Праскови за кюрето

Четвърта глава

Вторник, 24 август

Улиците в Ле Маро бяха пусти. Черният отан вилнееше с пълна сила. Небето беше придобило серист оттенък и на фона му дъждовните капки изглеждаха почти черни. Шепата птици, които все още дръзваха да се опълчат на вятъра, се оказваха запратени от него като страници от вестник към барикадата от дървета на брега. Въздухът имаше солен мирис, макар че морето е на повече от два часа път с кола. Въпреки дъжда и вятъра беше топло – леко неприятна, млечна топлина, сякаш нещо гниеше. От всеки прозорец, иззад всеки чифт кепенци се процеждаше усещането, че си наблюдаван – твърде познато усещане, което помнех от много места от странстванията си.

Тук хората се отнасят подозрително към чужденците, знам. Предупреждават децата за нас. За облеклото ни, за акцента ни, дори за храната ни – всичко ни бележи като различни, като потенциално враждебни, опасни. Помня как заведох Анук на училище след пристигането си в Ланскене, как ни оглеждаха другите майки и попиваха всяка разлика. Шарените дрехи, магазина, детето, липсата на брачна халка. А сега почти се чувствам у дома си тук. С изключение на Ле Маро, разбира се, където на всеки сантиметър има скрити капанчета, всяко от които е престъпено правило, непреднамерено нарушение.

Въпреки това знам, че има една къща, където не съм чужда. Може би заради прасковите или поради факта, че семейство Ал-Джерба са тук още от времето, когато Ле Маро все още беше част от Ланскене, а не отделна губерния.

Стигнах до зелената врата. В краката ми водосточните тръби се представяха като същински оркестър, а от канавките пръскаше изобилно. Косата ми беше прилепнала към лицето и въпреки стария дъждобран на Арманд ризата и джинсите ми бяха мокри. Почуках и като че ли почаках доста дълго, преди Фатима да ми отвори. Беше облечена със син кафтан с пайети и имаше измъчено изражение. Когато ме видя, по лицето ѝ се изписа загриженост.

– Виан! Добре ли си? Сигурно си вир-вода...

След броени секунди вече бях в къщата, настанена върху възглавнички пред огъня, Ясмина отиде да донесе кърпи, а Захра ми приготви ментов чай. Оми беше в дневната, почиваше си на ниска кушетка, а от кухнята се носеше уханието на готвено, на кокос и на ким на зърна, на кардамон и на втасващо тесто – хляб, досетих се, за вечерния ифтар.

Оми ме удостои с костенурчата си усмивка.

– Обеща да ми донесеш шоколад.

Усмихнах се.

– Разбира се, очаквам да ми доставят продуктите.

– Ама побързай, няма да живея вечно.

– Сигурна съм, че ще издържиш още една седмица.

Оми се засмя.

– Ще се постарая. А ти каква работа имаш да търчиш напред-назад в този дъжд, Виан Роше?

Споменах Инес Бенчарки.

– Пфу – стисна беззъбите си челюсти Оми. – Защо се занимаваш с нея?

Отпих от чая си.

– Интересна е.

– На това интересна ли му викаш? От тази жена само неприятности.

– Защо?

Оми сви рамене.

– Такава си е. Има една история за женски скорпион, който искал да прекоси реката. Уговорило се насекомото с биволицата да го пренесе на гърба си. Насред реката го ужилила. Умиращият бивол попитал: "Ама защо?". А скорпионът отговорил: "Аз съм скорпион, приятелю, мислех, че го знаеш".

Усмихнах се. Знам историята.

– Да не искаш да кажеш, че Инес е скорпион?

– Казвам, че някои хора по-скоро ще умрат, отколкото ще се откажат от възможността да те ужилят. Повярвай ми, нищо хубаво няма да излезе от дружбата ти с Инес Бенчарки.

– Но защо?

– Същото попитал и биволът.

Отново свих нетърпеливо рамене.

– Някои хора просто са си такива, Виан. А понякога хората оставят подире си следа, която трови всеки, който я пресече.

Повярвай ми, Оми, познавам тази следа. Прекосявала съм я много пъти. Някои хора ръсят подире си отрова, въпреки че се опитват да сторят добро. Понякога лежа будна нощем и се питам дали не съм една от тях. Осъществила ли съм всъщност дарбата си? Какво съм дала на света? Сладки мечти и илюзии, преходни радости, обещания на килограм. Обаче пътят ми е осеян с провали, болка и разочарование. Ето и сега – наистина ли съм убедена, че шоколадът ще промени нещо?

– Оми, трябва да я видя – настоях.

Тя ме изгледа.

– Явно трябва. Е, почакай поне косата ти да изсъхне. И пийни още малко ментов чай.

Послушах я. Чаят беше хубав, яркозелен и с ухание на лято. Седях, един черен котарак влезе, сгуши се и замърка в скута ми.

– Хазрат те харесва – отбеляза Оми.

– Ваш ли е? – погледнах котарака.

Тя се усмихна.

– Котката не принадлежи на никого. Идва и си отива като Черния отан. Обаче Дуа кръсти този котарак и сега той идва всеки ден, понеже знае, че тук има храна. – Оми извади от джоба си кокосова курабийка. – Ето, Хази, от любимите ти.

Тя отчупи парченце от сладкиша и го подаде на котарака. Хази протегна грациозно лапата си и грабна парченцето кокосова курабийка, а после приклекна и го изяде с видимо удоволствие.

Оми дояде останалото в ръката ѝ.

– Хазрат Абу Хурайрах бил прочут сахаби. Известен и като "човекът котка", защото много е обичал котките. Моята малка Дуа кръсти котарака на него. Според нея котаракът е уличен, обаче аз мисля, че той просто предпочита храната тук.

– Кой не би? – отбелязах с усмивка.

– Ами, снаха ми е най-добрата готвачка в Ле Маро. Не ѝ казвай, че съм го признала.

– Много обичаш Дуа.

Оми кимна.

– Тя е добро момиченце. Е, може би не съвсем добро, но винаги успява да ме накара да се усмихна. И помага с малката ми Мая.

– Мая явно не е лесна – отбелязах.

– Ами да, живее в Тулуза – заяви Оми, като че ли това обясняваше всичко. – Ясмина идва за Рамазана, но през останалото време не виждаме Мая. Всъщност на нея не ѝ харесва тук. Било твърде спокойно.

– Мисля, че ни подценява.

Нас. Защо използвах тази дума? Оми явно не забеляза и ме изгледа развеселено.

– Много неща се случват тук. Освен това подочувам, че имаш гости.

Запазих невъзмутимо изражение.

– Постоянно имаме гости. Снощи беше Жозефин, която държи "Кафе дьо Маро". Половината хора от Ланскене се отбиват.

Оми отново ме изгледа. Под редките изразителни вежди очите ѝ са млечносини като вени.

– Май мислиш, че съм вчерашна.

Като че ли нещо можеше да се случи в това село и тя да не знае. Въпреки това, ако ще си разменяме тайни...

– Тайната не е моя и не мога да я издам.

– Това е справедливо, струва ми се – сви рамене Оми. –Обаче...

– Какви са тези приказки за тайни? – Беше Фатима, която се бе върнала в дневната заедно със Захра и с марокански сладкиши. – Оми ли шушука?

– Тъкмо обратното – заявих. – Оми винаги е много дискретна.

Фатима се засмя.

– Това не е Оми, която познавам. А сега опитай тези. Нося халва, фурми, курабийки, сладки с розова вода и сусамови бисквити. Не, не са за теб, Оми... – засмя се тя, когато Оми се пресегна към чинията. – Рамазан е, забрави ли?

– Явно съм забравила – каза Оми и ми намигна.

Забелязах, че Фатима изглежда разсеяна.

– Всичко наред ли е? – попитах.

Тя кимна.

– Заради свекъра на Ясмина. Мохамед Махджуби. Не е добре. Премести се при нас, докато Исмаил и Ясмина са тук. Предпочита да е тук, отколкото да живее при Саид.

Оми издаде груб звук.

– Кажи, че по-скоро не иска да е близо до онази жена –тросна се тя.

– Оми, моля те... – изцъка Фатима.

Аз обаче наблюдавах Захра, толкова по-различна от Ясмина и същевременно толкова като нея. Не за пръв път забелязвах неловкостта ѝ при споменаването на Инес Бенчарки.

– А ти какво мислиш за Инес? – попитах Захра.

Въпросът я притесни. С черния си хиджаб, прихванат по традиционния начин, изглеждаше едновременно по-възрастна и по-млада от сестра си. Освен това беше болезнено срамежлива и когато говореше, гласът ѝ звучеше странно дисхармонично.

– Мисля че тя е... интересна – отговори.

Оми изграка.

– Е, ти на практика живееш в онази къща...

Захра се изчерви.

– Соня ми е приятелка.

– Соня значи? Аз пък си мислех, че ходиш там, за да правиш мили очи на онзи млад мъж.

Бузите на Захра пламнаха. Всеки момент щеше да излезе от стаята.

Изправих се.

– Е, толкова по–добре. Тъкмо щях да попитам дали някой не може да ми покаже къде живее Инес Бенчарки. Ти дали би могла, Захра? Знам, че вали...

– Разбира се. – Гласът на момичето не издаваше никакви чувства, но в погледа ѝ се четеше признателност. – Сега ще ти донеса палтото. Почти изсъхна.

Когато тя излезе, Фатима се обади:

– Оми, много си сурова с момичето.

– Животът е суров – изграка Оми. – Тя трябва да се научи. Ще се удави в чаша вода.

Усмихнах се.

– Джазак Аллах – казах. – И благодаря за гостоприемството. Следващия път ще донеса шоколад. Очаквам доставката.

На вратата се обух. Захра ме чакаше с палтото.

– Не ѝ обръщай внимание какви ги говори – каза тя със странния си дисхармоничен глас. – Тя е стара. Свикнала е да казва каквото мисли. Дори когато не мисли съвсем ясно. – Отвори вратата. – Не е далеч. Ще те заведа.

В Ле Маро къщите нямат номера. Това е една от чудатостите тук. Дори имената на улиците не са официални, макар че кварталът е вече възроден и с времето това също може да се промени. Рейно ми каза, че Жорж Клермон се борел мястото да добие статут на паметник на културата (като, разбира се, той бъде главният предприемач), но по реката имало твърде много селца като Ланскене, твърде много очарователни малки крепостни селца, твърде много стари работилници за щавене на кожа и живописни стари мостове, и средновековни бесилки, и статуи на тайнствени светци, та нашите чиновници да се загрижат за една-единствена улица с къщи от дърво и замазан с глина плет, вече наполовина подкопани от Тан. Изглежда, че само на пощальона не му е все едно дали улиците имат имена и номера на къщите, а ако човек реши да ремонтира някоя от тези полуразрушени постройки и да заживее там противно на строителните разпоредби, надали някой ще му попречи или изобщо ще му обърне внимание.

Захра си беше сложила хиджаба, за да ме заведе до къщата на Бенчарки. Лицето ѝ под него беше непроницаемо. Покривалото я правеше по-дръзка, по-уверена. Дори позата ѝ бе различна. Обърна се към мен, докато вървяхме, и попита:

– Защо искаш да се видиш с Инес?

– Живеех в къщата ѝ.

– Не е много основателна причина.

– Знам.

– Тя те заинтригува, нали? Знам. Личи си. И не си първата. Всички си имаме вземане-даване с Инес по един или друг начин. Когато пристигна тук и отвори училището, идеята отначало ни допадна. В селското училище имахме само проблеми, а онази жена Дру искаше да забранят носенето на хиджаб. Освен това братът на Инес беше толкова близък със семейство Махджуби, че известно време всичко изглеждаше наред.

Бяхме стигнали края на булеварда. Оттук започваха разрушените къщи. Последната постройка имаше червена врата.

– Там живеят Махджуби. Карим и Соня също живеят тук.

– А Инес не?

– Вече не – поклати глава Захра.

– Защо? Няма място ли?

– Не е това причината – отговори Захра. – Така или иначе ще я намериш ето там... – посочи ми тя няколко смокини, които растяха съвсем близо до водата и зад които, над готически преплетени корени на дърветата, се издигаше малък пристан.Там речните плъхове привързваха лодките си по времето, когато все още идваха всяка година, и сега я видях – лодката къща, ниско долу във водата, боядисана в черно и закотвена на закътано сред дърветата.

– В лодката? Там ли живее? – попитах.

– Временно. Лодката вече си беше тук.

Знам. Познавам тази лодка. Твърде тясна за двама възрастни, но би побрала жена с детето ѝ. Стига да не се нуждаят от много място и да нямат много вещи...

Надали Инес Бенчарки имаше подобен проблем, но все пак...

– Ами Дуа? – попитах.

– Повечето време ние се грижим за нея. Помага ни, като гледа Мая. Понякога спи при Инес, друг път не. Идва в нашата къща за ифтар.

– Защо в лодка?

– Чувства се в безопасност. Освен това никой не е потърсил лодката.

Това не ме изненадва. Собственикът ѝ не е идвал от четири години. Обаче защо Рижия е оставил лодката си тук, ако не е смятал да се връща?

Освен ако не е била за него, а за някой друг...

Някой друг?

Сама жена с дете. Нежеланието на Рижия да дойде тук с мен, макар да знам, че поддържа връзка с някои приятели в Ланскене. Неохотата на Жозефин да говори за бащата на сина си. Преди четири години Рижия още е бил тук. Пилу трябва да е бил на четири. Достатъчно голям, за да пътува може би. Достатъчно голям, че Жозефин да си помисли дали да не се премести нагоре по течението...

Дали Рижия я е помолил да замине с него? Дали тя е отказала? А той променил ли е намерението си? Докато е бил в Париж с мен, а тя е чакала в Ланскене, чакала го е да се върне при нея?

Толкова много въпроси без отговор. Толкова много съмнения. Толкова много страхове. Сезоните се редуват, любимите хора и приятелите се разпиляват като листа на вятъра. Майка ми никога не се задържаше с мъж повече от няколко седмици. Само децата ти остават верни, Виан, така казваше. Години наред и аз следвах тази максима. А после се появи Рижия и аз реших, че всяко правило има изключение.

Сега си помислих, че може би греша. Може би бях пристигнала, за да науча точно това.

– Добре ли си? – попита Захра.

– Да, благодаря – обърнах се към нея. – Кажи ми, Захра, защо започна да носиш никаб, след като майка ти и сестра ти не носят?

Очите ѝ се смутиха зад пребрадката.

– Заради Инес ли?

– Може би донякъде. Е, тя е тук. – Захра погледна към черната лодка. – Но не си мисли, че ще говори с теб.

Остави ме на дъжда в края на булевард "Де Маро". Небето беше притъмняло още повече – надали тази нощ щяхме изобщо да зърнем пълната луна. Чух как църковният часовник удари четири часа – тежко и умислено като въздуха. Погледнах към лодката на Рижия – притихнала, неподвижна, закотвена до брега на реката – и се замислих за Инес Бенчарки. Оми я беше оприличила на скорпион, който се опитва да премине реката. Само че в историята скорпионът се дави.

В този момент мобилният в джоба ми звънна. Погледнах екранчето, на което светеше номерът на онзи, който ме търсеше.

Разбира се. Кой друг?

Рижия.