Праскови за кюрето

Седма глава

Сряда, 18 август

Мисля, че за пръв път чувах гласа ѝ. Беше ясен и почти без акцент, може би долових съвсем лек северен изговор. Както винаги, жената беше покрита до върховете на пръстите. Очите ѝ, за пръв път вперени право в мен, бяха удивително зелени и имаха необикновено дълги мигли.

– Добро утро, мадам Бенчарки – поздравих.

Жената повтори въпроса си:

– Какво търсите в къщата ми?

Не знаех как да отговоря. Промърморих нещо за отговорности към енорията и за разчистване на селския площад, но прозвучах точно толкова виновен, колкото несъмнено ме смяташе тя.

– Просто си помислих – продължих, – че общността може да ви помогне да оправите това място. Да знаете, че сигурно ще минат месеци, докато чакате застраховката. Хазяинът живее в Ажен и може още няколко седмици дори да не дойде да огледа щетите. Но ако всеки даде своята дан...

– Своята дан – повтори жената.

Опитах да се усмихна. Беше грешка. Зад покривалото си тя сигурно беше колона от сол, каменна канара.

– Не ми трябва помощ – поклати глава тя.

– Но вие не разбирате. Никой няма да ви иска пари. Това е само жест на добра воля.

Жената повтори думите си със същия равен и безмилостен тон. Искаше ми се да я убедя, но вместо това отговорих засегнато:

– Е, както желаете, разбира се.

Зелените очи останаха безизразни. Отново опитах колеблива усмивка, но само се почувствах нелепо и виновно.

– Наистина много съжалявам за случилото се – рекох. –Надявам се двете с дъщеря ви да можете да се върнете тук съвсем скоро. Как е момиченцето, между другото?

Жената отново не каза нищо. Мишниците ме засърбяха от пот.

Като младеж в семинарията веднъж ме заподозряха, че съм внесъл цигари в училище и ме изпратиха при отец Луи Дюран, който отговаряше за дисциплината. Не бях носил цигари – макар да знаех кой е виновникът, – но се държах толкова прикрито, че никой не повярва в невинността ми. Наказаха ме и за цигарите, и задето се бях опитал да обвиня един от другарите си, и макар да знаех, че съм невинен, изпитах същия срам като сега, докато разговарях с жената в черно – усещане за пълна безпомощност.

– Извинете – повторих. – Ако не мога да ви помогна с нищо...

– Можете да ме оставите на мира – отговори тя. – Двете с дъщеря ми... – Замълча по средата на изречението. Под черната дреха цялото ѝ тяло сякаш се напрегна и скова.

– Добре ли сте?

Не отговори. Извърнах се и видях Карим Бенчарки – стоеше и кой знае откога ни наблюдаваше.

Каза нещо на арабски.

Тя отговори остро.

Той заговори отново, ласкаво. Усетих болезнена признателност. Винаги съм го смятал за образован и напредничав човек, който разбира Франция и френската култура. Може би той щеше да успее да обясни на Инес, че само съм се опитвал да помогна.

На пръв поглед Карим Бенчарки изобщо не приличаше на магриби. Със светлата му кожа и златистите очи лесно можеш да го вземеш за италианец, а и се обличаше като западняк с джинси, ризи и маратонки. Всъщност, когато пристигна в Ланскене, помислих си, че появата на толкова космополитен и явно възприел западните нрави член на нашата общност може да улесни интегрирането на Ле Маро, че приятелството му със Саид Махджуби току-виж ми помогнало да намеря начин да преодолея пропастта между традиционните разбирания на Махджуби и нравите на двайсет и първи век.

Умолително се обърнах към него:

– Тъкмо обяснявах, че двамата с Люк Клермон се опитвахме да преценим щетите от пожара. Оказаха се предимно повърхностни – само от пушека и водата. Мястото може да стане обитаемо най-много след седмица. Както виждате, вече сме разчистили повечето изгоряло дърво и отломките. Няколко ръце боя, малко нова дървения и стъкло и сестра ви ще се нанесе обратно след нула време...

– Тя няма да се връща тук – отговори Карим. – Отсега нататък ще живее при мен.

– А училището? – попитах. – Няма ли да продължи?

Жената заговори на брат си на арабски. Не говоря езика, но непознатите срички ми звучаха рязко и гневно – макар че не знаех дали впечатлението се дължи на невежеството ми, или наистина е така. За пореден път се почувствах някак засрамен и се помъчих да компенсирам с усмивка.

– Не мога да не се чувствам отговорен за случилото се –признах. – Наистина бих желал да помогна, ако мога.

– Тя не се нуждае от помощта ви – заяви Карим. – А сега се махайте или ще извикам полицията.

– Моля?

– Чухте ме. Ще повикам полицията. Въобразявате си, че понеже сте свещеник, стореното ще ви се размине? Всички знаят, че вие сте предизвикали пожара. Дори вашите хора. На ваше място отсега нататък не бих припарвал на отсрещния бряг. При създалото се положение току-виж сте пострадали.

За миг вперих поглед в него.

– Заплашвате ли ме?

Най-сетне се появи нещо, което да замести срама и вината. Заля ме гняв, чист и леден гняв, бистър като пролетен поток. Извисих се в цял ръст – по-висок съм и от двамата – и оставих цялото безсилие, натрупало се през последните шест-седем години, да се излее.

Шест години се мъчех да се справя с тези хора и да ги разбера, шест години слушах лекциите на епископа за взаимоотношенията в общността, намирах вратата си надраскана с графити, борех се със собственото си паство, със стария Махджуби и неговата джамия, със забулени жени и начумерени мъже, шест години, изпълнени с подигравки и неизречено презрение.

Толкова се стараех, отче. Толкова се стараех да проявя търпимост. Обаче някои неща са нетърпими. Джамията бих изтърпял, но минарето? Пушачите на киф! Спортната зала и враждебната обстановка там? Мюсюлманското училище? Като че ли нашето селско училище може да научи техните дъщери на нещо различно от подчинение и страх!

Нетърпимо. Нетърпимо!

Не помня всичко, което си казахме, нито дори какво самият аз изрекох на глас. Но бях бесен, отче, бесен заради тяхната неблагодарност и враждебност. Но най-вече заради факта, че изгубих контрол, че въпреки намеренията си току-що бях убедил всички, че вината е моя – ако изобщо някой в Ле Маро все още се съмняваше кой се е опитал да опожари училището.