Праскови за кюрето

Четвърта глава

Вторник, 17 август

Тази сутрин с Розет отидохме да разберем какво се е случило с Жозефин. В Ле Маро всички магазини бяха затворени – магазинът за дрехи, бакалията, магазинът за платове, – но видяхме малко кафене, обслужвано от навъсен мъж с бяла джелаба и молитвена шапка такия, който бършеше масите и щом ме зърна, спря само за да каже:

– Затворено е!

Подозирах.

– Кога отваряте?

– По-късно. Довечера. – Начинът, по който ме погледна, ми напомни за Пол Муска в дните, когато държеше "Кафе де Маро", поглед, който преценяваше и в същото време беше странно враждебен. После мъжът отново се зае да бърше масите. Не всеки е добре дошъл тук.

Сърдит човек, каза ми Розет със знаци. Сърдито лице. Да се махаме.

Бам се виждаше много ясно – светлооранжева драскулка от светлина подире ѝ. Видях как лицето на Розет доби немирно изражение, а шапката на мъжа се килна и падна на пода.

Розет издаде напевен звук.

С крайчеца на окото си видях Бам да прави кълбо във въздуха.

Бързо хванах Розет за ръка.

– Няма нищо, тръгваме си – казах. – Не е това кафенето, което търсим.

Но когато пристигнахме в "Кафе де Маро", вместо Жозефин зад бара гледаше телевизия намусено момиче на около шестнайсет години, което ме осведоми, че госпожа Боне е отишла до Бордо за стока и може да се върне доста късно.

Не била оставила съобщение. Лицето ѝ не показа нито че ме е познала, нито че е заинтригувана. Очите ѝ бяха гримирани толкова силно, че едва ги виждах, натежали от сенките и спиралата. Устните ѝ бяха лъскави като захаросан плод, а челюстта ѝ невъзмутимо се движеше около голямо парче розова дъвка.

– Аз съм Виан. А ти как се казваш?

Тя ме зяпна, все едно съм луда.

– Мари–Анж Люка – отговори намусено. – Замествам мадам Боне.

– Приятно ми е, Мари-Анж. За мен една цитронада, моля. И една оранжада за Розет.

Анук беше отишла да търси Жано Дру. Надявах се тя да има повече късмет в издирването му, отколкото аз – в това на Жозефин. Изнесох напитките ни на терасата (Мари-Анж не предложи тя да го направи), седнах под акацията и се загледах към безлюдната улица към моста за Ле Маро.

Мадам Боне? Зачудих се защо старата ми приятелка, която се бе върнала към моминското си име, бе избрала да запази "госпожа". Но Ланскене си има свое разбиране за почтителност. Жена на около трийсет и пет, която ръководи свой бизнес без помощта на мъж, не може да бъде мадмоазел. За тези хора аз винаги съм била мадам Роше.

Розет допи оранжадата си и се заигра с няколко камъчета, които беше намерила на пътя. Не ѝ трябва много, за да се забавлява – направи скришом знак с пръсти и камъчетата заблестяха тайнствено. Розет издаде нетърпелив звук и накара камъчетата да затанцуват на масата.

– Отиди да си играеш с Бам – подканих я. – Само да те виждам, ясно?

Проследих я с поглед, докато се отправяше към моста. Знаех, че може с часове да си играе там, да пуска пръчки през парапета и да ги гледа как се състезават до другия бряг или просто да наблюдава отражението на облаците, докато се носят над главата ѝ. Блещукане в горещия въздух подсказа присъствието на Бам. Изпих цитронадата и си поръчах още една.

Момченце на около осем подаде глава през вратата на кафенето. Носеше тениска с Цар Лъв, която стигаше почти до подгъва на избелелите му къси панталонки, а маратонките му издаваха, че по всяка вероятност скоро е бил в Тан. Косата му беше изсветляла от слънцето, а очите – слънчево и лятно сини. Държеше въженце, което се показа иззад вратата и на края му се появи голямо рошаво куче, явно току-що влизало в реката. Момчето и кучето се взираха в мен с нескрито любопитство. След това се втурнаха към пътя за моста: кучето бясно лаеше на каишката си, момчето хвърчеше до него и на всяка крачка предизвикваше малки експлозии от прах под мръсните си маратонки.

Мари-Анж донесе втората ми цитронада.

– Кой е това? – попитах аз.

– О, това е Пилу. Синът на мадам Боне.

– Синът ѝ ли?

– Разбира се – погледна ме тя.

– О! Не знаех – отвърнах.

Тя сви рамене, сякаш за да покаже абсолютното си безразличие и към двете ни. След това прибра празните чаши и пак се втренчи в предаването по телевизията.

Отново погледнах към момчето и кучето, които сега шляпаха в плитчините. В маранята изглеждаха позлатени – косата на момчето на слънчевата светлина и дори мърлявото куче, уловени в мрежа от диаманти.

Видях, че Розет наблюдава любопитно момчето и кучето. Тя е общително малко същество, но в Париж обикновено е сама, другите деца не си играят с нея. Отчасти защото не говори, отчасти защото ги плаши. Чух Пилу да ѝ говори от под моста, а след малко тя отиде при него и кучето и нагази във водата. Там реката беше плитка, брегът беше песъчлив и можеше да мине за малък плаж. Реших, че Розет ще е добре, и я оставих да си играе с новия си приятел, докато бавно допивах цитронадата си и мислех за старата си приятелка.

И така, мадам Боне има син. Кой беше бащата? Беше запазила името си, явно не се беше омъжила повторно. Днес тук беше само Мари-Анж, никаква следа от партньор. Разбира се, когато се преместих в Париж, изгубих връзка със старите си приятели. Ново име, нов живот, а Ланскене остана в миналото заедно с много други неща, към които си мислех, че никога няма да се върна. Рижия, който можеше да ми разкаже новостите, не си падаше по писането на писма, а ми изпращаше картички, които съдържаха една-единствена драскулка от мястото, което е посетил. Но той бе живял в Ланскене четири години и през по-голямата част от времето – в кафенето. Знам, че Рижия презира клюките, но след като знае колко близки бяхме с Жозефин, защо, за бога, не ми каза, че тя има дете?

Допих цитронадата си и платих. Слънцето вече прижуряше. Розет е на осем, но е дребничка за възрастта си, а Пилу може и да беше по-малък. Тръгнах надолу по моста и ми се прииска да си бях взела шапка. Децата строяха бент в песъчливите плитчини. Чувах Розет да бърбори на тайния си език – бамба-дда-бамба-дда-бам!, – а Пилу даваше нареждания, очевидно в подготовка за пиратско нападение.

–Напред! Назад! Оръдията! Бам!

– Бам! – повтори Розет.

Много добре познавах тази игра, Анук я беше играла с Жано Дру и приятелите си по улиците на Ле Маро преди осем години.

Момчето ме погледна и се ухили.

– Вие магриби ли сте? – попита.

Поклатих глава.

– Но тя говори на чужд език, нали? – отбеляза той и хвърли поглед към Розет.

– Не точно чужд – усмихнах се аз. – Не говори много, обаче разбира какво ѝ казваш. Много е умна, що се отнася до някои неща.

– Как се казва?

– Розет – осведомих го. – А ти си Пилу. Как е цялото ти име?

– Жан–Филип – ухили се отново той. – А това е кучето ми Владимир. Кажи здравей на госпожата, Влад!

Кучето излая, отръска се и изпрати пръски, които описаха дъга над малкия мост.

Розет се засмя. Хубава игра, рече тя на езика на знаците.

– Какво казва?

– Харесва те.

– Супер.

– Ти си момчето на Жозефин – продължих аз. – Аз съм Виан, стара приятелка на майка ти. Отседнали сме в Ле Маро, в старата къща на госпожа Воазен. – Замълчах. – Искам да ви поканя и двамата. И баща ти, ако иска.

– Нямам баща – сви рамене Пилу. Звучеше леко отбранително. – Е, очевидно имам, но...

– Не знаеш кой е?

– Да. Точно така – ухили се Пилу.

– И моето момиче казваше така. Другата ми малка дъщеря, Анук.

Пилу се взря в мен ококорен.

– Знам коя си – каза той. – Ти си госпожата от магазина, която е правила шоколадови бонбони!

Усмивката му стана по-широка и той подскочи въодушевено във водата.

– Мама постоянно говори за теб. На практика си известна.

– Не бих казала – засмях се.

– Все още честваме празника, който си започнала преди толкова много години. Празнуваме го на Великден, пред църквата. Има танци, търсене на великденски яйца и изработване на шоколадови скулптури и всякакви други неща.

– Наистина ли? – попитах.

– Страхотно е.

Спомних си своя празник на шоколада: витрината, ръчно нарисуваната табела, Анук на шест години, преди половин живот, която шляпаше в плитчините с жълтите си гумени ботуши и надуваше пластмасовия си тромпет, докато Жозефин танцуваше пред църквата, а Рижия стоеше наблизо с онази физиономия, наполовина навъсена, наполовина срамежлива...

Внезапно се разтревожих.

– Никога ли не е споменавала баща ти? Изобщо?

Отново тази усмивка, бляскава като слънчевата светлина, която се отразява във водата.

– Казва, че бил пират, който плавал по реката. Сега той е в открито море, пие ром от кокосова черупка и търси заровени съкровища. Мама твърди, че приличам на него, а като порасна, ще се махна оттук и ще преживея много приключения. Може би ще го срещна някъде по пътя.

Разтревожих се още повече. Прозвуча като една от историите на Рижия. Винаги съм смятала, че Жозефин има слабост към Рижия. Всъщност по едно време дори си мислех, че може би двамата ще се влюбят. Но животът умее да обърква най-съкровените ни очаквания и бъдещето, което бях планирала за всички нас, се оказа много по-различно.

Жозефин мечтаеше да се махне, а вместо това остана в Ланскене; аз си обещах никога да не се връщам в Париж, а именно в Париж се спрях. Подобно на вятъра, животът обожава да ни води на места, където най-малко сме очаквали да бъдем, постоянно да сменя посоките, да коронясва просяци, да сваля крале, любовта да избледнява до безразличие, а заклетите врагове да умират като приятели.

Никога не предизвиквай живота, казваше майка ми. Защото животът играе нечестно, сменя правилата, краде картите право от ръцете ти и понякога заличава изобразеното върху тях...

Изведнъж ми се прииска отново да гледам на картите Таро на мама. Носех ги със себе си, разбира се, но отдавна не бях отваряла кутията от сандалово дърво. Страхувам се, че съм забравила как се прави... или може би не се страхувам от това.

В къщата на Арманд, където все още се долавяше нейното ухание – на лавандулата, която държеше между бельото, на черешите в бутилките с коняк, които дори сега бяха наредени по рафтовете на малкото килерче, – най-накрая отворих кутията на майка си. Тя миришеше на нея, точно както къщата на Арманд миришеше на Арманд, сякаш след смъртта си мама се бе смалила до тесте карти, но гласът ѝ беше по-силен от всякога.

Разцепих картите и ги наредих. Отвън, в Ле Маро, Розет все още играеше с новия си приятел. Картите са стари, малко намачкани; гравюрите върху тях са изтънели от честото използване.

Седмица мечове: безполезност. Седмица пентакли: неуспех. Кралица чаши изглежда резервирано, изглежда като жена, която е разочарована толкова силно и толкова често, че не смее да се надява отново. Рицарят чаши, който би трябвало да е динамична карта, е пострадал от вода, лицето му изглежда смутено и покварено. Кой е той? Изглежда ми познат. Но не предлага отговор на въпроса ми. Във всеки случай...

Картите са лоши. Знам, че трябва да ги прибера. Така или иначе, какво правя тук? Почти ми се иска да не бях отваряла писмото от Арманд, Рижия никога да не го беше донасял, да го беше хвърлил в Сена.

Проверих телефона си. Никакви съобщения от Рижия. Най-вероятно не е проверявал съобщенията си – много е несериозен, що се отнася до мобилните телефони, както и до писмата, – но след онова, което научих днес, имам нужда от този обикновен контакт. Убеждавам се, че е абсурдно – никога не съм се нуждаела от никого. И все пак не мога да спра да си мисля, че колкото по-дълго остана в Ланскене, толкова по-несигурна ще става връзката с новия ми живот...

Естествено, можем да се приберем довечера. Наистина е много просто. Какво ме задържа тук? Носталгия? Спомен? Няколко карти?

Не, нито едно от тези неща. Тогава какво?

Прибирам картите обратно в кутията. Докато го правя, една от тях се изплъзва и пада с лице към пода. Жена с хурка в ръка, от която се развива полумесец. Лицето ѝ е скрито в сянка. Луната. Карта, която дълго свързвах със себе си, но днес тя е някой друг. Може би заради полумесеца, който толкова прилича на онзи над джамията. Или пък заради скритото лице, което ме връща към Жената в черно, жената, която само мярнах, но чиято сянка се е проснала върху река Тан до Ле Маро, въвлича ме, притегля ме към дома...

Дом. Отново тази дума! Но Ланскене не е мой дом. И все пак притегателната сила на тази дума е голяма. Знам ли изобщо какво означава? Може би Жената в черно може да обясни – ако успея да я намеря.

Анук се е върнала след деня, прекаран с Жано, с жизнерадостна лятна усмивка и изгорял от слънцето нос. Оставям я с Розет, чийто малък приятел най-накрая се е прибрал заедно с кучето си. Ала подозирам, че отново ще се видим с Пилу, Влад и Жано през следващите няколко дни.

– Добре ли си прекара?

Анук кимва. Очите ѝ блестят. Въпреки разликата в цвета днес тя много прилича на Розет: влажният вятър около Тан е превърнал косата ѝ в буйни къдрици. Радвам се, че е намерила приятел на това място, нищо че е синът на Жолин Дру. Спомням си светлоокото малко момче, отначало свито, но съвсем скоро въвлечено в чудатите игри на Анук. Шоколадовите мишки му бяха любими: пъхаше ги в току-що изпечен хляб, за да си направи кифла с шоколад. Сега трябва да е на възрастта на Анук, може би малко по-голям. Пораснал е, откакто го видях за последен път, по-висок е и от двамата си родители, въпреки че илюзията за зрялост е опровергана от юношеската отпуснатост и от тромавата му ленива походка, когато си мисли, че никой не го гледа. Радвам се, че Жано е запазил нещо от малкото момче, което беше. Толкова много мои познати са се променили, някои дори неузнаваемо.

Часовникът на "Сен Жером" удря шест часа. Идеален момент да се отбия при нашите съседи. Мъжете сигурно все още са в джамията. Жените ще приготвят ифтар.

– Искам да изляза за малко. Ще се оправите ли?

– Разбира се. Ще приготвя вечеря – кимва Анук.

Това означава отново сушена паста, предполагам, приготвена на печката с дърва на Арманд. В килерчето има буркан от нея, но не смея дори да предположа колко е стара. Анук и Розет обичат паста най-много от всичко, с малко зехтин и босилек от градината и двете ще бъдат доволни. Има и праскови, коняк с череши и сливи от Нарсис, плодова пита със сини сливи от жена му, питки и сирене от Люк.

Погледнах към къщата със зелените кепенци. Обещах на Мая праскови. Анук ми помогна да набера няколко. Сложих ги в кошница върху листа от глухарчета. Почти бях забравила това през осемте години в Париж – аромата на праскови на дървото, слънчеви и опияняващи, леко горчивия мирис на тези листа, като на прашни павета след дъжд. На мен ми мирише на детство, на улични сергии и летни нощи.

Ами Жената в черно? Разбира се, нямам доказателство, но някак съм убедена, че прасковите са ѝ любими.

Някога знаех кое е любимото на всеки. Част от мен все още знае, въпреки че дарбата, която майка ми толкова много ценеше, по-често е била проклятие. Знанието невинаги е удобно. Дори властта невинаги е нещо хубаво. Преди години си научих урока, когато Зози дьо л’Алба нахлу в живота ни като ураган с алени обувки. Прекалено много е заложено на карта, за да яхна вятъра и да бъда истински щастлива, много са отговорностите, когато четеш хорските сърца.

Трябва ли наистина да правя това? Мога ли да променя нещо тук? Или Жената в черно ще се окаже моята собствена черна пинята, пълна с думи, които по-добре да останат непрочетени, истории, които по-добре да останат тайна?