Праскови за кюрето

Шеста глава

Събота, 28 август, 10,15 ч.

Само Оми забеляза, че тръгваме. Докато завивахме по булеварда и оставихме сцената на пристана зад гърба си, бях сигурна, че долових любопитния поглед изпод една хлабаво вързана забрадка. Оми ал-Джерба е твърде стара, за да носи пикаб, всъщност на нейната възраст дори хиджабът бил ненужна предпазна мярка, весело ми бе казала тя. Е, може и да е възрастна, но зрението ѝ още беше остро, а любопитството ѝ – неизчерпаемо, затова не се учудих, когато няколко минути по-късно тя вече ни следваше от разстояние нагоре но булеварда, покрай къщата на семейство Ал-Джерба и по моста към Ланскене.

Захра беше убедила Соня да ни придружи. Отначало тя не искаше да се вижда с Инес, но Захра отново ѝ заговори бързо и ожесточено на арабски, каза нещо, в което разпознах името на Карим, и, изглежда, това я убеди.

Сега Соня хвърли поглед през рамо.

– Оми ни следи.

– Не бива да ни настига – нареди Захра.

Трите ускорихме крачка. Оми се правеше на две и половина и уж се наслаждаваше на гледката от моста. Но когато стигнахме площада пред "Сен Жером", вече беше зарязала всички преструвки и бързаше колкото може, за да не изостава.

Беше десет и петнайсет. Литургията беше приключила, но площадът все още беше пълен с хора. Група мъже играеха на петанк на червената площадка зад църквата, а пред пекарната на Поату имаше опашка от двайсетина клиенти. Някои от тях изгледаха любопитно Захра и Соня в черните им дрехи. В Ле Маро никабът те прави невидим, но на другия бряг на реката е точно обратното: черната дреха привлича погледите, а воалът предизвиква размисъл. Жолин Дру излизаше от пекарната с кутия със сладкиши, а панделката беше в същия нюанс на розовото като костюма ѝ за църква и малката ѝ шапка без периферия. Изгледа ни състрадателно и ни подмина в облак от "Шанел 5".

Захра застана пред стария магазин за шоколад. Сега и играчите на петанк ни гледаха – малка групичка от мъже на средна възраст, сред които беше и Луи Ашрон.

– Обзалагам се, че е много готино миньонче – заяви той, преценявайки с поглед Соня. – Не бих имал нищо против да надникна под покривалото. – Той дори не направи опит да снижи глас. Него ако питаш, всички забулени са глухи и слепи.

– А аз се обзалагам, че пенисът на този мъж е много малък – хитроумно отговори Оми и много ми напомни за Арманд.

– Прибирай се, Оми – каза ѝ Захра. – Това няма нищо общо с теб.

Оми се изсмя.

– Няма нищо общо с мен, така ли? Като че ли не знам, че криете там малката ми Дуа.

– Откъде знаеш? – попита Захра.

– Котаракът ми каза – усмихна се Оми.

Захра раздразнено поклати глава. Вече бяхме привлекли твърде много внимание, че да спорим пред магазина.

– Добре, можеш да влезеш, обаче на никого нито дума.

Захра почука. Дуа отвори вратата. Отначало не я познах. Бях я виждала само в черната роба като на майка ѝ, с коса, скрита под стегнато вързан под брадичката хиджаб. Сега обаче носеше розова туника, джинси и маратонки, а косата ѝ беше сплетена на дълга плитка. Мислех, че е на десет-единайсет години, но сега, когато я огледах както трябва, установих, че е малко по-голяма – на тринайсет или на четиринайсет.

Влязохме в магазина за шоколад. С току-що боядисаните стени мястото изглеждаше почти както когато с Анук го отворихме навремето. На голия каменен под имаше само едно малко килимче, няколко възглавници и ниска масичка. Цялата къща миришеше на боя и на тамян.

– Малката ми прасковка! – възкликна Оми. – Значи сте пътували по реката?

Дуа кимна.

Срещнахме бащата на Розет и той ни помогна да поправим двигателя. – Дуа ми се усмихна стеснително. – Страхотен е. Пилу непрекъснато говори за него.

– Майка ти тук ли е? – попитах.

Тук беше: по джинси и червена туника, но за разлика от Дуа не си беше махнала никаба. Дори вътре Инес Бенчарки криеше лицето си, а косата ѝ беше прибрана под черен шал. Вътре това изглежда доста извратено, някак неприлично, безспорно враждебно. Красивите очи отново бяха подчертани с ивица цветен плат. Над него изражението ѝ беше почти равнодушно.

Радвам се, че сте добре и в безопасност – казах. – Хората бяха започнали да се притесняват.

Тя сви рамене.

– Много се съмнявам. Не съм най-популярният човек тук. – Обърна се към Захра, която като Соня беше свалила булото още щом прекрачихме прага. – Казах ти да доведеш Виан Роше. Защо си довела цяла делегация глупачки?

Оми се засмя.

– Гостоприемна както винаги. Защо се криеш тук, като знаеш, че брат ти те търси?

– Така ли? – сухо попита гласът.

– Да, и ако не се интересуваше само от себе си...

– Престани, Оми, нямаш представа какво се случва всъщност – сряза я Захра и се обърна към Инес: – Говорих със свещеника. Трябва да им разкажеш историята си.

– Рейно ли имаш предвид? – попитах. – Той тук ли е?

Соня обаче се взираше в Инес с напрегнато и любопитно изражение. За пръв път я виждах без воала и приликата ѝ с Алиса ме порази. И двете имаха дребни и деликатни черти, големи изразителни очи, златна обичка на ноздрата. Но Алиса беше ведра и ярка, Соня изглеждаше безцветна и унила. Под очите ѝ има тъмни кръгове, устата ѝ е между скобите на две печални бръчки.

– Защо замина? – попита. – След като си възнамерявала да се върнеш, защо изобщо замина?

– Ти не разбираш – вдигна рамене Инес.

– А очакваше ли да разбирам? – попита Соня. – С Карим си живеехме добре, преди ти да дойдеш и да развалиш всичко. Ако ни оставиш на мира, може би двамата ще имаме шанс...

Инес се изсмя рязко.

– Това ли си мислиш? Че ще имате шанс?

Соня бавно поклати глава.

– Мисля, че ти си зла жена – отсече тя. – Никога няма да го освободиш. Омагьосала си го по някакъв начин и той не може да бъде на никой друг. Преструваш се на скромна и чиста, но всички знаят каква си всъщност. И ако си мислиш, че още има човек, който вярва, че си му сестра... – Соня замълча, задъхана и цялата разтреперана. Лицето ѝ беше по-бледо от всякога.

Инес посочи към възглавниците на пода.

– Седни – нареди ѝ тя сухо. – Цялата тази драма вреди на бебето.

Соня мълчаливо се подчини. Очите ѝ пареха и бяха болезнено сухи. В този момент изглеждаше толкова млада, по-млада дори от Алиса, затова ми беше трудно да повярвам, че е бременна.

После Инес се обърна към нас, останалите. Говореше напрегнато и остро. Проверих цветовете ѝ – под покривалото нямаше и следа от напрегнатост или отчаяние. Всъщност ми се стори едва ли не надменна, спокойна като жена, отказала се от всякаква надежда за изкупление.

– Е, всички смятат, че ги лъжа. Бъдете спокойни, не съм ничия уличница.

– Знаех си! – възкликна Оми. – Ти си му жена, нали?

– Не, не съм – поклати глава Инес.

– Не ти вярвам – обади се Соня. – Тогава защо се измъква нощем тайно да идва при теб, когато мисли, че спя? Защо е като луд, откакто ти замина?

Инес изпусна дълга въздишка.

– Мислех, че ще можем да избегнем всичко това. Мислех, че лъжите между мен и Карим най-сетне ще бъдат погребани и забравени. Веднъж опитах да те предупредя за него, както опитах да предупредя и сестра ти. Но войната между мен и Карим взе прекалено много жертви. Не мога да продължавам да мълча. Съжалявам, ако така ще причиня болка, но никога не съм го искала.

– Не разбирам – слиса се Соня.

– Да, допускам, че не разбираш. – Инес приседна до нея и ни покани. – Разполагайте се. Сигурно ще се позабавим.

Насядахме по възглавничките. Оми извади от джоба си една кокосова сладка.

– След като ще слушам всичко това, трябва да се подкрепя.

Инес повдигна вежди.

– Старият Махджуби би казал, че си яхнала магарето на дявола.

– Магарето на дявола или овцата на Шейтан. Давай, разказвай!

Над булото замъглените очи се присвиха развеселено.

– Добре. Ще ви кажа коя съм. Но най-напред ще ви кажа коя не съм. Не съм сестра на Карим. Не съм му и любовница, не съм му съпруга. Алхамдуллила, аз съм му майка.