Праскови за кюрето

Седма глава

Четвъртък, 26 август

Старият магазин за шоколад отвън изглеждаше запуснат. Вратата, прозорците и част от покрива бяха покрити с дебел найлон. На вратата имаше дървена табела с грубоват надпис: "Опасно! Не приближавай!".

Вътре обаче кипеше оживена дейност. Там се оказаха Люк Клермон, Жано Дру, Розет, Анук, Пилу и, колкото и да беше учудващо, Алиса, а също така Влад, една стълба, няколко кутии с боя, гъби, валяци, четки и кашонът с кученцата. Бяха успели с общи усилия да боядисат почти цялата кухня, площадката и някогашната предна част на магазина в бодро светложълто, а на стената забелязах очертанията на недовършен стенопис: предимно абстрактна плетеница, в която на места се забелязваше скрит силует на животно. Много приличаше на рисунката в "Кафе де Маро". Очевидно Пилу беше творческата сила зад проекта, но другите се трудеха също толкова усърдно, макар и здравата да клепаха себе си, дрехите си и Влад, присъединил се с ентусиазъм, но без никаква продуктивност.

Когато влязохме, всички замръзнаха – освен Влад, който позна приятели и изстреля залп от лай.

– Обещах да свърша това-онова по къщата – заобяснява Люк. – Колкото да отстраним щетите. А после намерих това посочи той Пилу и кашона. – И си казах, че така и така са тук, поне да помогнат. Купих някои неща и... – Млъкна и се усмихна срамежливо. – После всичко се разви от само себе си.

– Виждам – отвърнах, мъчейки се да обуздая въодушевлението на Влад.

Пилу призна, че Влад по-скоро пречи, отколкото помага, но пък начинанието им безусловно се нуждаело от куче пазач.

– Е, какво мислиш? – попита Анук, застанала до Жано Дру. И двамата бяха изцапани с боя: по фланелката на Жано имаше жълти следи от пръсти, както и по едната буза на Лнук. – Добре ли сме се справили, маман?

Не можех да намеря думи, когато видях мястото преобразено – ярко, макар и неопитно боядисано, кипящо от живот и смях, прогонил всички сенки и шепота...

Зли духове, махайте се оттук.

– Мисля, че да – усмихнах им се.

Анук видимо си отдъхна.

– Знаех си. Люк ни потърси. Реших, че ще е хубаво, ако всички заедно се заловим.

Погледнах любопитно към Алиса. Беше със сламена шапка, за да пази косата си от мократа боя, и като че ли се беше отърсила от проблемите си със същата лекота, с която беше захвърлила хиджаба.

– Оказва се, че ако не съм с хиджаб, никой не ме забелязва – каза тя. – Минах покрай пекарната на Поату и никой дори не ме погледна.

– Влязохме по пожарната стълба – поясни Пилу. – Никой не знае, че сме вътре. Само вие двете и Спутник...

– Спутник ли? – попитах.

– Моят котарак – отговори Пилу.

– Твоят какво? – озадачи се Жозефин.

Пилу грейна в лятната си усмивка.

– Онзи ден го спипах да краде храната на кученцата. Гризко го ухапа.

– А, разбирам.

– Ще ни помогнеш ли, Виан? Нуждая се от помощ със стенописа. Розет навсякъде рисува маймунки, а още дори не сме започнали спалните...

– Не днес – отговорих. – Търся приятелката ви Дуа и майка ѝ.

Обясних им какво се е случило. Както очаквах, никой не беше виждал Инес или дъщеря ѝ от вчера. Но защо ще заминат толкова внезапно, без да кажат на никого? И кюрето? Никой нищо не знаеше.

Оставихме ги да боядисват и излязохме на площада. Розет се присъедини към Мая и двете изхвърчаха на слънце на площада, където пред църквата седеше Поату и мрачно ядеше багета със сирене. Изненада се да ни види.

– Какво търсите тук? – попита. – Не знаете ли, че къщата е на жената с бурката?

– Точно нея търся.

– Ами успех – навъси се той. – Тя не живее ли някъде в Ле Маро?

– Мисля, че е заминала – отговорих.

– Не съм я виждал от дни. – После изведнъж нещо му хрумна: – Може да е избягала с мосю кюрето. Миналата седмица той работеше тук. Разчистваше бъркотията, която сам предизвика. – Поату се разсмя гръмко, но ние двете с Жозефин не се присъединихме. Предположението, че заминаването на Рейно е свързано с изчезването на Инес Бенчарки не беше съвсем неправдоподобно. Нали намерихме броеницата му на няма и двайсет крачки от мястото, където беше закотвена лодката ѝ! Възможно ли беше Рейно да е взел лодката?

Според Жозефин не.

– Мисля, че онази жена я е взела – предположи тя. – Може да е оправила двигателя. Или е пуснала лодката по течението, или я е продала на някого. Ако е така, честно казано, пет пари не давам. Струва си, само и само да се махне.

– Значи Карим беше прав. Тя наистина е изчезнала.

Обърнах се и пред погледа ми се разкри нежелана гледка:

Каро приближаваше устремно през площадчето, следвана от съпруга си Жорж, видимо смутен. С тях беше и отец Анри. Той ме удостои с безсмислена сияйна усмивка и потупа Мая по главата.

Мая го стрелна навъсено с поглед.

– Моят джин не те харесва – заяви тя. Отец Анри се сепна. – Моят джин живее в дупка – продължи тя. – Има плъхове. Ще ми изпълни три желания.

Усмивката на отец Анри се разшири гротескно.

– Какво оригинал но дете! – възкликна той.

– Жалко, че са я оставили да дивее – додаде Каролин и погледна многозначително към Розет. – С оглед на всичко, което се случва в Ле Маро напоследък, допусках, че хората няма да позволяват на децата си да търчат из цялото село без подходящ надзор.

Розет издаде един от звуците си – дръзко кратко пукане. В същото време токчето на Каро се заклещи в пролука между облите камъни от настилката. Каро се помъчи да го измъкне, но токчето беше здраво заседнало.

– Розет! – казах.

Розет ме изгледа невинно и отново направи с уста пукането. Токчето на Каро рязко се освободи и обувката ѝ изхвърча насред площада. Отец Анри хукна да ѝ я донесе.

Мая и Розет се спогледаха и се изкискаха.

– Говорила си с Карим ли? – попитах Каро. – Той ли ти каза, че сестра му е е заминала от Ле Маро?

Каро кимна.

– Карим ни е добър приятел. Много мил човек, прогресивен, учтив, далеч от политиката, съвсем различен от стария Махджуби. Де да бяха всички като него!

– Не знаех, че сте толкова близки. Ами сестра му?

– Инес. Мен ако питаш, за него е по-добре, ако тя не е тук.

Почти същото бе казала и Жозефин.

– Защо?

Каро направи гримаса.

– Тази жена е бреме. Отблъсква всички. Карим толкова се старае да въведе общността в двайсет и първи век. Вижте само как подкрепяше сестра си – която не е от най-стабилните личности – и горкото ѝ дете. Той пръв разбра защо старият Махджуби трябва да бъде сменен, той превърна спортната зала в това, което представлява днес. Преди да пристигне Карим, мястото беше просто една бетонна кутия с няколко уреда. Сега е социален клуб, място за срещи, където здравите млади мъже ходят, вместо да се наливат с алкохол – изви тя вежди към Жозефин. – Да можеше и нашите момчета да са такива!

– Преди си играеха тук – обади се Жозефин. – Помня как твоят Люк риташе топка заедно с Алиса и Соня.

Каро изсумтя презрително.

– Ти не разбираш културата им – отсече тя. – Момчетата и момичетата не бива да са заедно. Не са свикнали така и може да възникнат всякакви неприятности – усмихна се Каро захаросано. – Трябва да го имаш предвид.

– Защо? – тихо попита Жозефин.

– Ами, твоето момче ми се струва доста близко с дъщерята на Инес Бенчарки. А след като вече сме виждали какви са последиците от общуването между деца от две различни култури... – Тя изведнъж млъкна раздразнено и аз се запитах дали не се чуди къде е Люк. – Искам да кажа, че трябва да проявяваме чувствителност – довърши Каро и стрелна със строг поглед Жорж, който досега не беше отронил нито дума. – Някои хора просто не са съвместими с общност като нашата.

– Хора като Инес ли? – попитах. – Или като Алиса Махджуби?

Каро видимо се напрегна.

– Явно знаеш повече от мен – рече. После се обърна към отец Анри: – Хайде, отче, чака ни работа.

След тези думи тя и антуражът ѝ минаха покрай църквата, където в отсъствието на Рейно в момента махаха старите дървени пейки и на тяхно място поставяха практични пластмасови столове и предстоеше да пристигнат видеоекрани, които щяха да оповестят навлизането на "Сен Жером" в двайсет и първи век.