Праскови за кюрето

Първа глава

Четвъртък, 19 август

До четири часа настанявах неочакваната ни гостенка в таванската спалня на Арманд – тясно и почти триъгълно пространство, в което се побира само едно легълце. Но е чисто и удобно и има мъничко прозорче точно на върха на триъгълника, което гледа към Ле Маро и улавя уханието на прасковеното дърво.

Анук се събуди от гласовете в коридора, но Розет нищо не може да я разбуди. Оставихме я да спи, докато аз оправях леглото, а Анук приготвяше горещ шоколад с кардамон, лавандула и валериан, за да заспи гостенката ни по-лесно.

Изкъпано и облечено със стария фланелен халат на Арманд, със старателно сресана и изсушена дълга коса, момичето изглеждаше още по-младо – беше на шестнайсет, може би на седемнайсет, с тъмни като еспресо очи, които сякаш заемаха половината му лице. Прие чаша горещ шоколад, но продължаваше да отказва да говори и макар да престана да трепери, току се сепваше като спящо коте.

Изглежда, проявяваше любопитство към Анук и аз ги оставих двете с надеждата, че момичето ще предпочете да поговори със свой връстник, но не стана така. То заспа пред огъня, докато Анук ѝ пееше приспивната песен, която мама пееше на мен:

Занесох момичето горе в стаята му. Беше съвсем лекичко в ръцете ми, по-леко дори от Розет, и като мъничко дете изобщо не се събуди, докато я настанявах в леглото. Въпросите направо бликаха от Анук, но аз не можех да отговоря на нито един и накрая я убедих да си легне и да опита да заспи. Сънят лесно спохожда Анук, мен – не толкова. Приготвих си кана кафе и излязох навън – по това време на годината се зазорява рано и небето вече светлееше, когато седнах върху зида на градината на Арманд, пиех кафе и слушах как Ле Маро се съживява.

Петлета, гъски, диви патици по Тан, утринните перкусии на малките птичета. Църковният часовник удари пет – чу се съвсем ясно в сутрешния въздух, а после, също толкова далечно, но и толкова ясно прозвуча гласът на мюезина, който призоваваше правоверните за молитва на днешния, девети ден от Рамазан.

В девет часа пристигна Рейно. Точно в девет, все едно беше чакал да стане приемливо за учтиво посещение време. Целият в черно, без якичка, с прилежно загладена назад коса. Изглеждаше изморен и се запитах дали изобщо е спал.

Сипах му малко кафе. Пиеше го черно и го погълна прав до стената. Слънцето вече грееше приятно топло и освобождаваше уханието на розите, с които беше пълна малката градина на Арманд – преливащи върху пътеката, плъзнали по дървената решетка. Не бяха подрязвани осем години и цветовете бяха почти подивели, но ароматът си оставаше – прелестна смес от локум и изпрани чаршафи на вятъра. Замълчах и дадох на Рейно възможност да се наслади на уханието, но той беше нетърпелив, разтревожен, напрегнат. Надали често си дава време да поседи и да се наслади на аромата на розите.

– Е? Тя каза ли нещо? – попита той най-накрая.

– Нито думичка – поклатих глава.

И тогава той ми разказа своята история – как извадил момичето от Тан, как тя отказвала да си отиде у дома или да обясни безотговорното си поведение.

– Преди я познавах доста добре. Казва се Алиса Махджуби, внучка е на стария Махджуби. На около седемнайсет е, момиче от почтено и свястно семейство. Хиляди пъти съм разговарял с тях, винаги са се държали учтиво и дружелюбно. Никога не сме имали неприятности. Докато не пристигна Инес Бенчарки.

Пак това име. Бенчарки. Жената, чиято сянка се спотайва край всяка снимка в тази галерия, чието лице си остава неясно като нещо, което просто си зърнал в тесте карти.

– Знам, че не ми вярвате – спокойно каза Рейно. – Може би дори си го заслужавам. Но нещата се промениха, откакто си заминахте. Дори смея да кажа... че аз самият се промених.

Дали наистина се е променил? Променя ли изобщо някой дълбоката си същност, която е най-важна?

Проверих цветовете му. Говореше искрено. Обаче самоосъзнатостта никога не е било качество на Рейно. Познавам го, познавам хора като него, хора с добри намерения...

– Знам какво си мислите – рече Рейно. – Че съм предубеден. В този случай обаче ви уверявам... – прокара той ръка по пригладената си назад коса. – Вижте, няма да се преструвам, че с радост приех девическото училище срещу портата си. Вече си имаме наше училище и момичетата бяха добре дошли там. Няма да се преструвам и че одобрявам забулването на тези момичета. Според мен е грешно да им внушават срам или страх да показват лицата си. На каквото и да ги е учила тази жена, надали е било полезно, надали е било редно. Но се постарах да бъда непредубеден. Опитах да не намесвам личните си чувства. Отговорен съм пред членовете на общността и направих всичко във възможностите на поста си да избегна търканията.

Спомних си какво каза старият Махджуби и се усмихнах при мисълта за съревнованието между камбаните на "Сен Жером" на единия бряг на Тан с повика на мюезина на другия – и двете страни се опитваха взаимно да се заглушат. Явно търканията са съществували още от самото начало, но защо обвиняват Инес Бенчарки? Какво се е променило с нейното пристигане? И откъде Рейно е толкова сигурен, че вината е нейна?

Зададох му въпроса, а той сви рамене.

– Нямате причина да ми вярвате – каза. – Знам, че не за пръв път обвинявам тази жена и детето ѝ, че създават неприятности в Ланскене. – Погледнах го и се учудих на искрицата веселост в очите му. – Обаче се надявам да се съгласите, че поназнайвам това-онова за енориашите си. Уверявам ви, че нещо се промени. И всичко започна с Инес Бенчарки.

– Кога? – попитах.

– Преди осемнайсет месеца. Синът на стария Махджуби, Саид, се запознал с Карим на поклонение. И после неусетно Карим се настани тук и Саид вече уреждаше брака на Карим с най-голямата си дъщеря.

– Соня.

– Точно така, Соня. – Той допи кафето си и остави чашата.

– После какво стана?

– Цели две седмици в Ле Маро се вихреха празненства. Готвене, разговори, смях, цветя. Десетки сватбени рокли. Каро Клермон си прекара прекрасно, като организираше дни на междукултурното разбирателство и сутрешно кафе за жените. Жозефин също ходеше, беше близка приятелка със Соня и Алиса. Купи си хубав кафтан специално за сватбата – от онези магазинчета за дрехи на булевард "Де Маро". Отвсякъде се стекоха хора: от Марсилия, Париж и дори от Танжер. И тогава...

– Вятърът се смени.

Той се изненада.

– Да, май да – призна.

Вятърът. Той също го усеща. Зареден с възможности, опасен като заспала змия. Зози го наричаше Хуракан, който помита всичко пред себе си. Дори да е нежен години наред – дори ти се струва опитомен, – всичко може да го разбуди. Въздишка, молитва, шепот...

– Сестра му пристигна за сватбата – продължи Рейно. –Нямаше да остане дълго. Първо защото в къщата нямаше място. Пък и старият Махджуби не я харесваше. Ала тя уж дойде за седмица, а остана цял месец и докато се усетим, се настани за постоянно и всичко се промени. – Той въздъхна и призна: – Виня себе си, трябваше да го предвидя. Само че синовете на стария Махджуби бяха толкова модерни и прозападни. Исмаил ходи в джамията само по специални поводи, а Саид никога не е бил радикален. Що се отнася до Карим Бенчарки, той ми се струваше най-западен от всички.

А сега вижте какво стана със семейството. Едното момиче се омъжи на осемнайсет, другото се хвърля в Тан посред нощ. И тази жена с нейното училище, която кой знае на какво учи децата в името на религията...

– Значи мислите, че е свързано с религията? – попитах.

Рейно ме погледна озадачено.

–А с какво друго?

Разбира се, че той ще смята така. Религията беше негова професия. Свикнал бе да дели хората на паства: католици, протестанти, хиндуисти, евреи или мюсюлмани. Има толкова народи, някои избрани, други изгубени, воюващи народи, покръстени народи. И разбира се, футболни запалянковци, рокаджии, политически партии, хора, вярващи в съществуването на извънземни, екстремисти, умерени, привърженици на конспиративните теории, бойскаути, безработни, речни цигани, вегетарианци, оцелели от рак, поети и нищожества, а всяка група се подразделя на още по-малки подгрупи, защото в крайна сметка нали всеки иска да принадлежи някъде, да намери идеалното си място в света?

Аз никога не съм принадлежала към група. Така имам по-различен поглед. Може би ако се числях към нещо, щях да се чувствам неловко в Ле Маро. Обаче аз от край време съм различна. Вероятно по тази причина с по-голяма лекота пресичам тесните граници между различните групи. Да принадлежиш към нещо често означава да изключваш, да делиш на ние и те – два малки свята, които, противопоставени, често стигат до конфликт.

Това ли се случи в Ланскене? Няма да е за пръв път. Външните никога не са били добре дошли тук. И най-дребничката разлика би могла да направи някого нежелан. Дори на жителите на Пон льо Саол, само на няколко километра надолу по реката, още се гледа с подозрение, понеже отглеждат киви, а не дини, розов чесън, а не бял, пилета вместо патици и се молят на сен Люк, а не на сен Жером.

– Какво искате да направя? – попитах.

– Надявах се да поговорите с момичето. Може би дори да я опознаете.

Естествено, той не желае да се намесва. Разбирам го. Положението му в Ланскене и бездруго е деликатно, още един намек за скандал и току-виж си изгубил работата. Опитах да си представя Рейно с друга професия извън църквата, но не можах. Рейно да работи на бар, да преподава на ученици, да управлява автобус, може би да се залови с дърводелство. Това изведнъж извика мисълта за Рижия, а после също толкова внезапно – за Жозефин и за всичко, което в момента стои помежду ни.

– Нали не смятахте веднага да си заминете? – попита Рейно. Лекото потрепване на гласа издава тревогата му. Отново се замислих за Жозефин, за потайния ѝ поглед, за неизречените тайни, за незададените въпроси. Ако остана в Ланскене, ще разбуля тези тайни. Притежавам дарбата – или проклятието – да прозирам под повърхността. Но този път не знам дали наистина искам да прозра. Винаги плащаш цена за такива неща и понякога тя е прекалено висока.

Да, част от мен иска да си замине. Още днес, без да се обръщам назад, да се върна в Париж при Рижия, да заровя лице в рамото му, което идеално ми приляга. Толкова ли е трудно за разбиране? Мястото ми вече не е тук. Какво ме интересува, че Франсис Рейно може би ще захвърли свещеническото расо? И какво ме интересува, че синът на Жозефин е осемгодишен, обича да рисува и няма баща? Всъщност това няма нищо общо с мен или със семейството ми.

Но въпреки това...

Отново погледнах към Рейно – стараеше се да изглежда равнодушен. Ала долових напрежението му, скованите му рамене, преценяващия поглед на хладните му сиви очи.

Усещам, че няма да се изненада, ако откажа да му помогна. Рейно не е човек, който разбира прошката. Фактът, че потърси помощ – и то от някой като мен, – вече е преобърнал света му наопаки. Достойнството му не може да поеме повече.

– Разбира се, че ще остана – уверих го. – На Анук и Розет им е приятно. А сега и Алиса...

Той си пое дълбоко дъх.

– Хубаво.

Усмихнах му се и си казах, че съм прекалено чувствителна. Какво толкова, още една седмица! Току-що пристигнахме, а Париж е най-неприятен през август. Нали затова дойдохме тук? За да избягаме от градската жега. Така и така сме в Ланскене, защо да не поостанем още няколко дни? Поне докато задуха отанът. Дотогава вече ще сме разбрали кой вятър ще духа – белият или черният.