Праскови за кюрето

Втора глава

Сряда, 25 август

Цяла нощ се мятах от сън в сън и се събудих на зазоряване от затварянето на входната врата. Седнах на канапето, на което спях, и през стъклото мярнах сянка – фигура с черна дреха и скрито зад шал лице.

– Алиса?

Светнах лампите. Тя стоеше до вратата и под стегнато увития шал се показваха само очите ѝ. Но не беше Алиса. Вече виждах, че фигурата е много по-слаба и е облечена не с абая, а с черно палто, което ѝ бе твърде голямо.

– Дуа?

Тя се обърна и ме погледна. Дребното ѝ безизразно лице беше пребледняло. Гласът ѝ прозвуча необикновено зряло.

– Трябва да говоря с Алиса.

Станах и наметнах халата си.

– Разбира се. Случило ли се е нещо?

Тя ме изгледа. Така ме гледаше и Анук на девет, когато изтърсвах нещо особено тъпо според нея.

– Ще я повикам – казах.

Дуа ме последва до малката спалня на Алиса, която вече беше будна и съзерцаваше дъжда през прозореца. Скокна на крака, когато видя Дуа. Последва бърз разговор на арабски, от който не схванах на практика нищо освен думата джиддо – дядо – и общото усещане за нещо спешно. Алиса слушаше внимателно и от време на време вмъкваше въпрос или коментар. После заяви:

– Трябва да вървя.

– Какво се е случило?

– Джиддо. Болен е. Иска да ме види.

Сега си спомних: Фатима спомена, че старият Махджуби е болен. В бързината да намеря Инес не бях обърнала внимание на думите ѝ. Припомних си и за някакъв спор между него и Саид – или пък беше с Инес? – и че старият Махджуби се пренесъл за известно време при семейство Ал-Джерба. Замислих се за единствения случай, когато имах възможност да говоря с него. Допадна ми закачливото му изражение и палавото му чувство за хумор. Каквато и да бе болестта му, трябва да го бе връхлетяла много бързо.

– Какво му е?

– Никой не знае – сви рамене тя. – Той не казва. Отказва да го прегледа лекар. Дори не иска да яде. Само чете книги или спи по цял ден. Иска да ме види. Трябва да отида. – Тя се поколеба. – Ще дойдеш ли с мен? Моля те!

– Разбира се – усмихнах се. – Само да се облека.

Тръгнахме пет минути по-късно под ленивия и неспирен порой. Алиса отново беше сложила хиджаба си и под гънките на плата лицето ѝ изглеждаше малко и ъгловато. Сега в Ле Маро още по-силно мирише на море по време на отлив – леко солен мирис, който ми напомняше за пристанища, за пътешествия и за плажове по изгрев-слънце, със следи от стъпки по черната кал и деца, които копаят за мидички. Тази нощ река Тан беше излязла от коритото си и беше наводнила края на булеварда. Образувало се беше нещо като плитко езеро, в което джамията с бялото си минаре се отразяваше като мираж. Още малко, казах си, и къщите на улицата ще се наводнят от мазетата нагоре, водата ще прелее от канавките и водосточните тръби и ще напълни постройките една по една.

Фатима не каза нищо, когато трите пристигнахме. Само ни махна да влизаме, прибра дрехите и обувките ни и ни въведе в предната стая. Захра и Оми вече бяха там, облечени за джамията, седнали на възглавнички, играеха на нещо, което приличаше на дама, но не беше. Мая беше в кухнята с майка си, но се показа, когато ни чу. Никой не се изненада от моето присъствие.

– Много ли е зле? – попита Алиса.

Оми поклати глава.

– Кой знае? Дойде при нас преди пет дни. Предпочитал да живее тук. Но оттогава почти не говори, не яде и дори не стъпва в джамията. Само седи и чете онази негова книга или гледа през прозореца. Сякаш е оставил всякаква надежда, откакто Саид зае мястото му. Но ако ти поговориш с него, може би... – вдигна рамене тя. – Иншаллах. Струва си да опитаме.

Алиса помълча, явно съсредоточено обмисляше нещо.

– Някой друг знае ли, че съм тук? – попита.

Фатима положи длан върху нейната.

– Повярвай ми, не сме казали на никого. Но нищо не остава тайна за дълго. Хората говорят. Досещат се.

– Някой друг да е идвал? – попита Алиса. – Соня? Баща ми? Карим?

– Не. Саид заяви, че няма да угажда на стареца. Никой не трябвало да го посещава, докато не се съгласял да се прибере у дома. – Фатима въздъхна и поклати глава. – И двамата са упорити като стари мулета. Никой не отстъпва. В момента Медхи е със стареца. Сигурна съм, че ще се радва да ви види и двете.

Тя ни поведе по тесните стълби. Стаята на стария Махджуби е на тавана, в задната част на къщата, и гледа към реката. Светлината влиза през едно-единствено триъгълно прозорче, дървените корнизи са ниски и стари, изсветлели и проядени от дървояди. Старият Махджуби седеше, заметнал карирано вълнено одеяло върху коленете си. Лицето му беше бледо и хлътнало. До него на нощното шкафче се мъдреше третият том на "Клетниците" с пъхнат някъде по средата разделител. Прав до стареца стоеше вероятно съпругът на Фатима, Медхи, с прошарена коса, малко коремче и весело лице, което сега беше тревожно смръщено. Аз останах на прага. Алиса влезе и прегърна дядо си. Заговори му на арабски – напрегнато, с накъсани изречения, тихо. Не разбирах нищо, естествено, но лицето на стареца се пооживи от думите ѝ и за мъничко отново се появи човекът, с когото бях говорила само преди няколко дни.

– Алиса! – суховато възкликна той. Извърна бавно поглед към мен. – И мадам Роше, нали така? Жената, която носи праскови за Рамазан.

– Приятелите ми казват Виан.

– Много сме ти задължени – вдигна ръка старецът. Странно изискан жест, сякаш бе възрастен крал, който изразяваше благоразположението си. – За нашата малка Алиса.

– Нищо не ми дължите – уверих го с усмивка. – Всъщност заслугата е изцяло на мосю кюрето.

– Така научих и аз – кимна той. – Надявам се да му предадете благодарностите ни.

Алиса коленичи на килимчето до стола на стареца. Ръката му, жълтеникава и разкривена като плавей, кацна върху главата на момичето. Той каза нещо нежно на арабски, в което долових само думата зина.

Алиса тихичко се разплака.

– Не искам да умираш, джиддо. Трябва да те прегледа лекар.

Старият Махджуби поклати глава.

– Няма да умра, обещавам ти. Поне не и преди да дочета тази книга. А не забравяй, че тя е дебела и е на френски, шрифтът е дребен и очите ми не виждат като преди...

– Не се шегувай, джиддо. Трябва повече да се грижиш за себе си. Хапни нещо. Прегледай се. Много хора тук се нуждаят от теб.

– Така ли? – въздъхна старият Махджуби.

– Разбира се – уверих го. – Някои от тях може и да не си го признават, но хората, които отказват помощта ти, най-често са онези, които се нуждаят от нея най-много.

Старческите очи като че ли грейнаха от думите ми.

– Говориш за сина ми Саид.

Свих рамене.

– Смяташ ли, че го бива достатъчно, за да заеме мястото ти без напътствия! Ако по пладне той твърди, че е посред нощ, ти ще му кажеш ли: "Я виж, звезди"? – цитирах една мароканска поговорка.

Старецът ме изгледа уважително.

– Мадам, мисля, че повече ми харесваше, когато носехте праскови.

Цитирах още една поговорка:

– Едно кимване е достатъчно за мъдрия. Глупакът може би се нуждае от ритник по...

Той се разсмя хрипливо.

– Много поговорки знаете, мадам. А чували ли сте тази: "Умната жена може да каже много, но по-често си мълчи".

– Не съм твърдяла, че съм умна – отговорих. – Аз само правя шоколад.

Тогава той се вгледа в мен и очите му заискриха насред мрежата от бръчки.

– Сънувах ви, мадам Роше – каза старецът, – докато се опитвах да направя истихара. Сънувах вас, после нея. Пазете се. Не доближавайте вода.

Алиса видимо се разтревожи.

– Трябва да си почиваш, джиддо.

Той се усмихна и погледът му отново стана съсредоточен.

– Виждате ли как ме тормози това дете? Алхамдулилла[19], надявам се пак да дойдете. Не забравяйте какво ви казах.

Виждаше се, че вече е много изморен.

Положих длан върху ръката на Алиса.

– Да го оставим да си почине, ако може. Утре може пак да го видиш.

– О, Виан, мислиш ли... – погледна ме тя.

– Утре пак ще дойдем. Обещавам ти. Сега да го оставим да спи.

Тя неохотно слезе с мен в дневната. Мая играеше на дама с Оми, прегърнала котарака Хазрат.

– Джиддо вече по-добре ли е? – попита тя и вдигна поглед, когато влязохме. – Мемти каза, че е много изморен да играе, а Оми постоянно мами.

– Не мамя – възрази Оми. – Стара съм, затова никога не греша – усмихна се тя с беззъбата си сбръчкана усмивка. – Как е старецът? Говори ли с вас?

– Малко.

– Добре. Пак да дойдете. И донеси малко шоколад.

– Разбира се – кимнах.

– И то скоро.

Докато вървяхме в дъжда, попитах Алиса:

– Какво е истихара?

Тя се изненада.

– А, това ли... Молба за напътствие. Молим се и после лягаме да спим, а насън чуваме отговора на молитвата си. Понякога се получава, но не всеки път. Невинаги е лесно да разтълкуваш сънищата.

Като картите, помислих си, натоварени със смисъл образи.

Не доближавайте вода, така ни заръча старецът. Скорпионът и биволът. Защо ме беше сънувал старият човек? Какви напътствия е искал да получи? Дали не се опитваше да ме предупреди да не доближавам Инес Бенчарки? Ако е така, не беше ли закъснял? Беше ли ме ужилил скорпионът?

– Защо скочи в реката? – попитах. – Заради Люк Клермон ли?

Алиса рязко вдигна очи.

– Люк ли?

Усмихнах се.

– Дуа ми каза за него. Как сте се запознали онлайн, как си се притеснявала някой да не научи...

Тя се взираше неразбиращо в мен.

– Люк!?

– Преди време сте играели футбол на площада. Всичко е наред, разбирам. Тогава родителите са се държали различно. Ле Маро е бил различен. Но аз познавам Люк. Той е независим. Ако те обича, семейните проблеми няма да го спрат. Ще се опълчи на родителите си, както ти си се опълчила на своите. Всичко ще се подреди, повярвай ми. А след като го обичаш, какво нередно има?

Допусках, че тя ще постъпи различно. Може би че ще се разплаче, ще даде воля на облекчението си. Ала лицето ѝ не се промени и остана безизразно като току-що изпечена пита. После най-неочаквано Алиса избухна в смях – мрачен и накъсан смях, който проряза въздуха като шрапнел.

– Това ли си мислиш? – попита тя най-накрая. – Че съм влюбена в Люк Клермон?

– Не си ли?

Тя отново се засмя.

– Тогава в кого, Алиса? – попитах. – И защо е зина?

– Нали уж виждаше разни неща! – презрително възкликна тя и толкова ми заприлича на Инес, че ме заболя. Под стегнато вързания хиджаб изглеждаше на много повече от седемнайсет години. В този момент ми се стори на трийсет и дори повече. – Мислех, че си различна от другите. Но всъщност ти нищо не виждаш. Никой нищо не вижда.

И се разплака – накъсан звук, измъчен като смеха ѝ. Понечих да я прегърна, но тя ме отблъсна.

– Моля те, Алиса – опитах отново. Този път не ме отблъсна, но тялото ѝ остана стегнато в прегръдката ми. – Моля те, кажи ми какво не е наред. Не си въобразявам, че знам всичко, но не съдя никого. Уверявам те.

Дълго време не ми отговори. Просто стояхме на дъжда, заслушани в течението на Тан и във вятъра, който брулеше листата от дърветата. После момичето си пое дълбоко въздух и впери неотклонно поглед в мен.

– Права си за едно. Наистина съм влюбена. Но не в Люк.

– В кого тогава?

Тя въздъхна.

– Не се ли досещаш? Смятах, че ти ще отгатнеш. Виждала си го. Всички са луди по него. Соня, майка ми, Захра, Инес... – нещастно се усмихна тя. – Влюбена съм в Карим Бенчарки.