Праскови за кюрето

Трета глава

Четвъртък, 19 август

Очаквах да заваря оживление. Но вместо това Ле Маро беше замрял: улиците бяха пусти, магазините – затворени. Все едно е шест сутринта, а не почти десет и половина. Слънцето прижуряше, въздухът беше съвсем неподвижен и някак злокобно прозирен.

Май само спортната зала на Саид Махджуби работеше тази сутрин.

Дали той знаеше, че дъщеря му е изчезнала? Ако знаеше, със сигурност щеше да затвори днес. Но залата си работеше и по нищо не личеше, че едно момиче е изчезнало тази нощ...

Червената врата се отвори. Излязоха двама мъже. Единият беше млад, тийнейджър, по потник и военни къси гащета. Другият беше трийсетинагодишен и един от най-красивите мъже, които съм виждала. Грациозен и мускулест като балетист или майстор по бойни спортове, със светломургава кожа, късо подстригана черна коса и по ориенталски очертана уста, изтеглена в една–единствена чувствена линия...

– Мога ли да ви помогна, мадмоазел?

За миг се стъписах. Последния път, когато минах покрай залата, долових враждебност. Този мъж обаче беше различен, той ми се усмихна и аз се озовах под прицела на едновременно мощното му и обезоръжаващо обаяние.

Младежът зад мен си беше тръгнал. Бях сама с непознатия. Очите му под гъстите вежди бяха тъмни, страстни и златисти.

– Тук съм за няколко дни. Казвам се Виан Роше...

– Здравейте, Виан Роше. Чувал съм за вас. Аз съм Карим Бенчарки.

Рейно го описа като много западен, на въпреки това допусках, че ще има и някои традиционни особености – молитвена шапчица или поне брада като Саид Махджуби. Този мъж обаче можеше да е всякакъв, от всякакъв произход. Проверих цветовете. Леко трепване на китката, разперване на пръстите, нищо повече. Той обаче забеляза с бдителния си поглед. Долових остър ум в очите му, дълбока и напрегната сериозност. А над всичко това бе лъскавината на очарованието му, толкова непринудено и самоуверено...

Признавам, бях почти покорена. Всеки би откликнал на топлотата на тези медени очи. Поне всяка жена – Рейно сигурно си имаше филтри, през които възприемаше тези неща. Със сигурност изобщо не му беше хрумнало да спомене нещото, което ще ме изненада, а после ще ме изцеди като мокра дрипа и ще ме остави глупаво лишена от слово. Естествено, това е евтин блясък, но на някои хора наистина им върши работа. Зози де л’Алба беше такава, Карим Бенчарки също.

Помъчих се да намеря подходящи думи и най-сетне казах:

– Чували сте за мен?

Цветовете между пръстите ми обезумяха. Калейдоскоп от цветове като парченца стъкло се въртяха край пръстите ми.

– Да, разбира се. От сестра си – отговори Карим най-сетне. Усмивката му ме прикова като пеперуда към дъска.

– Поредният пропаднал кръстоносен поход на Рейно.

– Не съм сигурна, че разбирам.

– Имам предвид, че не сте единствената, която има проблеми със свещеника. Носи му се славата във връзка с хора като нас.

– Хора като нас?

– Нежелани. Хора с лица, които не се вписват, хора, които отказват да си стоят само на другия бряг на реката.

– Имахме лек сблъсък – признах. – Сега като се замисля, може би не беше много разумно от моя страна да отварям сладкарница точно срещу църквата, и то в началото на постите...

Той се засмя. Имаше безукорни зъби.

– Сестра ми имаше същия проблем – осведоми ме.

– Рейно не одобряваше ли училището?

– Никога не го е крил. Още от самото начало беше враждебен. Инес помни как стоял с черното си расо и наблюдавал. Всеки ден, без да обелва и дума, скован от неодобрение.

Порази ме близостта на неговия разказ с онова, което самият Рейно ми описа. Онази жена в черно, която не продумвала и думичка – възможно ли е и двете страни в конфликта да воюват със собствените си сенки?

– Къде живее сестра ви сега?

– При мен, докато приключи ремонтът. По-добре е да живее със семейството си.

Думите му звучаха едновременно нехайно и собственически и ми напомниха за усещането, споходило ме в къщата на Ал-Джерба... че Инес Бенчарки може би е нещо повече от негова сестра. Може би първа съпруга? Не беше невъзможно. Оми май намекна нещо подобно. Ако е така обаче, защо Инес ще живее сама? И защо Карим Бенчарки ще лъже?

– Сестра ми имаше тежък живот – продължи Карим загрижено. – Съпругът ѝ почина млад, родителите ни ги няма вече, само аз бих могъл да се погрижа за нея. А сега, тъкмо отново си стъпи на краката, се случи това.

Изразих съжалението си.

– Не е просто жалко, а скандално. И вината е на свещеника. Трябва да бъде заставен да си плати. И ще бъде.

Реших да не защитавам Рейно, за да науча нещо повече.

– Значи мислите, че той е причинил пожара, така ли?

– Изобщо не се съмнявам – отговори Карим. – Не за пръв път се замесва в такива работи. Онзи случай с речните хора, когато някаква лодка пламнала. Вашият магазин, разбира се, и как се е опитал да ви принуди да затворите. Мадам Клермон ми разказа всичко. Този човек си въобразява, че е кметът на Ланскене.

– Каро Клермон ли?

– Да – кимна той. – Тя много подкрепя малката ни общност.

Всъщност това не ме учуди. Каро Клермон от край време обича да е незаменима. Някога беше сред библейските кръжочнички на Рейно, а сега се беше преориентирала към отец Анри Льометър, на фона на чиято вежливост и момчешка външност сдържаността на Рейно изглеждаше още по-отблъскваща. Не ми беше трудно да си представя, че Карим със своята озаряваща усмивка я привлича по сходен начин.

Какво каза Рейно? Че Каролин се скарала с редовната си група за сутрешно кафе? Или просто тя от край време предпочиташе компанията на красиви млади мъже?

– Тук сте с дъщеря си, нали?

– С двете си дъщери – кимнах. – Анук и Розет. Сигурно вече сте ги мяркали.

– Ако ги бях виждал, щях да ги запомня. – В тона му сякаш долових помен от флирт. Отново се смаях от лекотата, с която пръскаше очарованието си – надали много мъже от Ле Маро притежават подобно умение. Той се приближи мъничко и аз усетих мириса на киф, примесен с нещо тъмно и сладко... може би тамян или шипър...

Зачудих се дали Карим знае, че балдъзата му е изчезнала. Тези семейства са много сплотени. Възможно ли е родителите на Алиса да крият отсъствието на дъщеря си дори от Соня и Карим?

Отново проверих цветовете му. Малцина искрят толкова ярко. Някои хора просто не могат да не греят и да не заслепяват всички. Затова ли Рейно не му вярва? Или има и друга причина?

– Бих искала да се запозная със сестра ви – казах. – Много съм чувала за нея.

– Разбира се, но ви предупреждавам, че сестра ми Инес е доста стеснителна. И затворена. Тя не... общува много.

– Но има дъщеря. Как се казва?

– Дуа, означава "молитва" на арабски.

– Много тъжно – да изгуби баща си толкова малка.

Сянка се спусна върху лицето му.

– Сестра ми има тъжен живот. Сега ѝ остана единствено Дуа. Вярата ѝ е всичко за Инес.

В този момент вратата на спортната зала се отвори и навън надникна човек с бяла джелаба. Разпознах един от мъжете, които бях зърнала в Ле Маро в деня на пристигането си, и знаех, че е Саид Махджуби. Той с нищо не показа, че забелязва присъствието ми, а заговори на арабски на Карим. Не разбирах думите, но долових колко напрегнато звучат и усетих резкия му бърз поглед към мен, преди отново да отмести очи.

– Извинете, трябва да тръгвам – каза Карим. – Пожелавам ви приятен престой тук.

После се извърна, отново влезе вътре и затвори червената врата зад себе си.

Останала сама, аз се върнах на булеварда. В късното утро слънцето вече се беше издигнало високо, но далеч от клаустрофобията на малката пресечка, където миришеше на киф и на пот, усетих желан полъх на свежест. Беше просто ветрец откъм реката, донесъл мирис на други места, на градински чай от планините, а също и пиперливата миризма на лагурус – кадифената трева, която расте покрай пясъчните дюни и танцува буйно на вятъра. И тогава разбрах какво се е променило.

Най-сетне покоят беше нарушен. Беше задухал отанът.