ще го направи, ако узнае за пожара. Вече ви казах. Той боготвори Инес. И не очаквам помощ от баща си. Той обича Карим като син. Майка ми... тя го мисли за ангел, дошъл от джаннат да ни спаси всички. А Инес...

Соня извърна очи. Мюезинът започна да призовава за молитва. Всъщност, ако се абстрахираш от всичко, напевът е доста мелодичен. Коминът на старата работилница за щавене на кожа осигурява добър отзвук на призива към правоверните. Хая ла–с–саллах. Хая ла–с–саллах. След малко улиците отново ще се напълнят с хора. И край с тайното ми заминаване.

– Той ходи при нея нощем – рече Соня. – Чувам го как става от леглото. Когато се връща, мирише на нейния парфюм и на нея. Знам, че е тя. Усещам я. Виждам я и я усещам навсякъде, но думичка не мога да кажа. Омагьосала го е. Той е под властта ѝ. И двамата сме.

Това е нелепо, отче, помислих си. Вече не съм свещеник, а ето че отново приемам изповед.

– Вещици не съществуват – отсякох. – Говори ли с Карим?

–Не.

– Защо?

– Опитах, но той само се ядосва. А родителите ми се карат, че не проявявам покорство. Трябвало повече да приличам на Инес, да се държа скромно и почтително.

– А дядо ти? Опита ли да се довериш на него?

За пръв път в очите ѝ заискри усмивка.

– Милият джиддо. Той обаче вече не живее с нас, затова не го виждам често. С татко се скараха и баща ми смята, че дядо ми влияе зле. На дядо пък не му харесва, че татко е заел мястото му в джамията. Сега живее у семейство Ал-Джерба, семейството на чичо Исмаил. Казват, че е болен. Че ще умре.

– Съжалявам. — И наистина съжалявах. Мохамед Махджуби е тук от години. Въпреки недоразуменията помежду ни винаги съм го смятал за честен човек. Ако умре, в общността му ще зейне празнина. Иска ми се същото да важеше и за мен.

– Прибирай се вкъщи и се преоблечи. Цялата вониш на бензин.

Тя ме погледна неуверено и попита:

– Нали няма да кажете на Карим или на баща ми?

– Не, ако оставиш Инес на мира. Каквото и да става помежду ви, трябва да го разрешите почтено. Което ще рече открито, с думи, а не с такива опасни лудории.

– Обещавате ли да не му казвате?

– Ако веднага престанеш с глупостите.

– Добре – въздъхна тя.

– И да кажеш два пъти "Аве Мария".

Тя ме погледна изненадано.

– Шегувам се.

Май трябва да си свещеник, за да схванеш хумора, отче. Обаче тя се усмихна с очи. Това ми харесва.

– Джазак Аллах, отче – отвърна Соня и тихо се отдалечи.