Праскови за кюрето

Трета глава

Вторник, 17 август

Прости ми, отче, защото съгреших. Разбира се, вие вече не сте тук. Но трябва да се изповядам пред някого, отче, а да го направя пред новия свещеник – отец Анри Льометър с неговите джинси, избелена усмивка и нови идеи – е абсолютно невъзможно. С епископа положението е същото. Той всъщност смята, че аз съм запалил пожара. Няма да коленича пред тези хора, отче. Проклет да съм, преди да го направя.

Разбира се, вие сте прав. Гордостта е моят грях. Но знам, че отец Анри Льометър ще унищожи "Сен Жером", и не мога просто да гледам безучастно. Този човек използва компютърни презентации по време на проповедите си, за бога, и е заменил селския органист с Люси Льовалоа, която свири на китара. Резултатът несъмнено е популярност – никога не с имало толкова много хора от съседните села, – но се чудя какво бихте казали вие, отче, който бяхте толкова строг.

Епископът смята, че днес богослужението трябва да бъде по-скоро забавно, отколкото строго. Трябва да привлечем младите, твърди – самият той е на трийсет и осем, седем години по–млад от мен, и носи маратонки "Найк" под расото си. Отец Анри Льометър е негово протеже и затова, разбира се, винаги е прав. Следователно епископът одобрява намеренията на отец Анри да модернизира "Сен Жером", а също и плановете му да замени старите дъбови църковни пейки с нещо "по-подходящо". Предполагам, че според него дъбът не отива на "Пауър Пойнт".

Но макар да тъгувам заради загубата, аз съм от малцината. Каро Клермон от години се оплаква от тези пейки – били тесни и твърди (самата Каро не е нито едно от двете). И, разбира се, ако те бъдат махнати, съпругът ѝ Жорж ще ги получи, възстанови и в крайна сметка ще ги продаде на абсурдно надути цени в Бордо на богати туристи, които искат да обзаведат вилите си с нещо приятно автентично.

Трудно е да не се ядосваш, отче. Дадох живота си на Ланскене. А всичко да бъде разграбено... и то по каква причина...

Всичко опира до разрушения магазин. До опожарения магазин за шоколад. Какво му има на това място, че привлича само беди? Първо Виан Роше, после – сестрата на Бенчарки. Сега дори унищожено и празно, магазинчето, изглежда, се опитва да предизвика моето падение. Епископът е сигурен, така твърди, че нищо не ме свързва с пожара. Лицемер. Забелязвате ли как не казва, че вярва в моята невинност. Заявява много отговорно, че каквито и да са резултатите от разследването, позицията ми тук е компрометирана. Може би ще отида в друга енория, после не се знае какво...

По дяволите снизхождението му! Няма да си тръгна тихомълком. Отказвам да повярвам, че след всичко, което съм направил за тази общност, никой тук не ми вярва. Трябва да има нещо, което мога да направя. Жест, с който да си спечеля малко доброжелателност сред моите хора и сред тези в Ле Маро. Опитах се да говоря с тях, не помогна, но може би някое действие ще подпомогне каузата ми.

Затова тази сутрин реших да се върна на площада пред "Сен Жером" и да направя каквото мога, за да се реванширам. Конструкцията на магазина е здрава – нужно е просто основно почистване, да се сменят няколко керемиди на покрива, подмяна на дървения и мазилка, няколко ръце боя и ще стане като нов. Или поне така си мислех; освен това вярвах, че ако другите ме видят да помагам, някои от тях ще се включат.

Четири часа по-късно всичко ме болеше, а никой дори не ме заговори. Пекарната на Поату е отсреща, "Кафе де Маро" – надолу по пътя, а никой не се сети да ми донесе дори нещо за пиене в тази смазваща жега. Започнах да разбирам, отче, че това е моето изкупление – не за пожара, а за арогантността ми да повярвам, че мога да спечеля обратно паството си, като покажа смирение.

Следобед пекарната затвори, бялналият се под слънцето площад притихна. Единствено камбанарията на "Сен Жером" предлагаше убежище от слънцето и докато влачех парчета овъглени останки от вътрешността на магазина към тротоара, поспрях в сянката ѝ, после си пийнах от фонтана.

– Какво правите? – попита нечий глас.

Изправих се. Мили боже! От всички хора, които предпочитах да не виждам... Момчето на Клермон не е лошо, разбира се, но ще каже на майка си, а аз предпочитах да ме види заобиколен от приятелски настроени доброволци, докато чистя къщата на Бенчарки, вместо изтощен, мръсен и измъчен, обграден единствено от изгоряла дървесина.

– Нищо особено – усмихнах му се аз. – Помислих си, че можем да проявим солидарност. Никой не би искал майка и дете да се върнат на такова място.

Посочих обгорената входна врата и черната бъркотия зад нея.

Люк ме погледна предпазливо. Може би усмивката беше грешка.

– Добре, чувствам се неудобно – признах и се отказах от усмивката, – понеже половината село ме смята отговорен за пожара.

Половината село? Де да беше така! Вече можех да преброя хората, които ме подкрепят, на пръстите на едната си ръка.

– Аз ще помогна – заяви Люк. – Сега имам време.

Разбира се, семестърът му в университета започва в края на септември. Доколкото си спомням, той учи френска литература въпреки неодобрението на Каро. Но да иска да ми помогне? Никога не ме е харесвал, дори и когато майка му беше моя поклонничка.

– Ще докарам микробус от дъскорезницата – посочи Люк развалините. – Първо ще ви помогна да разчистим, а след това ще видим какви материали ще ни трябват.

Е, не бях в положение да откажа. В крайна сметка гордостта ме доведе до тук. Благодарих му и отново помъкнах отломките. Бяха повече, отколкото предполагах, но с помощта на Люк до края на деня бяхме изчистили целия долен етаж.

Камбаните забиха за богослужение, сенките на площада се удължиха. Отец Анри Льометър, все едно излязъл от охладен склад за свещеници, се появи откъм "Сен Жером" с бавна крачка, с прилежно изгладено расо, с модерна младежка прическа и с току-що изпрана яка, само един тон по-бяла от зъбите му.

– Франсис!

Мразя да ме нарича така. Удостоих го с най-дипломатичната си усмивка.

– Колко мило от твоя страна да направиш всичко това –каза той, сякаш съм го направил за него. – Ако ме беше предупредил сутринта, можех да обявя след литургия...

Тонът му загатваше, че самият той би бил щастлив да помогне, стига бремето да се грижи за моята енория да не бе прехвърлено на неговите плещи.

– И като стана дума за литургия – огледа критично той моята оцапана със сажди, потяща се особа, – предвиждаш ли да присъстваш тази вечер? Имам резервни дрехи във вестиария, които с радост...

– Не, благодаря.

– Просто забелязвам, че не си идвал на служба, не си вземал причастие и не си се изповядвал...

– Благодаря. Ще го имам предвид.

Като че ли ще взема нафора от него, а що се отнася до изповедта – е, отче, знам, че е грях, но нека просто кажем, че в деня, когато го изкупя, ще напусна църквата завинаги.

Той ме погледна състрадателно и рече:

– Вратата ми винаги е отворена.

И сетне, с последно проблясване на усмивката му като от реклама на паста за зъби, си тръгна и ме заряза много далеч от вътрешния покой, със стиснати юмруци зад гърба.

Това беше предостатъчно. Преустанових работа. Прибрах се, преди хората да започнат да се стичат към площада за служба. Камбаните ме преследваха по целия път и когато стигнах до входната си врата, видях, че някой я е маркирал с черен спрей. Трябва да се бе случило скоро – още усещах изпаренията от боята в топлия въздух.

Огледах се, видях само три момчета на велосипеди в края на "Рю де Фран Буржуа". Младежи, доколкото можех да видя, единият облечен с широка бяла риза, другите двама – с тениски и джинси, но и тримата носеха пъстрите шалове, които арабите си връзват понякога. Забелязаха ме и бързо подкараха колелата си към Ле Маро, провиквайки се на арабски. Не знам езика, но от тона и смеха им предположих, че вероятно не е комплимент.

Можех да ги последвам, отче. И навярно трябваше да го направя. Но бях уморен и – да, признавам си – може би малко ме беше страх. Вместо това влязох вътре, взех си душ, налях си бира и се опитах да изям един сандвич.

През отворения прозорец обаче още чувах камбаните, които биеха за богослужение, а отвъд тях гласът на мюезина се стелеше над реката като димна лента във вечерния въздух. И би ми харесало да се помоля, но кой знае защо мислех единствено за Арманд Воазен, за блестящите ѝ черни очи, за дръзкото ѝ поведение и как би се смяла на всичко това. Може би ме вижда. Мисълта ме ужаси. Затова си взех още една бира и загледах залеза над Тан, докато на изток над Ланскене се издигаше полумесец.