Праскови за кюрето

Четиринайсета глава

Петък, 27 август

Тръгнахме по булеварда към малкия пристан. Мая и Розет ни водеха, а Розет пееше своята песен без думи. Мая ѝ припяваше. Лиско и Бам явно бяха създадени един за друг. Притворила очи, виждах Бам като оранжева драскулка подире им, ала новият спътник на Мая си оставаше невидим. Разбира се, невинаги ги виждам. Минаха месеци – може би дори години, – преди да зърна Чехълчо. В края на улицата и двете хлътнаха в една от пресечките към малката дъсчена пътека.

– Не се отдалечавайте – провикнах се след тях. – И не доближавайте водата.

Анук ме погледна и попита:

– Алиса ще се оправи ли?

– Надявам се. Не мога да се меся. Колкото по-дълго стоеше при нас, толкова по-трудно щеше да ѝ бъде да се върне у дома.

– Но тя си подстрига косата... а и всичко останало. Алиса харесва футбол и Фейсбук, и попмузика. Дори ни помогна да пребоядисаме магазина. Как ще започне пак да се забулва и никога да не излиза самичка?

– Това е нейният избор.

– Ами Люк? Нали знаеш, че е луд по нея?

– Знам, Анук.

Тя доби войнствен вид.

– Не сме тук случайно. Ти би трябвало да оправиш нещата.

Прозвуча ми като Люк и цялата изтръпнах.

– Невинаги ми се удава да го направя, Анук.

– Тогава какъв е смисълът! – Вече беше сърдита, в очите ѝ бликнаха сълзи. – Какъв е смисълът на това, което правим, ако в края на краищата не можем да ги спасим?

Птиченце, паднало от гнездото.

– Никога не съм твърдяла, че ще спасявам някого.

– Не е вярно – възпротиви се Анук. – Правили сме го преди. Ще го направим и сега. Ние променяме живота на хората. На Жозефин. На Гийом. На Арманд. На Рейно...

И виж какво става с тях, Анук, помислих си. Остарели са с осем години, но какво се е променило? Никой от тях не е спасен. Малко са понапълнели може би, има я мимолетната топлота на спомените. Но Жозефин още си е в "Дафе де Маро". Пол-Мари е в инвалидна количка. Гийом е със старото си куче. Арманд е в земята. А Франсис Рейно... всички са просто имена, написани върху пясъка и отвени от безмилостния вятър.

Анук ме изгледа обвинително.

– Ти си се предала. Вече не вярваш, че си способна да променяш нещата.

– Не казах това, Анук.

– Ами пет пари не давам. Сама ще го направя. Двете с Розет ще го направим. Ще подредим нещата за Алиса и Люк. Ще намерим Рейно. Ще ремонтираме магазина за шоколад. И после ще трябва да повярваш... – Тя млъкна с блеснали от сълзи очи.

– Какво има, Анук? – попитах. – Защо изведнъж е толкова важно?

Анук поклати глава, упорита като оловен войник.

– Моля те, Анук.

Тя се извърна. И много дълго не ми отговори. Усещах, че се опитва да се овладее, да удържи нещата под контрол. Малката ми непозната от край време е удивително самостоятелна, същинско съкровище от скъпоценности и мечти, пъзел, който си остава недокрай подреден. Почаках.

– Заради Жан-Лу – отговори. – Не отговаря на мейла си. Обеща да отговори, щом излезе от операция. Но тя беше преди три дни, а той още не ми е изпратил есемес, нито е постнал нещо във Фейсбук. – Сълзите вече се стичаха по лицето ѝ. – Никой не е чувал нищо за него. Никой. А той обеща...

Прегърнах я и притиснах лицето си към косата ѝ.

– Всичко ще се оправи, Анук. Всичко ще се оправи.

Значи затова Анук е толкова раздразнителна и неспокойна през последните няколко дни – изобщо не е заради Жано, а заради приятеля ѝ Жан-Лу Рембо...

– Не го знаеш. Няма как да си сигурна.

Имаш право, Анук. Това са само думи. Най-евтините вълшебни думи, просто свирукане покрай гробище. Но понякога разполагаме само с думи, и пак понякога привиденията се плашат от тях. Не всеки път, само понякога...

Точно в този момент се случи нещо. Розет, която си играеше в пресечката с Мая, внезапно нададе изненадан възглас. Вдигнах поглед и под моста забелязах неочаквано раздвижване. Възможно ли беше наистина да е къща лодка?

Хукнахме към моста. Наистина беше лодка. Не, не лодката на Инес Бенчарки, а малка тъмнозелена речна лодка, кривият ѝ комин кашляше пушек, на палубата имаше гърнета с цветя. А от моста видяхме още две лодки – една жълта, другата черна, вече закотвени до брега.

Розет и Мая изприпкаха да погледнат.

Анук се обърна към мен, отново грейнала обнадеждено.

– Знаеш какво означава това, нали?

Речните плъхове се бяха върнали.