Праскови за кюрето

Четвърта глава

Петък, 20 август

Отец Анри Льометър ми се обади днес сутринта. Бях се събудил необичайно късно и той ме завари небръснат, току-що измушил се от кревата. Как успява да го прави, отче? Някакво специално сетиво ли притежава, та усеща кога съм най-уязвим? Така или иначе цъфна на прага ми точно преди часовникът на "Сен Жером" да удари девет и петнайсет и очите му блестяха почти – но не съвсем – толкова силно, колкото зъбите му.

– Мили боже, Франсис, изглеждаш ужасно!

Иска ми се да не ме наричаше така.

– Съвсем добре съм, благодаря – отговорих. – На какво дължа това удоволствие?

Той ме удостои с един от съжалителните си погледи и ме последва в къщата.

– Просто проверявам как е колегата ми – рече. – Епископът питаше за теб.

Епископът. Става все по-хубаво.

–А?

– Смята, че може би се нуждаеш от почивка. Спомена, че не изглеждаш добре.

– Нали уж в момента съм в почивка – отговорих малко рязко. – Не може да се каже, че съм затрупан с църковни дела.

Вярно беше – през последните няколко седмици отец Анри Льометър вършеше работата ми, а той служеше в още три малки селца, които си нямаха свой свещеник. Тъй като все по-малко млади мъже се присъединяват към духовенството и все по-малко хора ходят на църква, Ланскене е забележително с факта, че си има свой постоянен свещеник, който провежда литургия два пъти дневно и изповядва четири пъти седмично. Хората от другите села бяха принудени да привикнат с литургия само в неделя, а понякога дори им се налагаше да пътуват до друго село, за да отидат на църква. Нищо чудно, че броят на богомолците все повече намалява. Епископът и такива като него искат да ни убедят, че свещениците са като кухненски съдове – взаимозаменяеми. Може и да е вярно в Марсилия или в Тулуза. Но тук хората искат да си имат своя църква, свой изповедник. Искат да знаят, че Божието слово стига до тях не по някакъв небесен телеграф, а от устните на човек като самите тях, човек с мазолести длани, който познава и разбира живота им. Питам се колко изповеди е чул отец Анри Льометър в Ланскене. Ама искрени изповеди, не каквито правеше пред мен Каро Клермон, за да привлича внимание:

– О, отче, толкова се притеснявам, че може неволно да съм оскърбила някого. Онзи ден бях с Жолин Дру, пазарувахме в Ажен и спряхме да разгледаме летните рокли. Сигурно сте забелязали, че съм поотслабнала. Е, не е престъпление човек да иска да изглежда добре, а някои жени така се занемаряват... както и да е. Нали не ви отегчавам?

– Ни най-малко.

– А, добре. Жолин си беше харесала една рокля, а аз я предупредих, че сигурно няма да ѝ отива. Искам да кажа... няма как да не сте забелязали, отче, че Жолин често избира дрехи, които са прекалено младежки за жена на нейната възраст, да не говорим, че тя съвсем мъничко се позакръгли... Не бих ѝ го казала в лицето, но пък няма да съм добра приятелка, ако допусна да стане за смях заради облеклото си... А сега се чувствам толкова виновна...

– Достатъчно. Два пъти "Аве Мария "...

– Но, отче...

– Моля ви, мадам, не разполагам с цял ден.

Не. Дипломатичността и ласкателството не са сред дарбите ми. Не се съмнявам, че Анри Льометър ще се отнесе към проблема ѝ с повече разбиране. Аз често съм нетърпелив, остър. Не умея да прикривам чувствата си, както ги прикрива Анри Льометър. Не мога да симулирам интерес или състрадание, както прави той, нито пък съм в състояние да се отнасям към хората от паството си като към наивни овчици.

Въпреки това ги познавам по-добре, отколкото би ги познавал свещеник от града. Може и да са овчици, но са моите овчици и нямам намерение да ги отстъпвам на отец Анри. Как би могъл да ги разбере със своята избелена усмивка и с подкупното си поведение? Откъде би могъл да знае, че Ален Поату се е пристрастил към сиропа за кашлица и не иска жена му да узнае? Че Жил Дюмарен се обвинява, задето е позволил на сестра си да настани майка им в старческия дом "Мимозите"? Че Жозефин Муска преди крадеше и още изпитва нуждата да изкупва това си прегрешение? Че след смъртта на сина си Жан Марон искаше да се самоубие? Че Анриет Муасон, която сега е на осемдесет и пет, всяка седмица признава пред мен за кражба, която извършила като деветгодишна – някакво ръкоделие, което откраднала от сестра, загинала преди повече от шейсет години при нещастен случай с лодка по Тан? Че Мари-Анж Люка прави по интернет секс с момче, което не познава, и иска да разбере дали това е грях? Или че Гийом Дюплеси още се моли за душата на куче, умряло преди повече от осем години, а аз, да ми прости Бог, го оставям да вярва, че животните може би имат души и ще намерят място в рая?

Каквито и недостатъци да имам, отче, знам какво е вина. А също, че някои проблеми не могат да бъдат решени с презентации на "Пауър Пойнт". Нито, честно казано, дори от епископа.

– Знаеш ли защо е така, Франсис – поде отец Анри и ме върна към действителността. Толкова се бях унесъл в мисли, че минаха няколко секунди, докато си спомня за какво говори той. Поел бе задълженията ми, защото – поне според него – постът ми бил компрометиран от слуховете и клюките, появили се след пожара в някогашния магазин за шоколад. Подозирах, че идеята е на Каролин Клермон, която твърдо вярва в прогреса и вижда в лицето на отец Анри Льометър сродна душа, както и евентуално стъпало по пътя към собственото си издигане. Вече се беше убедила какво е способен да постигне този човек само за две седмици. А колко много повече би могъл да направи за шест месеца?

Той ме последва в кухнята и се настани без покана.

– Чувствайте се като у дома си – казах. – Ще пиете ли кафе?

– Да, ако обичате.

– Това все още е моята енория – осведомих го, докато наливах кафе в две чаши. Той го пие с мляко. Аз предпочитам черно. – Боя се, че нямам захар.

Отново онази усмивка.

– Няма нищо – успокои ме. – И бездруго не би трябвало да си слагам – потупа се по корема. – Трябва да внимаваме с коремчетата, нали, Франсис?

Боже мой, дори говори като Каро! Изпивам кафето си на една глътка и си наливам още.

– Това все още е моята енория – повторих. – И ако някой друг съд, а не този на клюките и предположенията, не ме признае за виновен, нямам никакво намерение да напускам.

Разбира се, той знаеше, че това няма да се случи. От полицията вече говориха с мен. Нямаше никакви улики, които да ме свързват с пожара, и макар че мелницата за слухове в Ланскене продължава да се върти необезпокоявана, никой друг вече не се интересува.

Отец Анри Льометър ме погледна.

– Нещата не са толкова черно-бели. Прекрасно знаеш, че свещеникът трябва да бъде безукорен. А в такова деликатно положение, когато е намесена и друга култура...

– Нямам никакви проблеми с другата култура, както ти се изрази – заявих, стараейки се да запазя спокойствие. – Всъщност... – премълчах края на изречението. В разпалеността си едва не разкрих случилото се предишната нощ. – Ако има някакъв антагонизъм – изрекох най-сетне спокойно, – той идва изцяло от общността на Ле Маро, където старият Махджуби винаги гледа да ме предизвиква.

Анри Льометър се усмихна.

– Старецът си е свикнал по своему. Други времена, други нрави. Според мен с новия ще е по-лесно.

– Кой нов? – погледнах го.

– О, не знаеше ли? Синът на стария Махджуби, Саид, поема ролята му в джамията. Изглежда, от известно време дребните странности на стареца са предизвиквали тревога. Някои хора явно са много притеснени. Включително ти, естествено – добави той и зъбите му пак лъснаха.

Замислих се над думите му за момент. Никога не ми беше хрумвало, че старият Махджуби може да има противници в Ле Маро. Но може ли Саид Махджуби да донесе нужната на Ле Маро промяна?

– Саид е разумен човек – отбеляза самодоволно отец Анри. – Той разбира общността си, умее да ръководи, напредничав е и всички го уважават. Според мен с него ще водим диалог по-лесно, отколкото с баща му.

Хора като отец Анри Льометър никога не се изразяват по най-простичкия начин. Те все ще кажат "водя диалог", вместо "разговарям". А и подозирам, че в думите на отец Анри имаше скрит присмех към мен. Той ми показа пределно ясно, че според него аз не разбирам общността. Че не съм напредничав, а след пожара в магазина за шоколад според мен основателно може да се каже, че не съм и особено уважаван. Така ли ме подмамваше на въдицата? Или просто ме предупреждаваше, че скоро и аз ще бъда заменен?

– Епископът е на мнение, че едно преместване може да ти се отрази добре – осведоми ме той. – Твърде дълго си в Ланскене. Започнал си да възприемаш мястото като свое. Да налагаш собствени правила, не тези на църквата.

Понечих да възразя, но отец Анри вдигна ръка, за да ме накара да замълча.

– Знам, че не си съгласен, но може би трябва да се вгледаш в душата си. В душата и вероятно в съвестта си.

– В съвестта си ли! – избухнах.

Той отново ме удостои със снизходителен поглед.

– Знаеш ли, Франсис... може ли да те наричам Франсис?

– Вече го правиш – изтъкнах.

– Дано да ми простиш за искреността, но епископът, а и други споменаха за известна арогантност в поведението ти спрямо...

– Затова ли ме наказват? – Гневът ми беше твърде силен, за да го сдържам. – А аз си мислех, че е задето съм подпалил девическото училище.

– Никой не твърди такова нещо, Франсис. Нито пък те наказват.

– Тогава какво твърдят?

Той остави чашата си.

– Още нищо официално. Просто реших да те предупредя. – Стрелна ме с една от усмивчиците си. – Наистина не си помагаш, така да знаеш. Може би Бог ти изпраща това изпитание като урок по смирение.

Стиснах юмруци зад гърба си.

– Ако е така, не се съмнявам, че не се нуждае от теб, за да ми обясняваш намеренията му.

Отец Анри като че леко настръхна.

– Опитвам се да ти бъда приятел, Франсис.

– Аз съм свещеник. Нямам приятели.

Вчера въздухът беше потискащо застоял. Днес духа сух стържещ вятър. В бурния въздух се носят и увисват малки частици слюда, мирис като на стар дим прониква във всичко. В стария магазин за шоколад Люк Клермон ремонтира. До едната стена е издигнато скеле, покривът е покрит с голям найлон. Сега обаче заради вятъра найлонът скърца и плющи като старо корабно платно. На улицата жените придържат полите си, летят хартии, слънцето прилича на диск от сребристо фолио на небето зад неистово разхвърчал се прахоляк. Разбира се, това е Белият отан, който е вездесъщ по това време на годината. Обикновено трае няколко седмици и за него има колкото щеш истории и поговорки.

Преди мразех тези истории, тези варварски късчета, които се пръскаха като семена от глухарче и нахлуваха в градината на нашата вяра. Но вече се научих да ги толерирам, макар и да не им вярвам напълно. Винаги можем да се поучим от историите, били те религиозни или светски.

Хората по тези места твърдят, че Белият отан може или да подлуди човек, или да прогони демоните му. Разбира се, това е бабешка история. Но както казваше Арманд Воазен, понякога си струва да се вслушваме в бабите.

Сега, докато проследявам с поглед отец Анри, който си тръгва, навел глава заради бръснещия вятър, за един кратък миг се питам какво е нужно, та Белият отан да прогони него.