Праскови за кюрето

Първа глава

Сряда, 8 септември

Е, отец Анри повече не се върна. След случилото се никой и не очакваше той да го направи. С помощта на Жозефин Ланскене отново пожела Франсис Рейно. Останалите привърженици на отец Анри – една от които беше Каро Клермон – бяха достатъчно разумни да не дават израз на недоволството си. В крайна сметка нали точно те възхваляваха Карим Бенчарки.

Въпреки съветите на лекаря Рейно се върна на работа още на четвъртия ден. Още е слаб и доста блед, но твърди, че всичко е за предпочитане пред това да изповядва хората от леглото си. Заяви ми по характерния си саркастичен начин, че са му подарили предостатъчно храна, за да отвори свой магазин. Естествено, Рейно не е човек, който знае как да откликва на обичта. Тя леко го озадачава и го кара да се пита къде е сбъркал. Затова, когато приема изповеди, е по-строг от обичайното с броя на молитвите за изкупление. Хората му го разбират и се покайват както трябва. Освен това се чувстват отговорни. Искат да го зарадват.

Жозефин още не е заминала. Питам се дали ще го направи някога. Вечерта, когато се отбих да си вземем довиждане, я заварих на терасата, пиеше горещ шоколад и гледаше Пилу, който седеше отстрани до моста. Пилу държеше въдица, Пол-Мари беше до него, а Влад се беше излегнал на пътя. Виждах само гърба на Пол в инвалидната му количка, но нещо в позата му събуди у мен желание да погледна отново...

– Знам, че е глупаво – каза Жозефин, – хората не се променят. Не действително. Но през последните няколко дни той е... – сви рамене. – Разбираш. Различен.

– Знам – усмихнах се. – И аз го забелязах. Освен това, да, хората не се променят често, но се развиват, ако им дадеш шанс. Погледни Рейно.

Тя кимна.

Разбира се, човек трябва да го познава добре, за да долови промяната у мосю кюрето, но нещо се е променило, нещо, което малцина други ще забележат. Аз го виждам, понеже разчитам цветовете му. Сигурно Жозефин също, понеже...

– Видя ли? Завършиха стария магазин за шоколад.

Поклатих глава.

– Ще отида да погледна.

Знам, че през последните две седмици Люк Клермон и баща му се трудиха здравата, за да възстановят мястото. Рижия се зае да им помага, поради което почти не го виждахме, но днес на път за кафенето бях пропуснала да се отбия и да проверя докъде са стигнали.

– Сега какво ще стане с мястото?

– И аз знам колкото ти – сви рамене Жозефин.

Знам какво си мисли. Мина цяла седмица, откакто Рейно се надигна от леглото. Скоро започва учебната година. Време е да се връщам в Париж. Но въпреки това...

– Не може да си тръгнеш днес – каза Оми, когато се опитах да ѝ съобщя сутринта. – Довечера е краят на Рамазана. Довечера ще има супа харира, овесена супа и шестнайсет вида бриуат[23], печено агнешко, пикантен кускус, чебакия и пълнени фурми. Освен това ще правя селу[24] по рецепта на майка ми, а ти никога няма да си простиш, ако пропуснеш шанса да го опиташ.

Поканени сме, разбира се. Поканени са хора от двата бряга на Тан, дори речните цигани. В къщата на Ал-Джерба и на Махджуби няма достатъчно място за всички, но нощите още са топли, а пристанът е идеално място за празненства. По брега на реката вече подреждат дървени подпори и пейки, а лодките, които са най-близо до пристана, се украсяват с фенери и цветни лампички. Всички жени ще бъдат облечени с най-хубавите и най-пъстрите си дрехи – никакво черно днес – и ще ухаят на масло от пачули, кедър, сандалово дърво и рози. Децата ще играят, минарето ще бъде осветено, а аз съм приготвила различни бонбони с шам фъстък, кардамон и позлата, увити във фунии от шарена хартия, които ще раздаваме на всички.

Естествено, не всички ще дойдат. Семейство Ашрон си останаха противници на събитието, някои младежи от спортната зала също отказаха да участват. Въпреки това в Ланскене не се е случвало подобно нещо. Магрибите, речните плъхове, селяните и гостите ще се съберат, за да отпразнуват края на жертвените пости...

– Без вино, разбира се – каза Жозефин. – И никакви танци. Как така?

Засмях се.

– Сигурна съм, че ще се справиш.

Тя ме погледна.

– Говориш така, все едно няма да си тук довечера.

– Разбира се, че ще дойда.

Разбира се. Но усещам нещо във въздуха, Жозефин, нещо, което мирише на изгорели автомобилни газове и на мъгла над Сена, на чинари и на дъжд по септемврийските улици. Знам какво е. Ти също знаеш. Чувстваш притегателната сила на променящия се вятър. Отвън на площада се усеща уханието на есента. Сенките започват да се издължават. Анук говори с Жано – сериозно, пъхнала ръка в неговата, – а Розет, Чехълчо и Бам се гонят като вихри от листа по ъглите на застланите с обли камъни улици. Светлината е розова и някак тъжна – носталгичната светлина на отминаващото лято, – аз усещам, че нещо приключва, но какво? Белосаната камбанария на църквата е розова като розова вода. Река Тан прилича на ковано злато. Виждам цялото

Ланскене – от "Сен Жером" до Ле Маро. И хората виждам, цветовете им се извиват като струйки пушек на фона на просветляващото лятно небе.

Толкова много хора. Толкова много истории. И всички са преплетени с моята в тази плетеница от светлина.

В своята градина Франсис Рейно полива прасковената костилка и си мисли за Арманд. На палубата на своята къща лодка Рижия лежи по гръб и чака звездите. На моста Пол-Мари наблюдава как синът му хваща един костур и се усмихва – непознато усещане, което той опипва с върховете на пръстите си, както проверяваш дали не са останали трохи по мустаците ти, след като си ял сандвич. В джамията старият Махджуби е готов за молитвата. Върхът на минарето искри на слънцето. На една уличка в Ле Маро Франсоаз и Карин Ашрон седят заедно с Мая до кашон с две кученца. Дуа е седнала на брега на реката и се взира в Тан. Вече не носи абая, а джинси, туника и червените си чехли. Алиса Махджуби е до нея, късата ѝ коса не е покрита, очите ѝ са пълни със сълзи.

Разбирате ли, накъдето и да погледна, всичко ме свързва с Ланскене. Истории, хора, спомени, неуловими като лятната мараня, но въпреки това имат отзвук, сякаш тези струни от светлина свирят мелодия, която най-сетне може да ме отведе у дома. Значи магазинът за шоколад най-сетне е готов. Изпитвам необяснима неохота да погледна. По-добре да го запомня какъвто го видях преди седмица – развалина, обгоряла и изоставена. Само че никога не ме е бивало да зарязвам нещата. Опитвала съм, но винаги оставям и частица от себе си като семенце, което чака шанса си да прорасне.

Някой като теб...

Призивът на мюезина се понесе над реката откъм Ле Маро. В същото време часовникът на църквата отбеляза и половина. Жано Дру се е прибрал у дома, Анук стои на ъгъла на улицата, а сянката на Чехълчо е в нозете ѝ като пътен знак.

Над главата ми се чу тихо проскърцване. Дървената табела над вратата на магазина, закрепена със скоба на стената. Гласчето ѝ е тихичко, но упорито, като на птиче, което чурулика: опитай ме, вкуси ме, пробвай ме.

Вдигам поглед. Табелата е празна, очаква надписа. Представям си го – с червени и жълти букви, сякаш събитията от изминалите осем години са старателно скътани някъде и не са останали никакви остри ръбове, никакви празнини, само лустрото на наваксаното време.

И ухае на Америка, на двореца на Монтесума – пикантно, в златни чаши, смес от вино и сок от нар. Ухае и на сметана и кардамон, на жертвени огньове, на храмове и дворци, на ванилия, на мока и на рози. Ароматът е покоряващ, пронизва ме като вятър, помита ме като любов...

Ще останеш ли, Виан? Ще останеш ли?

Анук и Розет ме наблюдават. И двете имат приятели тук. И двете са станали част от това място, както сме част и от Париж, обвързани сме с хиляди невидими нишки, които трябва да прекъснем, когато си заминем...

Протягам ръка и докосвам вратата. И тя е боядисана в червено като мушкато. Любимият ми цвят, а Рижия, който е боядисал вратата, го знае. Не забелязвам ли съвсем леко златисто сияние около рамката, почти незабележим прелестен блясък? С ъгълчето на очите си виждам Бам, който ме наблюдава. Откакто сме пристигнали в Ланскене, Бам се вижда съвсем ясно. Днес и Чехълчо ме гледа, сериозните му очи примигват към мен от сенките.

Побутвам вратата, отворена е. Тук вратите си стоят отключени. Открехвам леко – вътре е тъмно, но това не е ли синкав проблясък, мълния от пищно оранжево? Децата ми се учат, казвам си с неловка гордост. Те знаят как да призоват вятъра. Обаче дали е достатъчно? Изобщо достатъчно ли е някога?

На другия бряг на реката, в Ле Маро, Рижия се приготвя. Познавам признаците, онзи отнесен копнеж по други места в очите му. Рижия никога няма да живее в къща. Дори къщата лодка го ограничава. А Ланскене е малък, Рижия. Малки хора. Малки умове. В крайна сметка ти дойде с мен, защото знаеше, че тя никога няма да замине...

Тихо затварям вратата. Над главата ми невидимата птичка продължава да чурулика тихо и упорито: опитай ме, опитай ме.

Протягам ръце към децата си: Анук хваща едната, Розет другата. Призивът на мюезина вече не се чува над Ле Маро. Слънцето е залязло. Не поглеждаме назад. Отиваме на празника.