Праскови за кюрето

Трета глава

Четвъртък 26 август

Все едно ме фрасна с юмрук. Не заради онова, което каза, смая ме видът му. Лицето му не се беше променило много. Прошарената му коса беше подстригана съвсем късо и скалпът му ясно се очертаваше. Беше отслабнал и грубостта, присъща преди на чертите му, се бе изфинила до сурова хубост. Изражението му обаче си беше същото: преценяващо, смътно враждебно, подозрително, но въпреки това с оттенък на дяволита закачливост.

– Изненадваш се да ме видиш, нали? Чух, че си се върнала в Ланскене. Кучката надали ти е споменала за мен. Не би го направила. Не ставам за нищо.

Приковах го с очи.

– Ако имаш предвид Жозефин, не, не ми е споменавала нищо за теб.

Той се засмя дрезгаво и си запали цигара "Галоаз".

– Тя не обича да пуша тук. Не обича и да пия. Едно уиски?

– Не, благодаря – поклатих глава.

Той си наля двойно питие от бутилката на бара.

– Аз създадох това място от нулата. Цели шест години го управлявах като по часовник. Разбира се, тя обича да се преструва, че е нейно и че не ми дължи нищо. И защо не? Дадох ѝ името си, грижех се за нея, купувах ѝ дрехи, търпях настроенията ѝ. Но щом стана напечено, тя ме изхвърли като улично псе. – Пол-Мари отново се засмя безрадостно и издуха пушек през ноздрите си. – Май трябва на теб да благодаря, задето ѝ пусна мухата. Е, дано сега да си доволна. – Отпи от уискито си. – Понеже стана точно както искаше.

– Какво ти се е случило? – попитах.

– Какво те интересува? Или сега, когато съм половин човек, вече съм една от твоите каузи?

Проверих цветовете му. Така очаквах – бяха мътни както обикновено, със същите гневни отблясъци на опушено червено и прегоряло оранжево. А насред пушека имаше искрици живот, някакви стъкленици горе, над бара, нещо горящо край пътя. Разбрах, че това е моят Рицар чаши: този гневен, съсипан и презрителен човек.

– Винаги си си падала по увредената стока. По безнадеждните случаи. По речните плъхове. Онази дърта кучка Арманд. И Жозефин... – изхили се той със своя злобен и неприязнен смях. – Сигурно тя и теб е изненадала? Кой да си помисли, че е способна на такова нещо? Изхвърля ме от къщи, заплашва ме с полиция, а когато се връщам след шест месеца само за да си взема някои неща, тя си живее с онзи рижия, а той ѝ строи лодка. А, да, и е бременна. Щастливи времена. – Той дръпна от цигарата си и после изля уискито в гърлото си. – Разбира се, ти знаеш всичко това – усмихна се мрачно. – Я ми кажи, една по една ли ви караше, или едновременно? Както и да е, трябва да е бил адски специален и за двете, щом...

– Млъквай, Пол – сряза го строг женски глас зад мен.

Обърнах се и видях Жозефин с пребледняло от гняв лице.

Пол отново се засмя мрачно и угаси цигарата си в чашата.

– Опа, ето я моята благоверна. Сега вече загазих – ухили се той широко и противно на Жозефин. – Двамата с Виан просто си бъбрехме. Стари приятели, стари любови, малко уиски... А ти как прекара сутринта, прелестна моя?

– Казах да млъкваш! – повтори Жозефин.

– Или какво, моя любов? – сви рамене Пол.

Жозефин не му обърна внимание и ме погледна.

– Наистина исках да ти кажа. Просто не знаех как. – Лицето ѝ вече не беше бледо, а цялото пламтеше, и може би за пръв път, откакто бях пристигнала, видях тъжната, непохватна и неразговорлива Жозефин, с която се запознах преди осем години, Жозефин, която крадеше от мен шоколад просто защото не можеше да се сдържа.

Заля ме жалост. Какво се бе случило с Жозефин Боне, която имаше толкова грамадни и смели мечти? Мислех, че съм я освободила от Пол-Мари. А сега установявах, че е затворничка както винаги. Какво се беше случило? И моя ли беше вината?

Тя ме стрелна с поглед.

– Хайде да отидем да се поразходим. Изведнъж изпитвам нужда от чист въздух.

Пол се ухили и запали още една цигара.

– Така де, поразтъпчете се!

Последвах Жозефин навън. Известно време не ѝ се говореше и двете просто крачехме: покрай църквата, през площада, по покритите с обли камъни улици към реката. Когато стигнахме моста, тя спря и погледна над парапета. Буйната река под нас имаше цвета на чай с мляко.

– Виан, съжалявам... – поде тя.

Погледнах я.

– Не си виновна. Аз заминах. Изоставих и двама ви. Постъпих егоистично. Какво очаквах да се случи?

Тя видимо се обърка.

– Не разбирам...

– Говоря за Пилу – поясних.

– Пилу ли? – втренчи се в мен неразбиращо Жозефин.

– Той е чудесно момче, Жозефин – усмихнах се. – Имаш право да се гордееш с него. На твое място и аз щях. А що се отнася до баща му...

Лицето ѝ се сгърчи.

– Недей, моля те.

Положих длан върху ръцете ѝ.

– Всичко е наред. Не си направила нищо нередно. Всичко стана заради мен. Аз ви събрах. Аз заминах. А после, когато Рижия дойде в Париж, аз пренебрегвах признаците...

– Рижия ли? – погледна ме тя любопитно.

– Ами... нали това имаш предвид? Че Рижия е баща на Пилу?

– По-лошо – поклати глава Жозефин.

– По-лошо ли? – Че какво може да е по-лошо, помислих

си.

Тя приседна на парапета.

– Наистина ми се искаше да ти кажа. Но главата не ми раждаше как. Ти толкова се гордееше с мен – че напуснах съпруга си, че въртях заведението, въпреки че в крайна сметка така и не успях да хвана онзи влак...

– Имаш Пилу – напомних ѝ.

– Да, Пилу – усмихна се Жозефин. – През цялото време го лъжа, защото не мога да понеса истината. Както излъгах и теб, Виан, понеже исках да си мислиш, че съм постигнала нещо по-добро в живота си...

Понечих да кажа нещо, но тя ме спря.

– Моля те, Виан, нека да продължа. Исках да се гордееш с мен. Исках Рижия да се гордее с мен. Мечтаех, че съм волен дух като вас, че отивам където си поискам. Никакви обвързаности, никакво семейство. Пол замина. Ти вече беше напуснала Ланскене и аз също планирах да се махна. И тогава установих, че съм бременна. – Тя млъкна, лицето ѝ стана сериозно: донякъде нежно, донякъде печално. – Отначало не можех да повярвам. Мислех, че не мога да имам деца. Толкова дълго се опитвахме с Пол, а после веднага щом той замина... – сви рамене тя. – Не можеше да се случи в по-неподходящ момент. Бях напълно готова за пътуването, обаче Рижия ме убеди да остана поне до раждането на детето. А после, когато го видях...

– Обикнала си го.

Тя се усмихна.

– Точно така, обикнах го. А когато Пилу порасна достатъчно, за да задава въпроси, му казах, че баща му е пират, моряк, войник, авантюрист... само не Пол Муска, страхливец, който бие жена си, а щом тя му се опълчи, си плюе на петите.

– Пол-Мари ли? – вперих поглед в нея. – Той ли е бащата на Пилу? Но аз мислех, че ти и Рижия...

– Това никога не се е случвало – поклати глава тя. – Би могло, ако нещата стояха различно. Но с него бяхме само приятели. Мисля, че той дори тогава ти принадлежеше. Но когато Пол-Мари се върна и разбра, че Рижия живее тук и че съм бременна...

– Ти го остави да си мисли, че детето не е негово, така ли? – попитах.

– Не можех да го търпя – поклати глава тя. – Никога нямаше да ме напусне, ако знаеше, не и Пол-Мари. Бях бременна в осмия месец, когато той се върна, и... о, Виан, беше толкова грозно!

– Представям си.

Наистина си представях: Пол-Мари с пламнало от ярост лице, Рижия, който се опитва да я защити, и Жозефин, вкопчила се в единствената сламка, която можеше да ѝ осигури някаква защита. Пол е бил пиян и агресивен, настоявал е за онова, което му се полага по право, както обичаше да се изразява – своя дял от приходите от кафенето, малкото вещи, които е оставил. Направил си е прибързаното заключение, че Рижия е бащата на бебето, а Жозефин го е допуснала, вместо да му разкрие истината.

– Какво се случи после?

– Обичайното. Той потроши бара, обсипа ме с обиди и отпраши на мотора си. По-късно дойдоха полицаите и ми съобщиха, че е претърпял катастрофа.

Откарали Пол в болницата. Жозефин била най-близката му роднина. Когато научила, че той повече няма да може да ходи, му позволила да се прибере у дома. Какво друго ѝ оставало? Отчасти вината била нейна. Лъжата ѝ предизвикала поредицата от събития, довели до това, и макар че не смятала никога да му каже истината, не можела да бяга от отговорност. Той нямал работа, нямал спестявания. Дала му стая в "Кафе де Маро" и постоянна сметка на бара. Част от нея се надявала краката му да се оправят, но това така и не станало. Обвинявала себе си. И ето ги сега, осем години по-късно, приковани един до друг по силата на обстоятелствата и разделени от лъжа, която с всеки изминал ден се разраства все повече. Горкият Пол-Мари. Горката Жозефин.

В този момент си дадох сметка. Обзета от тревогата си за Жозефин, не бях обърнала внимание на нещо съществено. Рижия не ми беше изневерил. Той не беше бащата на Пилу. Може и да харесваше Жозефин, но когато трябваше да избира, беше избрал мен. Всичките ми подозрения, всичките ми съмнения бяха само уасуас, дяволски шепот, както казваше Оми, който Черният отан ни беше донесъл. Но защо това не ме прави по-щастлива? Камък ми бе паднал от сърцето, а продължавах да го усещам, макар да знаех, че вече не е там – тъмно и нашепващо присъствие, където преди имаше само сладост...

Защо не ми се довериш?, беше ме попитал Рижия. Защо никога не е просто?

Може би точно това е разликата помежду ни, Рижия. Ти си убеден, че животът може да е простичък. За другите може би, но не и за мен. Защо не ти се доверявам ли? Може би защото никога не съм смятала, че си мой и че имам право да те задържа, понеже си мислех, че рано или късно вятърът ще се промени...

Прогоних тази мисъл. Можеше да почака. Жозефин все още се нуждаеше от мен.

Прегърнах я и казах:

– Всичко е наред. Ти нямаш вина.

– Така каза и Рейно – усмихна се тя.

– Каза ли му?

Това ме учуди. Жозефин не ходеше редовно на църква и фактът, че е споделила своята старателно пазена тайна, и то тъкмо с Рейно, ми се стори много озадачаващ.

– Странно, нали? – усмихна се тя. – Но трябваше да кажа на някого... а той беше насреща.

Май вече проумявах. Имаше го в цветовете ѝ, в поруменялото ѝ лице, в обнадеждения ѝ поглед. Любовниците. Защо досега не го бях видяла? Кралицата чаши и нейният пострадал Рицар бяха Жозефин и Пол-Мари. Но тези Любовници...

Жозефин и Рейно?

Истина ли беше? На пръв поглед изглеждаха невероятна двойка, но въпреки това имаха някои общи неща. И двамата бяха наранени хора, самотни и потайни. И двамата бяха жертви на мрежата от клюки в Ланскене. И двамата притежаваха качества, които не съзнаваха напълно: упорство, сила на духа, отказ да допуснат врагът да спечели.

– Той ти харесва, нали?

Тя отмести поглед.

– Знаеш ли къде е? – попитах.

Жозефин отново поклати глава.

– Просто изчезна. Не знам къде е. Но съм сигурна, че онази жена е замесена – кимна тя към стария шоколадов магазин. – И хората от Ле Маро.

Малко по малко историята доби очертания. Графитите на вратата на кюрето, осуетеният му опит да ремонтира опожарения магазин, нападението над него в неделя през нощта и предупреждението, което беше получил.

Това е война. Не се бъркай.

Война ли? Така ли смятаха? И кои са воюващите страни? Църквата? Джамията? Расото? Фереджето? Или просто става дума за обичайната война на Ланскене срещу всеки непознат, речните плъхове, аутсайдерите, а сега – срещу жителите на Лe Маро. Името означава "нашественици", макар че всъщност е само неправилна форма на думата за "мочурище", тъй като кварталът е съвсем близо до реката и Тан редовно го наводнява...

Отново се замислих за Рейно. Възможно ли бе някой да го е подплашил със заплахи за още насилие? Не ми се вярваше да успеят с кюрето. Той беше упорит като самата мен. И непоклатим като канара, вятърът не го поместваше.

Но къде беше тогава? Все някой трябваше да знае. Все някой трябваше да го е видял да заминава. Ако не тук, поне в Ле Маро, откъдето минава пътят за магистралата. Замислих се за видението си в парата, докато приготвях бонбоните: Рейно сам и с раница през рамо върви по брега на реката.

За минали или за предстоящи събития беше видението ми? И къде е свещеникът сега? Спи в някоя канавка? Пребит е до смърт в някоя пряка? Никога не съм предполагала, че ще се тревожа какво се случва с Франсис Рейно, но изправена пред тези възможности, се оказа, че наистина съм загрижена. И то много.

– Ще го намерим – уверих колкото себе си, толкова и Жозефин, която ме слушаше. – Ще го намерим и ще го върнем у дома. Където и да е отишъл. Обещавам ти.

Тя се усмихна с печалната си и обнадеждена усмивка.

– Когато говориш така, се чувствам почти сигурна, че всичко е възможно.

– Така е – уверих я, – а сега ела с мен.

Прекосихме моста към Ле Маро.